Определение № 639 от 05.03.2026 г. на ВКС по т. д. № 1666/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Подадена е касационна жалба от „Корпоративна търговска банка“АД /в несъстоятелност/, представлявано от синдиците Ангел Донов и Кристи Маринова, против решение № 77/07.02.2025 г. по в.т.д.№ 581/2024 г. на Софийски апелативен съд, с което след частична отмяна на решение № 260 589/07.04.2021 г. по т.д. № 715/2020 г. на СГС е признато за установено по предявения от „Аркус“ АД срещу „Корпоративна търговска банка“ АД /н/,представлявана от синдиците Ангел Донов и Кристи Маринова, иск с правно основание чл. 22, ал. 1, т. 1 ЗБН, че изявление за прихващане от «Корпоративна търговска банка» АД/н./, представлявана от синдиците с изх. №2780/16.09.2019г. по регистъра на „КТБ“ АД /н./, с което се прихваща вземането на „Аркус“ АД в размер на 661 300, 64 лв., включено под № 420 в частична сметка за разпределение на налични суми между кредиторите на „КТБ“ АД /н./ с приети вземания по чл.69, ал.1 от ЗБН, обявена на 02.03.2017г. по партидата на „КТБ“ АД /н./ в ТРРЮЛНЦ, със задължения на „Аркус“ АД по договор за гаранционна сделка от 18.12.2003г. с реф. № 36/032 в размер на 408 835, 35 щатски долара с левова равностойност в размер на 724 288, 62 лв., е нищожно. Ответникът по касацията „Аркус“ АД в писмен отговор на касационната жалба оспорва същата. Претендира присъждане на разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна - подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с оглед указанията в отменителното решение № 99/10.07.2024 г. по т. д. № 2648/2022 г., ВКС, I т.о. относно необходимостта от яснота за основанието на което се претендира нищожност на прихващането, повереникът на ищецът е уточнил пред САС, че предявява два иска, съединени при условието на евентуалност, както следва: По главния иск твърди, че прихващането е нищожно, поради противоречие със закона, а именно, поради нарушение на чл. 59, ал. 5 ЗБН, защото, не е налице насрещност на вземанията, тъй като по отношение на сметката за разпределение, синдикът действа като орган на несъстоятелността, т.е. той не изпълнява свое облигационно задължение към кредиторите, а технически обезпечава изпълнението на сметката, както и поради противоречие със задължението на синдика да извърши разпределението по предвидения в чл. 99, ал. 2 ЗБН, ред, който не допуска извършване на прихващане на този етап от производството. По евентуалния иск твърди, че прихващането е нищожно на основание чл. 22, ал.1, т. 1 ЗБН, тъй като то обективира неправомерно изпълнение на задължението на банката, да погаси възникнали преди решението за откриване на производството по несъстоятелност вземания на кредитора, съобразно установения от закона ред, предвид факта, че в одобрената сметка за разпределение били включени вземания на кредитора от одобрения списък на приетите вземания, които със сигурност са съществували преди откриване на производството по несъстоятелност. От фактическа страна въззивният съд е установил, че „Аркус“АД е кредитор на банката с прието вземане в размер на 5 851 455, 56 лв. с поредност по чл. 94, т.4 ЗБН, който е включен в частична сметка за разпределение на налични суми между кредиторите на банката по чл.69, ал.1 ЗБН под № 420 с разпределено вземане в размер на 646 746, 97лв. Независимо от влизането в сила на сметката за разпределение в частта относно вземанията на „АРКУС“ АД, синдиците на „КТБ“ АД /н/ отказват да изпълнят сметката в тази част и не извършват плащане на разпределената на дружеството сума. Вместо това „КТБ“ АД /н/, чрез синдиците си, отправя до „АРКУС“ АД изявление за прихващане с изх. №2780/16.09.2019г. по регистъра на „КТБ“ АД /н/. Според съдържанието на волеизявлението за прихващане синдиците на „КТБ“ АД /н/ прихващат вземания към „АРКУС“ АД от „КТБ“ АД /н/ по договор за гаранционна сделка от 18.12.2003г. в размер на 724 288, 62 лв., представляващи левова равностойност на 408 835, 35 щатски долара, претендирани като дължими по договора комисионна за издаване на банковата гаранция за периода от 01.01.2014г. до 10.09.2019г. в общ размер на 36 340.92 щатски долара и комисионна за ангажимент за периода от 01.01.2014г. до 10.09.2019г. в общ размер на 312 494.43 щатски долара, срещу задължения към „АРКУС“ АД по сметката за разпределение в размер на 661 300.64 лв. САС е намерил, че съобразно дадените указания с отменителното решение на ВКС, задължителни в настоящото производство, ищцовото дружество има интерес