Определение № 3031 от 08.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1552/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. В. Л., чрез процесуалния му представител, срещу въззивно решение № 111 от 28.01.2026 г., постановено по в. гр. д. № 496/2025 г. по описа на Апелативен съд – София, ГО, 16 състав, с което и след отмяна на решение № 5668 от 21.10.2024 г., постановено по гр. д. № 11374/2022 г. по описа на СГС, ГО, 9 състав е постановил друго, с което е осъдил, на основание чл. 59 ЗЗД, В. В. Л. да заплати на Р. В. Ч. сумата от 307 976 щатски долара, с която В. В. Л. се е обогатил неоснователно за сметка на Р. В. Ч., ведно със законната лихва, считано от 28.10.2022 г. до окончателното изплащане на вземането, както и сторените от Р. В. Ч. по делото разноски и пред двете съдебни инстанции.

В касационната жалба се релевира оплакване, че въззивното решение е недопустимо на две основания: 1. постановено е по нередовна искова молба и 2. по иск, който не е бил предявен – основание по чл. 281, т. 2 ГПК. При условията на евентуалност се поддържа оплакване, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, постановено е при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че съдът е допуснал процесуални нарушения при квалифициране на предявения иск като такъв по чл. 59 от ЗЗД, като е игнорирал субсидиарния характер на иска и обстоятелството, че самата ищца е претендирала защита на твърдяното си право с исковете по чл. 55 от ЗЗД. Прави се искане съдът да допусне до касационно обжалване въззивното решение.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя следните правни въпроси:

1. Какви са правомощията на въззивния съд при нередовна искова молба, чийто недостатъци не са били отстранени в дадения от първата инстанция срок по реда на чл.129, ал. 2 от ГПК?

2. Допустимо ли е въззивният съд да приеме в крайния си акт, че дадената от първата инстанция правна квалификация на предявения иск е неправилна и да даде нова правна квалификация на иска при нередовна искова молба?

3. Когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция правна квалификация на спорното право е неправилна и приложи служебно императивна материалноправна норма, длъжен ли е да даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест? Когато подлежащите на доказване според новата правна квалификация факти не се покриват напълно с подлежащите на доказване факти по отречената правна квалификация на иска, длъжен ли е въззивният съд да даде указания по подлежащите на доказване факти съобразно новата квалификация на иска?

4. Допустимо ли е и явява ли се в съответствие с принципа на служебното начало и принципа на законност въззивният съд в подготвителното си заседание по чл. 267, ал. 1 от ГПК да разпредели по определен начин доказателствената тежест относно приетите от него като релевантни за спора подлежащи на доказване факти, а в крайния си акт да приложи обратно на възприетото от самия него разпределение на доказателствената тежест?

5. При липса на твърдения в обстоятелствената част на исковата молба и липса на заявено от ищеца искане за защита, които да са очертали конкретно спорно право като част от предмета на делото, явява ли се в нарушение на принципа на диспозитивното начало в процеса извършена от въззивния съд промяна в правната квалификация и разглеждане на иск, какъвто не е предявен с исковата молба?

6. Допустимо ли е при проверка правилността на обжалваното решение при липсата на каквото и да е оплакване във въззивната жалба относно допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения при докладване на делото и липса на оплакване за нарушен материален закон въззивният съд да промени правната квалификация на иска в случаите, в които не се касае за приложение на императивна материалноправна норма?

7. Допустимо ли е при липсата на каквото и да било оплакване във въззивната жалба за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото и липса на оплакване за нарушен материален закон въззивният съд да промени правната квалификация на иска, за да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, когато в исковата молба не са наведени фактически твърдения, относими към въпросната императивна норма и липсва такова искане за защита?

8. Когато въззивният съд счете, че следва да приложи служебно разпоредбата на чл. 59 от ЗЗД, като без наличие на оплакване в жалбата промени правната квалификация на иска, длъжен ли е да даде указания относно подлежащите на доказване факти или може да се произнесе по доказателствената тежест едва с решението?

9. Когато ищецът разполага с иск по чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД за последния възниква ли право на иск по чл. 59 от ЗЗД?

10. Налице ли е нарушение на принципа на диспозитивното начало в процеса, когато въззивният съд се е произнесъл извън определеният от страните по спора предмет на делото и обхвата на търсената от ищеца защита? Допустимо ли е приложението на императивна правна норма, излизаща извън предмета на делото, да позволява нарушаване на принципа на диспозитивното начало от съда?

11. При наведени фактически твърдения за искове по чл. 55 от ЗЗД и при липса на оплаквания в жалбата срещу доклада по делото и срещу приложения от първата инстанция материален закон, субсидиарната правна природа на иска по чл. 59 от ЗЗД допуска ли въззивният съд да преквалифицира по служебен път предявени искове (като фактически твърдения и обхват на търсената защита) по чл. 55 от ЗЗД в иск по чл.59 от ЗЗД?

