Определение № 5235 от 18.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4826/2023 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 47/24.03.2023 г. по гр. д. № 744/2022 г. Районният съд- К. е отхвърлил предявения от И. Д. С. срещу Б. В. Г. иск по чл. 45 ЗЗД за заплащане на сумата 9 500 лева, представляваща обезщетение за претърпени от ищеца имуществени вреди вследствие на умишлено унищожена на 02.07.2022 г. вещ, за което по н. о. х. д. № 167/2022 г. с присъда № 15/25.10.2022 г. на Районния съд - К., ответникът е признат за виновен за извършено престъпление по чл. 216, ал. 1 НК, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на увреждането - 02.07.2022 г., до окончателното изплащане,

С решение № 109/04.07.2023 г. по в. гр. д. № 158/2023 г. Разградският окръжен съд е отменил частично първоинстанционното решение и е уважил иска за сумата 4 430 лева, ведно със законната лихва, и е потвърдил решението в частта, с която искът е отхвърлен за разликата над 4 430 до пълния предявен размер от 9 500 лева.

Касационна жалба срещу въззивното решение в частта за отхвърляне на иска е подал ищецът, който счита решението за нищожно и неправилно- основания за касационно обжалване по чл. 281, т.т. 1 и 3 ГПК.

От ответника по касация - ответник по делото, не е получен отговор.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283, изр. 1-во, ГПК, от надлежна страна, насочена е срещу въззивно решение, което попада в обхвата на касационното обжалване, жалбата отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.

При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното:

Въззивният съд е приел за безспорно установено от събраните писмени доказателства, че с влязла в сила присъда ответникът е признат за виновен в това, че на 02.07.2022 г. в [населено място] чрез запалване (заливане със запалителна течност - бензин, по отделни части на лек автомобил - задна и предна десни гуми, преден капак и таван, и запалването им със запалка), противозаконно е унищожил чужда движима вещ - лек автомобил марка „Фолксваген“, модел „ЛТ28“ с peг. [рег.номер на МПС], собственост на ищеца, с което му е причинил вреди на стойност 9 500 лева, с което от обективна и субективна страна е осъществил състава на престъплението по чл. 216, ал. 1 НК. Впоследствие ищецът е предал унищожения автомобил за скрап, за което е получил сумата 270 лева. По договора за покупко-продажба, цената, на която ищецът е бил закупил автомобила на 16.02.2022 г., е 4 700 лева.

Въззивният съд е приел, че искът е с правно основание чл. 45 ЗЗД и е процесуално допустим, тъй като с влязлата в сила присъда гражданският спор между ответника и ищеца не е разрешен. Приел е, че на основание чл. 300 ГПК констатациите на наказателния съд относно вината на ответника за факта на извършеното престъпление и противоправността на настъпилия резултат са задължителни за гражданския съд, който разглежда и решава гражданския иск за щетите, причинени от престъпното деяние. Спорът се свежда до това задължителен ли е за гражданския съд установеният размер на вредите в наказателното производство. По този въпрос въззивният съд е приел, че задължителната сила на присъдата се отнася до всички елементи на престъпния състав, включително и размера на вредата, но само когато тя е елемент от фактическия състав на престъплението. При извършено престъпление по чл. 216, ал. 1 НК престъпният резултат е негодността на вещта - невъзможността да се ползва по своето нормално предназначение, с оглед на което посоченото деяние не обхваща във фактическия си състав размера на щетата. Размерът на вредите е въздигнат в елемент от състава на престъплението, съобразно резултата, при квалифицирания състав, регламентиран в чл. 216, ал. 5 НК, в който случай гражданският съд е обвързан от установения с присъдата размер на имуществените вреди.

При това положение въззивният съд е приел, че имуществената вреда за ищеца, при липсата на други данни, е на стойност заплатената от него цена за автомобила от 4 700 лева, каквато е и неговата застрахователна стойност, от която е приспаднал сумата 270 лева, получена при предаването на автомобила за скрап, поради което обезщетението за причинената имуществена вреда в резултат на извършеното престъпление е в размер на 4 430 лева, дължима ведно със законната лихва от датата на деликта.