да отрече по общия ред, със сила на пресъдено нещо, валидността на извършеното едностранно изявление за прихващане от синдиците на банката, поради противоречието му със закона, поради което и предявеният иск по чл. 124, ал. 1, вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД е допустим. Изложил е съображения, че ищецът поддържа, че нищожността на прихващането е резултат от нарушение на нормата на чл. 99, ал. 2 ЗБН. Счел е, че одобрената от фонда, съобразно чл. 99, ал. 1 ЗБН сметка за разпределение, определя кои вземания подлежат на удоволетворяване, какъв е редът за удоволетворяването им и каква сума се полага за пълно или частично изплащане на всяко едно от тях и установеното със сметката за разпределение вземане на кредитора не може да бъде оспорено нито от синдиците, нито от несъстоятелната банка, нито от другите кредитори. Съобразно чл. 99, ал. 2 ЗБН, синдиците не могат да откажат да изпълнят одобрената сметка за разпределение. Тази разпоредба според САС е императивна /принудителна/ и задължава да бъде приложена, щом са се осъществили фактите посочени в хипотезиса й. Поради което е заключил, че извършване на прихващане от банката, действаща чрез синдика като неин представител, на този етап от производството е недопустимо. Едностранното волеизявление на синдика е нищожно, защото противоречи на императивното правило да изплати дължимите на кредиторите суми по сметката за разпределение, така както са определени в нея, поради което и само на това основание е приел, че искът по чл. 124, ал. 1, вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД следва да бъде уважен. По отношение поддържаното от ищеца основание за нищожност на прихващането и по реда на чл. 59, ал. 5 ЗБН, въззивният съд е посочил, че според мотивите в решение № 99/10.07.2024 г. по т. д. № 2648/2022 г., ВКС, ТО в частта, с която решение № 563/ 04.08.2022 г. по т. д. № 669/2021 г. на САС е оставено в сила, тази разпоредба е неотносима към правния интерес на ищеца в настоящата хипотеза, поради което и САС не го е разисквал. Въззивната инстанция е приела, че в правната теория е застъпено виждането, че основанията уредени в чл. 26, ал. 1 ЗЗД са общи /без договорите върху неоткрито наследство/ и се прилагат, само когато липсва друго специално основание за нищожност. В случая, такова специално основание за нищожност е разпоредбата на чл. 22, ал. 1, т. 1 ЗБН, поради което и съдът е намерил, че независимо от избора на ищеца при обективно съединяване на исковете да посочи този иск като евентуален, искът следва да бъде разгледан като главен. Съгласно чл. 22, ал. 1, т. 1 ЗБН нищожно по отношение на кредиторите на несъстоятелността е направеното след датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност не по установения в производството ред или в нарушение на изискванията на закона изпълнение на задължение на банката, което е възникнало преди датата на решението за откриване на производството по несъстоятелност. Посочил е, че разпоредбата на чл. 22, ал. 1, т. 1 ЗБН е аналогична на разпоредбата на чл. 646, ал. 1, т. 1 ТЗ и осигурява защита на всички кредитори срещу неправилното изпълнение на задължение, възникнало до откриването на производството по несъстоятелност, което включва в обхвата си както действия от десезираните органи на длъжника, така и от органите на несъстоятелността. Чрез този иск се преодоляват не само действия, осигуряващи преферентен ефект на отделните кредитори, но се цели запазване на установения в производството по несъстоятелност ред за осребряване на масата на несъстоятелността и удоволетворяване на кредиторите. Според установените факти по делото налице е действие на банката да изпълни задължението към кредитора „Аркус“ АД, а именно, да погаси приетите в производството по несъстоятелност вземания на този кредитор, възникнали преди датата на решението за откриване на производството по несъстоятелност, чрез компенсация с вземанията на „КТБ“ АД /н./ предмет на изявление за прихващане с изх. №2780/16.09.2019г. Намерил е, че независимо дали прихващането е извършено със знанието на Фонда за гарантиране на влоговете или не /за установяване на което е и представената от ответника заповед № 7-00431/23.04.2019 г. на председателя на управителния съвет на Фонда/, това прихващане е в нарушение на реда за удоволетворяване на кредиторите и съобразно чл. 22, ал. 1, т. 1 ЗБН се явява нищожно. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът формулира следните правни въпроси: 1/ Допустимо ли е завеждане на нов иск пред въззивната инстанция, въз основа на фактически твърдения, които не са били въведени в обстоятелствената част на исковата молба, нито в хода на производството пред въззивната инстанция, респективно допустимо ли е разглеждането му от въззивния съд и произнасянето по същество?; 2/ Представената и приобщена към доказателствения материал по делото Заповед № 7-00431/23.04.2019 г. на Председателя на УС на ФГВБ, в която е обективирано дадено разрешение по чл.39, ал.1, т.7 ЗБН, следва ли да се разглежда единствено като знание на ФГВБ за извършването на прихващания с вземания по сметката за разпределение, както е посочил съдебния състав на САС, или със Заповедта се дава разрешение на синдиците да извършат сделки – прихващания със вземания по сметката за разпределение, което от своя страна довежда до изпълнение на предвидения в закона ред по чл.39, ал.1, т.7 ЗБН? Спазен ли е установеният в производството законов ред съгласно разпоредбата на чл.22, ал.1, т.1 ЗБН, доколкото е получено разрешение по чл.39, ал.1, т.7 ЗБН?; 3/ Налице ли е действие на банката да изпълни задължение към кредитор в нарушение на изискванията на закона, доколкото чл.59, ал.5 ЗБН изрично допуска извършването на прихващане от банката с вземания до размера на сумата по сметката за разпределение?; 4/ Вземанията на „Аркус“АД, с които е извършено процесното прихващане, считат ли се за възникнали преди датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност съгласно разпоредбата на чл.22, ал.1, т.1 ЗБН, доколкото вземанията произтичат от сметката за разпределение?; 5/ Процесното прихващане следва ли да се разглежда като отказ на синдика да изпълни сметката за разпределение или не, тъй като прихващането е способ за изпълнение /сурогат на изпълнението/?; 6/Противоречи ли на императивното правило на чл.99, ал.2 ЗБН процесното прихващане, доколкото синдикът не е отказал да изпълни сметката за разпределение, а след разрешение от ФГВБ по установения в производството законов ред и с оглед разпоредбата на чл.59, ал.5 ЗБН е извършено процесното прихващане?; 7/Изпълнена ли е одобрената сметка от синдика съобразно чл.99, ал.2 ЗБН, доколкото прихващането е способ за изпълнение /сурогат на изпълнението/? Първи въпрос е въведен при сочено допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК – противоречие със задължителна практика на ВКС по ТР № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2023 г. на ОСГТК на ВКС. Останалите въпроси са обвързани с допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като касаторът счита, че същите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Първият правен въпрос има отношение към доводите на касатора за недопустимост на въззивното решение като постановено по недопустим иск. В случая не се касае до нов иск, предявен пред въззивния съд, а до отстраняване на нередовност по исковата молба съгласно отменителното решение на ВКС и указанията до въззивния съд при новото разглеждане на спора след връщането му от касационната инстанция. Поради което не е налице вероятност обжалваното въззивно решение да е недопустимо. Вторият въпрос не изпълнява изискванията към общото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. Предполага обсъждане на конкретно доказателство и на неговите правни последици според съдържанието му, което не е осъществено от въззивния съд и излиза извън дейността на касационната инстанция във фазата по чл.288 ГПК. Правомощието на УС на ФГВБ по чл.39, ал.1, т.7 ЗБВ да дава предварително разрешение на синдика за извършване на всяка сделка или действие не е отречено от САС, а е прието, че в случая самото прихващане е недопустимо да бъде извършено от синдиците с оглед етапа от развитие на производството по банкова несъстоятелност – след одобрена от УС на фонда частична сметка за разпределение. По отношение на трети въпрос следва да се има предвид, че въззивната инстанция не е разглеждала приложението на чл.59, ал.5 ЗБН, поради което и според разясненията на ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС въпросът не попада в предмета на произнасяне на САС. Освен това проблемът за възможността за извършване на прихващане от длъжника дори и до „размера на сумата по сметката за разпределение“ не се обвързва от касатора с посочените по-горе решаващи съображения на САС за момента, в който е направено процесното прихващане. Четвърти въпрос е обоснован с довод на касатора, че основанието за възникване на вземането на кредитора е включването му в сметката за разпределение, което като извод нито отговаря на произнасянето на САС, нито на нормативно въведените предпоставки по чл.22, ал.1, т.1 ЗБН. Според цитираната норма релевантен е моментът на възникване на вземането, т.