В срока по чл. 287 ГПК ответната страна Р. В. Ч., чрез своя процесуален представител, оспорва касационната жалба и прави искане да не бъде допуснато до касационно обжалване въззивното решение. Застъпва становище, че обжалваното решение е допустимо и правилно. Излага съображения по всеки един от поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК правни въпроси, като сочи, че обжалваното решение е постановено при съобразяване на практиката на ВКС.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Четвърто гражданско отделение, като взе предвид данните по делото, поддържаните от касатора доводи и становището на насрещната страна по спора, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията по чл. 284 ГПК.

С обжалваното решение, въззивният съд е приел за неправилен изводът на първоинстанционния съд, че предявените от ищцата Р. В. Ч. против ответника В. В. Л. искове са с правно основание по чл. 55, ал. 1, пр. първо ЗЗД - главен иск, по чл. 55, ал.1, пр. второ ЗЗД - евентуален иск и по чл. 55, ал. 1, пр. трето ЗЗД - евентуален иск и е квалифицирал исковата претенция по чл. 59 ЗЗД. За да достигне до този извод, въззивният съд е посочил, че в исковата молба ищцата е изложила следните твърдения: с ответника са брат и сестра; дълги години е живяла и работела в САЩ, като в периода 2016 - 2017 г. у нея назряло решението да заживее и да започне бизнес в България; споделила своите бизнес планове със своя брат, който в този период многократно й гостувал, обмислели идеята ищцата да инвестира свои пари в покупката на недвижими имоти /апартаменти, къщи, вили, магазини/, които се нуждаят от ремонт или довършителни работи и които - след завършването/отремонтирането им, да продава с печалба, а ответникът от своя страна да участва в тази дейност като организатор на бизнеса - да издирва и проучва подходящи обекти, да съдейства на ищцата за закупуването им; за предстоящата им дейност взели решение ищцата да преведе по сметка на ответника една крупна сума, от която той да извършва от нейно име и за нейна сметка съответните плащания по всяка бъдеща сделка, поради което ищцата, имайки безгранично доверие на брат си, без подписването на какъвто и да било договор с него, му превела по негова сметка в Райфайзенбанк България на 03.11.2017 г. сумата от 307 976 щатски долара; горепосочените бизнес намерения не се били осъществили - вкл. към датата на подаване на исковата молба не била сключена каквато и да е сделка, ответникът не й върнал преведената от нея по неговата банкова сметка сума, поради което тя е поискала ответникът да бъде осъден да й върне процесната сума от 307 976 щатски долар, като дадени при липса на основание; в условията на евентуалност претендирала сумата на неосъществено основание - неосъществените бизнес намерения между страните по делото, и отново в условията на евентуалност претендирала връщането й поради отпадане на основанието, на която е дадена - сключен неформален договор за инвестиране - ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска. При заявените от ищцата твърдения въззивният съд е приел, че ищцата е предявила осъдителен кондикционен иск с правно основание чл. 59 ЗЗД, с който претендира връщане на дадената/преведената от нея в полза на ответника сума, с която тя е обедняла и с която се е увеличило имуществото на ответника, поради липсата на друга възможност за защита. Въззивният съд е посочил, че в случаи като процесния, когато въззивният съд при непроменени фактически твърдения и петитум на исковата молба възприеме различна от дадената в обжалваното първоинстанционно решение правна квалификация на предявения иск, той следва да разреши спора в съответствие с действителното правно основание на исковата претенция. Допълнил е, че неправилната правна квалификация е резултат от неправилно приложение на материалния закон и е основание за отмяна на първоинстанционното решение и за разрешаване на спора по същество чрез произнасяне по основателността на предявения иск, а не води до недопустимост на решението като основание за неговото обезсилване с последиците по чл. 270, ал. 3, изр. 3 от ГПК. Посочил е, че приема, че фактите и обстоятелствата, чиято тежест е възложена на страните от първоинстанционния съд, са релевантни и за хипотезата на чл. 59 ЗЗД, от една страна, а от друга - в хода на цялото производство ищцата била претендирала връщане на преведената от нея по сметка на ответника парична сума, с която тя е обедняла за негова сметка и той неоснователно не й я е върнал. Счел е, че срещу това искане ответникът се е защитавал. От фактическа страна въззивният съд е посочил, че страните не са спорили по релевантния за предмета на спора факт, а именно, че на 03.11.2017 г. ищцата е превела по банковата сметка на ответника сума в размер на 307 976 щатски долара. Приел е, че ангажираните от ищцата по делото доказателства - показанията на свидетелката С. К., еднозначно установявали фактът, че в периода 2016 г. - 2017 г. до извършване на процесния банков превод между страните по делото са се водили разговори относно реализирането на бизнес идея на Р. Ч., изразяваща се в предоставяне на парични средства от нейна страна на брат й, който да закупи недвижими имоти /апартаменти, къщи, вили, магазини/, които се нуждаят от ремонт или довършителни работи и които - след завършването/отремонтирането им, да продава с печалба. Счел е, че следва да кредитира показанията на тази свидетелка, тъй като същата била дългогодишна позната на ищцата и живеела в близост до