В касационната жалба са изложени твърдения за противоречиви и неясни мотиви по въпроса за стойността на претендираната имуществена вреда, водещи до невъзможност да се разбере изводът на въззивния съд, а оттам - и до липса на мотиви, поради което обжалваното решение било нищожно.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поставил следните въпроси:

1. Задължен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички направени с въззивната жалба доводи за неправилност и незаконосъобразност - според касатора обсъдено е само първото от шест оплаквания и е уважено алтернативното; така въззивното решение влизало в противоречие с решение № 96/18.06.2019 г. по т. д. № 1962/2018 г. на ВКС, II-ро т. о., и решение № 45/05.03.2019 г. по гр. д. № 1365/2018 г. на ВКС, IV-то г. о.;

2. Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства, а не само тези, представени от едната страна - касаторът твърди, че са обсъдени само представените от ответника писмени доказателства - два договора, но е и присъдата с мотивите към нея, поради което е налице противоречие с решение № 45/05.03.2019 г. по гр. д. № 1365/2018 г. на ВКС, IV-то г. о.;

3. Може ли съдът да отхвърля доказателствени искания в случай, че жалбата съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения във връзка с доклада - отхвърляйки като преклудирани доказателствени искания на ищеца, въззивният съд се бил произнесъл в противоречие с решение № 6/19.04.2019 г. по гр. д. № 1714/2018 г. на ВКС, IV-то г. о.;

4. Допустимо ли е при еднаквост на престъплението, деликта и възраженията, гражданският съд да постанови обезщетяване в размер, различен от вече определения с влязла в сила присъда - твърди се противоречие с решение № 7/09.03.2022 г. по гр. д. № 2000/2021 г. на ВКС, III-то г. о., и заложеният в него принцип за предвидимост на правните очаквания;

5. Елемент ли е вредата и нейната стойност от обективната страна на престъплението унищожаване; трябва ли в разпоредбата на чл. 216 НК задължително да е вписана и думата вреда, за да е тя елемент от състава на престъплението; не е ли задължителен елемент от обективната страна и без да е вписана, след като без нея няма престъпление, респ. присъда - твърди се противоречие с решение № 221/08.05.2009 г. по гр. д. № 895/2008 г. на ВКС, II-ро г. о., и решение № 3421/18.01.1980 г. по гр. д. № 1366/1979 г. на ВС.

Според касатора ако не се приеме, че последният въпрос е разрешен при основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, то се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК при позоваване на монографията на А. С. „Наказателно право - особена част/престъпления против собствеността“; касаторът счита, че практиката, в която се търси формално вписване на вредата в квалифицираните състави следва да бъде изоставена, каквато била и идеята, развита в решение № 7/09.03.2022 г. по гр. д. № 2000/2021 г. на ВКС, III-то г. о.

При основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът е поставил следните въпроси:

1. Може ли съдът да не зачита влязла в сила присъда относно размера на вредата, когато е част от диспозитива и мотивите на присъдата; при какви случаи, ако е допустимо, е възможно това;

2. Създава ли се правна несигурност при две различни стойности на една и съща щета в два съдебни акта - присъда и решение по чл. 45 ЗЗД;

3. Каква е характеристиката на влязла в сила присъда в качеството й на писмено доказателство; може ли влязла в сила присъда да е задължителна за гражданския съд на друго основание, освен по смисъла на чл. 300 ГПК;

4. При липса на възможност за оспорване на присъдата, след изтичане на съответните срокове, може ли да се търси друга стойност, различна от приетата от наказателния съд.

На последно място се поддържа основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК, предвид приетото в мотивите към обжалваното решение, че няма други данни за стойността на вредата, освен тази от договора за покупко-продажба, при положение, че още в началото на мотивите е описано, че присъдата е за деяние, с което е причинена вреда в размер на 9 500 лева.

Предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице, като съображенията за това са следните:

Съобразно изложените мотиви към обжалваното решение настоящият съдебен състав на ВКС, I-во г. о., намира, че не се установява соченото от касатора противоречие с цитираните в изложението към жалбата по отношение на първите два от поставените въпроси, решение № 96/18.06.2019 г. по т. д. № 1962/2018 г. на ВКС, II-ро т. о., и решение № 45/05.03.2019 г. по гр. д. № 1365/2018 г. на ВКС, IV-то г. о. Съгласно приетото в тях, задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, което произтича от характера на въззивното производство, а фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението. Последните следва да съдържат преценката на въззивния съд за установените по делото факти и приложението на закона към тях, в съответствие с вида и обема на търсената защита, тъй като обект на въззивната дейност е решаването на материалноправния спор, при което втората инстанция не повтаря дължимите от първата инстанция процесуални действия, а надгражда върху тях, т. е. чрез собствените си действия следва да отстрани пороците по установяване на фактите и прилагането на правото, както е изяснено с т. 2 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Изпълнението на посочените задължения - за обсъждане на доказателствата, доводите и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви в тази насока, разглеждано в съдебната практика като гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса, в случая е надлежно изпълнено. Съдържанието на мотивите към обжалваното решение разкрива ясно и разбираемо констатациите на съда по отношение на правнорелевантните факти, както и сочи на това, че решаващите му изводи са формирани след преценка на събраните доказателства поотделно и в тяхната съвкупност. Самият касатор не се позовава на конкретни възражения, които да не са обсъдени, а мотивира поддържаните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с довода, че на практика съдът е обсъдил „само първото от шест възражения“ и е уважил „алтернативното“, без обаче да посочва кои конкретно са тези необсъдени възражения. Отделно от горното, в мотивите към обжалваното решение, въззивният съд е съобразил влязлата в сила присъда съгласно разпоредбата на чл. 300 ГПК, противно на доводите на касатора, че изобщо не я споменал. С незачитането на присъдата и мотивите към нея досежно спорния по настоящото дело факт - за размера на причинената вреда, въззивният съд не е допуснал твърдяното от касатора нарушение, изпълнявайки своята правораздавателна дейност в противоречие със съдебната практика по приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. В обжалваното решение е формиран извод, че гражданският съд не е обвързан от установения с присъдата размер на имуществените вреди, а на практика касаторът извежда този въпрос от тезата, че присъдата и мотивите към нея като писмено доказателство установяват размера на вредите.

Не следва да се допуска касационно обжалване и по следващия трети въпрос, който касае допуснато нарушение на чл. 146 ГПК във връзка с доклада по делото. Въззивното решение не противоречи на посоченото от жалбоподателя решение № 6/19.04.2019 г. по гр. д. № 1714/2018 г. на ВКС, IV-то г. о. В него е прието, че съгласно разяснението, дадено в т. 2 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. В настоящия случай въззивната жалба на страната в действителност съдържа оплакване за допуснато от първата инстанция нарушение на чл. 146 ГПК, във връзка с което липсват мотиви в обжалваното решение. При извършената проверка по чл. 267 ГПК обаче, въззивният съд е намерил, че делото е изяснено от фактическа страна и не се налага събиране на други доказателства. В нарочно определение № 237 от 30.05.2023 г., по повод направените от жалбоподателя доказателствени искания за разпит на свидетели и назначаване на съдебно-оценителна експертиза, която да даде заключение за стойността на унищожената вещ към датата на деликта, въззивният съд е приел, че тези искания са преклудирани предвид разпоредбата на чл. 266, ал. 3 ГПК, поради което е оставил същите без уважение. Отделно от горното, видно от изготвения пред първата инстанция доклад по делото, първоинстанционният съд е указал на ищеца, че следва да установи осъщественото от ответника противоправно действие или бездействие, настъпилите вреди и причинната връзка между поведението на ответника и вредите. Доколкото в случая не се касае за отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, то в съответствие с цитираната от жалбоподателя съдебна практика, въззивният съд се е съобразил с ограниченията, предвидени в чл. 266 ГПК, оставяйки без уважение доказателствените искания на страната като преклудирани, респ. действията му не са в противоречие с практиката, на която касаторът се позовава.

