Определение № 5356 от 21.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3064/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. Р. Павлов, ЕГН [ЕГН], с постоянен адрес: [населено място], общ. Червен бряг, обл. П., [улица], чрез пълномощника му по делото адв. П. К. от Адвокатска колегия- П., против Решение №227 от 30.04.2025г. по в. гр. д. №758/2024г. по описа на Софийски окръжен съд, с което е било потвърдено Решение № 192 от 08.07.2024 г., постановено по гр. д. № 30/2024 г. по описа на РС- Елин Пелин, с което са били отхвърлени предявените от Е. Р. Павлов срещу ответниците „МЕ.НА.КО“ ООД и Н. И. Й. искове с правно основание чл. 226, ал. 1, т. 1, вр. ал. 3 КТ за заплащане на сумите от 10 000,00 лева, представляващи обезщетение за неимуществени вреди; и 9 000,00 лева, представляващи обезщетение за имуществени вреди, настъпили вследствие на неиздаване или несвоевременно издаване от страна на работодателя на необходимите документи, удостоверяващи факти, свързани с трудовото правоотношение; и иск за заплащане на сумата от 3 312,00 лева, представляващи обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ за неизползван платен годишен отпуск за периода от месец юли 2022 г. до месец октомври 2023г. В жалбата се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение, като се иска отмяната му и уважаване на предявените искове. Срещу подадената касационна жалба не са постъпили отговори от ответните страни по нея „МЕ.НА.КО“ ООД, ЕИК[ЕИК], и Н. И. Й.. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение, съобрази следното: Софийският окръжен съд се е произнесъл като въззивна инстанция по предявени от Е. Р. Павлов срещу ответниците „МЕ.НА.КО“ ООД и Н. И. Й. искове с правно основание чл. 226, ал. 1, т. 1, вр. ал. 3 КТ за заплащане на сумите от 10 000,00 лева, представляващи обезщетение за неимуществени вреди; и 9 000,00 лева, представляващи обезщетение за имуществени вреди, настъпили вследствие на неиздаване или несвоевременно издаване от страна на работодателя на необходимите документи, удостоверяващи факти, свързани с трудовото правоотношение; и иск за заплащане на сумата от 3 312,00 лева, представляващи обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ за неизползван платен годишен отпуск за периода от месец юли 2022 г. до месец октомври 2023 г. Съгласно твърденията на ищеца в исковата молба между него и ответното дружество е съществувало трудово правоотношение, считано от 19.07.2022 г., според което ищецът е бил назначен на длъжността „заварчик“, при възнаграждение от 9,00 евро на час. От 29.09.2023г. дейността на обекта, на който ищецът изпълнявал трудовите си задължения, била преустановена и от този момент въпреки настояването на ищеца ответникът Й. (управител на дружеството) не му дал отговор кога да се яви на работа. След като ищецът не получил възнаграждението си за месец септември, а по-късно разбрал, че е и с прекъснати здравноосигурителни права, сезирал Дирекция „Инспекция по труда“- Софийска област, от отговора на която разбрал, че е освободен по взаимно съгласие с работодателя, считано от 04.10.2023 година. Ищецът твърди, че не е получавал от работодателя си екземпляр от трудов договор, нито е подписвал споразумение или е получавал заповед за прекратяване на трудовия договор, както и не е оформена трудовата му книжка, която сам съхранявал. Твърди, че в резултат на поведението на ответниците е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се във влошено здравословно състояние, получени нервни кризи, главоболие и световъртеж от притесненията, свързани с невъзможността му да осигурява основните си жизнени потребности и тези на живущите с него лица, поради липсата на трудов доход. Вследствие на неправомерните действия на ответниците не можел да започне нова работа или да се регистрира в бюрото по труда и да получава обезщетение за безработица. С обжалваното решение въззивният съд е приел въз основа на писмените доказателства по делото, че между ищеца Е. Р. Павлов, от една страна, в качеството му на работник/служител и ответното дружество „МЕ.НА.КО“ ООД, представлявано от управителя му- втория ответник Н. И. Й., в качеството му на работодател, е бил сключен трудов договор №416/12.09.2023г., за неопределен срок, съгласно който ищецът е назначен на длъжността „заварчик“, с работно време 8 часа и при основно месечно възнаграждение в размер на 780,00 лева. За да направи този извод, съдът се е позовал на представените по делото длъжностна характеристика, молба от ищеца за назначаване на посочената длъжност от 11.09.2023 г., служебна бележка от 13.09.2023 г. за проведен на ищеца начален инструктаж по безопасност и декларации от същата дата, според които ищецът е запознат с правилника за безопасност на труда, с вътрешните правила, със задължението си да не разкрива на трети лица обстоятелства представляващи фирмена и търговска тайна, както и декларация по чл. 348, ал. 3 КТ, според която ищецът не желае трудовата му книжка да се съхранява при работодателя. Посочил е, че съществуването на посоченото трудово правоотношение не се оспорва от ответниците, съгласно изложеното от тях в отговора на въззината жалба, а и косвено се установява от представената от ищеца справка от НАП за актуалното състояние на всичките му трудови договори. Съдът е приел, че от доказателствата по делото не се установява така сключеният между страните трудов договор да е бил прекратен, тъй като представените по делото молба от ищеца за освобождаването му от заеманата длъжност от 29.09.2023г., споразумение за прекратяване на трудов договор № 416/12.09.2023 г. и Заповед № 360/04.10.2023 г. за прекратяване на същия, не са подписани от ищеца, а заповедта не