е. на конкретното правоотношение, като основание за пораждане в патримониума на кредитора на право спрямо длъжника-банка. Включването на вземането в сметката за разпределение е последица от включване преди това на вземането в списъка на приети вземания по чл.69, ал.1 ЗБН. След този момент на осн. чл.69, ал.2 ЗБН влязлото в сила решение на съда по несъстоятелността по чл.67, ал.2 ЗБН за одобряване на списъка с приети вземания, по които не са направени възражения /както е в случая/, има установително действие за банката и всички кредитори на несъстоятелността. Именно към етапа съставяне от синдика на списък с приети и неприети вземания ЗБН отнася решаването на всички спорни въпроси за съществуването на вземанията, които са били възникнали до този момент, включително чрез възможността за подаване на възражения по чл.66, ал.1 и ал.6 ЗБН. Настоящият казус не попада в изключенията по чл.64, ал.2 ЗБН и чл.65 ЗБН. Следователно и четвърти въпрос не отговаря на изискванията към общото основание по чл.280, ал.1 ГПК. Останалите въпроси – пети, шести и седми са свързани, но те отново не засягат обуславящите крайното решение по спора изводи на САС. Въззивната инстанция не е отрекла принципно правната характеристика на прихващането като способ за погасяване на задължения. Изрично е посочила, че е налице действие на банката да изпълни задължението към кредитора „Аркус“ АД, а именно, да погаси приетите в производството по несъстоятелност вземания на този кредитор, възникнали преди датата на решението за откриване на производството по несъстоятелност, чрез компенсация с вземанията на „КТБ“ АД /н./ предмет на изявление за прихващане с изх. №2780/16.09.2019г. Изводът за нарушение на чл.99, ал.2 ЗБН е направен не поради дадено общо тълкуване на понятието за „изпълнение“ на задължение, а с оглед изясняване кой е „установеният в производството ред“ за изпълнение на задължение на банката по смисъла на чл.22, ал.1, т.1 ЗБН предвид достигнатия етап от развитие на производството по банкова несъстоятелност – след одобрена от УС на фонда частична сметка за разпределение. Заключил е, че одобрената от фонда, съобразно чл. 99, ал. 1 ЗБН сметка за разпределение, определя кои вземания подлежат на удоволетворяване, какъв е редът за удоволетворяването им и каква сума се полага за пълно или частично изплащане на всяко едно от тях, както и че установеното със сметката за разпределение вземане на кредитора, не може да бъде оспорено, нито от синдиците, нито от несъстоятелната банка, нито от другите кредитори. Поради което според САС извършване на прихващане от банката, действаща, чрез синдика като неин представител, на този етап от производството е недопустимо. Едностранното волеизявление на синдика е нищожно, защото противоречи на императивното правило да изплати дължимите на кредиторите суми по сметката за разпределение. Следва да се има предвид, че горното произнасяне на въззивния съд е в съответствие с практиката на ВКС. Така в решение № 375/1.02.2019 г. по т.д. № 527/2018 г. на ВКС, II т.о. е прието, че кредиторите на банковата несъстоятелност предявяват правата си в производството по несъстоятелност в срока по чл.63, ал.1 ЗБН, а при пропускането му - чрез установителен иск по чл.65 ЗБН в законоустановен преклузивен срок от датата на решението за откриване на производството по несъстоятелност, като част от вземанията, вкл. тези на вложителите подлежат на служебно приемане, съгласно чл.63, ал.3 ЗБН. Съставът на ВКС е посочил, че на осн. чл.94, ал.1 ЗБН /„при извършване на разпределение на осребреното имущество вземанията се изплащат в следния ред“/ в производството по несъстоятелност се изплащат чрез сметка за разпределение и вземанията на вложителите, които не са покрити от системата за гарантиране на влоговете. Наличието на съдебна практика изключва осъществяването на допълнително соченото от касатора основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за достъп до касация. Предвид изложеното настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. В полза на ответника по касацията следва да се заплати от касатора за сметка на масата на несъстоятелността сумата от 9 053,55 евро /равностойни на 17 707,20 лв./. Водим от горното, Върховният касационен съд