Четвъртият въпрос не представлява абстрактен правен въпрос, който може да бъде поставен и по други дела, а е питане по правилността на въззивното решение. Същият се извежда от становището на страната, че размерът на вредите е определен с влязлата в сила присъда на наказателния съд, което не е възприето от въззивния съд. Въпреки това следва да се посочи, че въззивното решение не противоречи на цитираното от жалбоподателя решение № 7/09.03.2022 г. по гр. д. № 2000/2021 г. на ВКС, III-то г. о. Последното е неотносимо към настоящия случай, тъй като е постановено при различна фактическа обстановка - претенцията е за обезщетение за причинени имуществени вреди от противозаконно отнемане на чужда движима вещ, а в случая престъпното деяние е противозаконно унищожаване на чужда движима вещ. Отделно от горното, в цитираното решение е даден отговор на различен от поставените в настоящото дело въпроси, а именно допустимо ли е да се пререшава въпросът за собствеността, когато наказателният съд в мотивите към присъдата си се е произнесъл за това кой е собственик на откраднатата вещ. В случая въззивният съд не е изследвал въпроса за собствеността на увредения автомобил, по който въпрос не е съществувал спор между страните. Следва да се посочи още, че разясненията в посоченото решение, че при наличие на влязла в сила присъда, от елементите на непозволеното увреждане следва да се приемат за безспорно установени деянието, противоправността и вината на ответника по делото, като останалите факти, които имат отношение към гражданските последици на деянието, следва да бъдат установени с допустимите доказателствени средства в рамките на производството по разглеждане на гражданското дело, по същество са съобразени от въззивния съд. Приетото, че установеният в наказателното производство размер на причинените от пресъпното деяние вреди, когато е елемент от фактическия състав на престъплението, обвързва гражданския съд със задължителна сила, също е взето предвид в обжалваното решение, респ. не е налице противоречието, на което касаторът се позовава.

Не следва да се допуска касационно обжалване и по петия въпрос, поставен във връзка с приетото от въззивния съд по спорното по делото обстоятелство дали установеният размер на вредите в наказателното производство е задължителен за гражданския съд. В цитираното от касатора решение № 221/08.05.2009 г. по гр. д. № 895/2008 г. на ВКС, II-ро г. о., е прието, че размерът на присвоената сума е елемент от престъпния състав по чл. 201, ал. 1 НК и подлежи на доказване в наказателния процес, а гражданският съд, който разглежда гражданските последици от престъпното деяние със съставомерен резултат, е длъжен да възприеме същия размер на вредите съгласно чл. 222 ГПК /отм./. Тази съдебна практика обаче не обуславя допускане на касационно обжалване нито на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, нито на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, защото, както се посочи при отговора на горния въпрос, в настоящия случай ответникът е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 216, ал. 1 НК - противозаконно унищожаване на чужда движима вещ. В цитираното решение отговор на поставения въпрос е даден с оглед конкретиката на казуса, касаеща състав на друго престъпление - с влязла в сила присъда ответникът е признат за виновен в това, че е присвоил чужди движими вещи - престъпление по чл. 201, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 НК.