му е била връчена. Според съда извод в обратен смисъл не може да бъде обоснован само въз основа на представената справка от НАП, според която договорът е бил прекратен на 04.10.2023г., тъй като изпълнението, съответно неизпълнението, от страна на работодателя на задълженията му по чл. 62, ал. 3 – ал. 7 КТ, за вписване на данни в регистъра на заетостта, нямат отношение към валидността (съответно сключването и прекратяването) на трудовия договор. За недоказани са приети твърденията на ищеца, че трудовото правоотношение е възникнало в по-ранен момент, а именно на 19.07.2022г., както и че съдържанието на трудовия договор е било различно и в частност уговореното възнаграждение е било в размер на 9,00 евро на час. Единствените доказателства в тази насока според съда са свидетелските показания на разпитания пред първоинстанционния съд свидетел Р. А. и обясненията на ищеца, дадени в първото проведено открито заседание. Съдът е посочил, че не следва да кредитира показанията на св. А. по отношение съществуването и съдържанието на трудовия договор, тъй като са непоследователни и в тях има разминавания, а и предвид вероятната му предубеденост (свидетелят е братовчед на ищеца и бивш работник в ответното дружество). По отношение на обясненията на ищеца съдът е изложил съображения, че на практика преповтарят изложеното от него в исковата молба. Така събраните доказателства според съда не могат да обосноват съществуването на трудово правоотношение с твърдяната от ищеца продължителност и съдържание, тъй като законът изисква писмена форма за валидността му, и съгласно формираната практика на ВКС съществуването на трудово правоотношение не може да бъде установявано със свидетелски показания или други доказателства, установяващи по косвен начин възникването и съществуването му. Според съда обстоятелството, че съгласно справката от НАП действително има регистриран трудов договор между ищеца и ответното дружество от дата 19.07.2022 г. (прекратен според същата справка на 05.06.2023 г.) също не установява наличие на валидно трудово правоотношение. Предвид горното съдът е приел, че между ищеца и ответното дружество е налице валидно сключен трудов договор от 12.09.2023г., който не е бил прекратен по взаимно съгласие, считано от 04.10.2023г. За недоказани са приети твърденията на ищеца, че е претърпял имуществени и неимуществени вреди вследствие неиздаване или несвоевременно издаване на трудов договор, заповед за прекратяване или несвоевременно оформяне на трудовата книжка, поради което предявените искове с правно основание чл. чл. 226, ал. 1, т. 1, вр. ал. 3 КТ са били отхвърлени. За неоснователен е приет и искът с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ, тъй като за част от твърдения от ищеца период, а именно от м. юли 2022г. до месец август 2023г. не е било налице валидно трудово правоотношение. Според съда за останалата част от претендирания период– месеците септември и октомври 2023 г., обезщетение също не се дължи, тъй като трудовият договор от 12.09.2023г. не е бил прекратен, съответно не се е осъществил фактически състав, водещ до възникване на задължение на работодателя да заплати обезщетение за неизползван платен годишен отпуск. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, инкорпорирано в касационната жалба, касаторът се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 и ал.2, пр.3 от ГПК, като твърди, че материалноправните и процесуалноправните въпроси са решени в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, а решението е очевидно неправилно. Касационната жалба и съдържащото се в нея изложение съдържат доводи и оплаквания за неправилност на решението и противоречието му с цитирани решения на ВКС, но конкретни материалноправни или процесуалноправни въпроси съгласно чл.280, ал.1 от ГПК не са формулирани. Според настоящия състав на съда не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е:1.решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а съгласно ал.2 на същата разпоредба независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Не е налице поддържанато от касатора основание по чл.280, ал.1, т.1 или т.2 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съгласно разясненията, дадени в мотивите по т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, тъй като обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране. Посоченият от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните жалби. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. С оглед на посочените указания и доколкото в изложението касаторът не е формулирал конкретен правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК, по който въззивният съд се е произнесъл, като основание за допускане на касационно обжалване, а само оплаквания за неправилност на въззивното решение, относими към касационното основание по чл.281, т.3 от ГПК, то касационно обжалване не може да се допусне. Неоснователно е и направеното искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.2 от ГПК поради очевидната му неправилност. Съгласно формираната практика на ВКС очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК е съдебно решение, засегнато от особено тежък порок, който може да бъде констатиран пряко от съдържанието му, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта. Такъв би бил прилагането на отменен закон, прилагане на закон в противоречие с неговия смисъл, нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. В конкретния случай от въззивното решение не може да се направи извод за явно нарушение на закона или необоснованост на мотивите при постановяването му; съдът не е приложил отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,