нея в Калифорния. Посочил е, че във връзка с реализирането на тези намерения, но без постигнато съгласие по съществените елементи на договора Р. Ч. е превела на В. Л. на 03.11.2017 г. /получена по неговата банкова сметка в Райфайзенбанк ЕАД/ сумата от 307 976 щатски долара. Счел е за недоказано и неоснователно противопоставеното от ответника възражение, че получената по неговата сметка сума не представлява парични средства на ищцата, а на трето за спора лице - американският милиардер Д. М., а крайният получател на сумата била майката на страните - С. В. - М. и основанието за извършване на превода - близки отношения между посочените две лица, по повод на които М. решил, че иска да подсигури финансово майка им. Съдът е посочил, че от приложените по делото доказателства – писмо и съдебно-икономическа експертиза било установено, че към момента на нареждане на процесния превод - 03.11.2017 г. майката на страните по делото С. И. В. - М. е била клиент на Уникредит Булбанк АД и е имала открита на 23.10.2017 г. в тази банка сметка в щатски долари, поради което е счел, че тези доказателства оборвали твърдението на ответника, че към онзи момент майка им не е разполагала с доларова сметка, затова ищцата, ответникът и третото за спора лице решили да процедират по този начин. Обяснил е, че съгласно приложеното по делото на лист 96 swift съобщение, съпътстващо банковия превод, както и съгласно писмо с рег. № 68713/06.04.2022 г. на лист 22 от първоинстанционното дело, изходящо от Райфайзенбанк ЕАД, като основание за превода било посочено: „S. V. M. R. V T.“, като е пояснил, че това били имената на ищцата и на майката на страните. Според съда посоченото в тези документи обстоятелство опровергавало поддържаното от ответника, че действителният получател на сумата по процесния валутен превод е само неговата майка. Допълнил е, че ищцата, след отправеното в съдебно заседание от ответника искане да представи в оригинал банковите документи, вкл. и преводното нареждане, за които в исковата молба е твърдяла, че сочат основанието, на което е извършила процесния превод, а именно: „бизнес инвестиция от Р. Ч.“ е оттеглила искането си тези документи да бъдат приети, поради което не било нужно да ги обсъжда. Приел е за основателни оплакванията на ищцата във въззивната жалба, че първостепенният съд е допуснал процесуално нарушение, кредитирайки писмените доказателства - 12 броя разписки за предадени от ответника и получени от майката на страните суми в периода от 2017 до 2022 г. на обща стойност 304 500 щ. д., както и на гласните доказателства по делото - показанията на свидетелите С. В.-М. и В. П. – съответно майка на страните по делото и жената, с която ответникът живеел на съпружески начала. Приел е, че техните показания не следва да бъдат кредитирани, поради наличието на предпоставки, сочещи на предубеденост и заинтересованост от изхода на спора. Допълнил е, че показанията на свидетелката С. В.-М. установявали единствено изгодни за самата нея факти - че е получила парична сума в значителен размер като подарък /т.е. като дарение/ от трето за спора лице /американски гражданин - Д. М., за който въпреки поддържаното от свидетелката, че е милиардер, не било доказано по делото/. Посочил е, че обективността и верността на показанията на същата свидетелка относно изнесените от нея факти в насока причината за извършване на превода от името на нейната дъщеря по сметка на сина й, а не от Д. М. по нейна лична сметка била, че към момента на извършване на процесния превод тя не е разполагала със собствена банкова сметка в щатски долара, се опровергавали категорично от вече обсъдените писмени доказателства, съобразно които към момента на нареждане на процесния превод - 03.11.2017 г. същата е била клиент на Уникредит Булбанк АД и е имала открита на 23.10.2017 г. в тази банка сметка в щатски долари. Допълнил е, че показанията на свидетелката косвено се опровергавали и от наличните данни за последващи парични преводи от лицето Д. М. по нейната лична банкова сметка в щатски долари, в които било посочено основанието: „С. М. - за бизнес покупка“. Въззивният съд е обобщил, че намира, че ответникът-въззиваем не е установил в условията на пълно и главно доказване твърдяното от него основание за задържане на предадените му от ищцата-въззивник парични средства, чрез процесния банков превод. Поради което е направил извод, че е без правно значение дали същият ги е предал /цялата сума или част от нея/ в последствие на свидетелката В.-М., което, според съда, предпоставяло извод за неотносимост към предмета на спора на 12 бр. разписки за предадени суми. Без правно значение е посочил, че са и приложените от ответника извлечения от неговата банкова сметка, от които било видно, че на 03.11.2017 г. е постъпила сумата от 307 976 щатски долара при начално салдо 14 260.12 щатски долара, а в последствие на различни дати В. Л. е теглил пари в брой в общ размер 253 500 щатски долара. В обобщение на изложеното решаващият състав е направил извод, че ищцата - въззивник е установила по делото в условията на пълно и главно доказване фактът на обедняването си, чрез даване на процесната сума на ответника-въззиваем - чрез извършения банков превод от 03.11.2017 г., а последният не бил установил основание за получаването или задържането й. Посочил е, че обедняването на ищцата и обогатяването на ответника със сумата от 307 976 щатски долара произтичат от един факт. С тези съображения е приел за основателен предявения иск по чл. 59 ЗЗД.