Трайна и безпротиворечива е съдебната практика, включително и тази, на която касаторът се позовава - решение № 3421//18.01.1980 г. по гр. д. № 1366/1979 г. на ВС, I-во г. о., че влязлата в сила присъда формира сила на пресъдено нещо относно размера на причинените вреди и е задължителна за гражданския съд, само когато размерът на вредите е елемент от фактическия състав на престъплението. В случаите, когато деянието не обхваща размера на щетата във фактическия си състав, приетото в присъдата не е задължително, като при спор, страните в гражданския процес могат да установят вида и обема на щетата с допустимите доказателства. Съгласно приетото в решение № 135/13.10.2014 г. по т. д. № 3945/2013 г. на ВКС, I-во т. о., имуществените вреди не са предмет на установяване в наказателното производство като елемент от състава на престъплението по чл. 216, ал. 1 НК, поради което приетият с присъдата размер на увреденото имущество не е задължителен за гражданския съд, разглеждащ гражданските последици. Разяснено е още, че причиняването на значителни вреди е елемент от друг състав на същото престъпление - този по чл. 216, ал. 5 НК. Предвид горното, в практиката е възприето становището, че приетият с присъдата по чл. 216, ал. 1 НК размер на увреденото имущество не е задължителен за гражданския съд, разглеждащ гражданските последици, тъй като съгласно чл. 300 ГПК присъдата има задължителен характер относно извършването на деянието с оглед всички негови признаци, доколкото са въздигнати като елементи на престъпния му състав. В тази връзка, при възникнал спор, страните в гражданското производство могат да установят размера на вредите с допустимите доказателства, доколкото приетото стойностно измерение на щетата в наказателния процес не се обхваща от задължителния характер на присъдата за престъплението по чл. 216, ал. 1 НК. Именно това становище е възприето и в мотивите към въззивното решение. По спорния по делото въпрос въззивният съд е формирал извод, че задължителната сила на присъдата се отнася до всички елементи на престъпния състав, включително и размера на вредата, но само когато е елемент от фактическия състав на престъплението. Съобразил е, че деянието по чл. 216, ал. 1 НК не обхваща във фактическия си състав размера на щетата, като същият е въздигнат в елемент от състава на престъплението при квалифицирания състав по чл. 216, ал. 5 НК. По този начин съдът е действал в съответствие с установената практика на ВКС по приложението на чл. 300 ГПК и чл. 216, ал. 1 НК при формиране на решаващия си извод по спорния по делото въпрос. Наличието на съдебна практика, на която въззивното решение съответства, изключва допускане на касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Последните четири въпроса, поставени при основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, в едната си част повтарят, но с друга формулировка, обсъдените по-горе четвърти и пети въпроси, на които е даден отговор, а в друга част не отговарят на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснена в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като са изведени съобразно твърденията на касатора за фактическите положения, които следва да се приемат за установени, и не кореспондират на възприетите в обжалваното решение констатации. За да удовлетворява изискванията към общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, поставеният правен въпрос следва да почива на приетите за установени от въззивния съд факти и обстоятелства - т. 1 от посочения тълкувателен акт. Правни въпроси, мотивирани с фактически твърдения, каквито не са възприети във въззивното решение, нямат обуславящо изхода на спора значение и са неотносими към делото. Те представляват доводи за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, която не е предмет на проверка в настоящото производство по селектиране на касационната жалба. В случая въобще не възниква въпрос за две различни стойности на щетата в два съдебни акта и за характеристиката на влязлата в сила присъда в качеството й на писмено доказателство, извън приложението на чл. 300 ГПК, поради което въпросите не могат да обосноват допускане на касационно обжалване.

Обжалваното решение е валидно - съобразно изложеното при отговора на първите два въпроса, поставени при основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, мотивите към решението не са противоречиви и неясни. Въззивното решение също така е и допустимо, като то не е и очевидно неправилно. Като предпоставка за допускане на касационното обжалване, очевидната неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК предполага такъв порок на обжалваното решение, който да е установим от неговото съдържание, без да са необходими допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти. В случая изложените мотиви не сочат за наличие на такъв тежък порок, който да може да се установи от съдържанието на самото решение, а по формулираните в изложението въпроси обжалваният акт не може да бъде оценен като очевидно неправилен, след като при постановяването му е съобразен точният смисъл на приложимия закон и относимата съдебна практика на ВКС. Съгласно изложените по-горе съображения във връзка с четвъртия и петия поставени въпроси, оплакването за определяне от гражданския съд на обезщетение за вредите в размер, различен от определения с влязлата в сила присъда, не обосновава порок от посочената категория.

С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.