По релевираните основания за допускане на касационното обжалване.

Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради вероятната му недопустимост във връзка, с което са и поставените от касатора процесуалноправни въпроси № 1 и № 2. Процесуална недопустимост на съдебен акт е налице, когато е разгледан спор, който не е подведомствен на съдилищата или не е подсъден на съответния съд; когато е разгледан непредявен иск или съдът се е произнесъл при ненадлежно упражнено право на иск - при нередовна искова молба с противоречива обстоятелствена част и неясен петитум, при липса на положителна процесуална предпоставка или при наличие на отрицателна процесуална предпоставка за възникването и надлежното упражняване на правото на иск, или несъобразяване на постановения съдебен акт по съществото на спора със заявеното като форма на правна защита и обем на търсената защита от страната-ищец и съответно от въведените в предметната рамка на спора възражения на ответната страна в рамките на защитата, т.е. при констатация за грубо нарушение на диспозитивното начало в гражданския процес. В случая обжалваното решение не страда от посочените пороци. Изложените от касатора доводи за нередовност на исковата молба, поради липсата на ясни твърдения за основанието, на което ищцата е дала процесната сума на ответника, както и оплакването за противоречия между твърденията и заявения петитум, в действителност са такива, отнасящо се не до допустимостта, а до основателността на иска. По изложените съображения, касационният съд не констатира твърдените нередовности на исковата молба по смисъла на чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 ГПК, съответно релевираните оплаквания за произнасяне по непредявен иск, поради което не е налице вероятна недопустимост на обжалваното решение – т.е. не е налице основанието за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. второ от ГПК.

Настоящият съдебен състав намира, че касационното обжалване следва да бъде допуснато във връзка с въпроси под № 3 до № 11. При гореописаните мотиви на въззивната инстанция тези въпроси са обуславящи, тъй като са свързани с решаващите изводи на съда и поради това осъществяват общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК. По отношение на тях е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Тези въпроси са свързани най-общо с предпоставките, които следва да бъдат налице, за да възникне отговорността по чл. 55 ЗЗД и чл. 59 ЗЗД и които обобщени и преформулирани от настоящия състав на ВКС, съгласно разясненото в т. 1 ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС се свеждат до въпроса:

Какви са предпоставките за приложението на съставите на чл. 55 ЗЗД и чл. 59 ЗЗД и какво e разграничението на различните уредени от закона случаи с оглед правилното им подвеждане под нормата на закона, с оглед на процесуалните изисквания за разпределение на тежестта за доказване и с оглед на различните правни последици?

В Постановление № 1 от 28.05.1979 г. на Пленума на ВС е разяснено, че в чл. 55 ЗЗД са уредени три различни фактически състава, а чл. 59 ЗЗД има предвид отделен фактически състав. Първият фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на основание, т.е. когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго. При втория фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД престацията се извършва с оглед на очаквано в бъдеще основание, което обаче не е могло да бъде осъществено. При третия фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД основанието съществува при получаването на престацията, но след това то е отпаднало с обратна сила. Когато не са налице елементите на някой от трите фактически състава на чл. 55, ал. 1 ЗЗД и когато въобще липсва друга възможност за правна защита, а е увеличено без основание имуществото на едно лице за сметка на имуществото на друго лице, обеднелият разполага с иска по чл. 59 ЗЗД.

Във връзка с приложението на института на неоснователното обогатяване е създадена многобройна практика на ВС и ВКС и именно, за да бъде проверено съответствието на въззивното решение с тази практика следва същото да бъде допуснато до касационно обжалване по преформулирания по-горе от съда правен въпрос.

Мотивиран от изложените съображения, състав на Четвърто гражданско отделение при Върховен касационен съд