Определение № 713 от 26.05.2014 г. на ВКС по гр. д. № 977/2014 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от [фирма], представлявано от управителя С. Н. И., чрез адв. Е. М. от АК Варна, срещу въззивно решение № 2540/03.12.2013 г. на Варненския окръжен съд, постановено по гр.д. № 3192/2013 г. Излага оплаквания за неправилност и недопустимост. Насрещната страна С. Г. С., чрез адв. И. В., е отговорила в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Предявени са искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ, както и по чл. 220, ал. 1 КТ. Въззивният съд отменил заповедта за уволнение на С., възстановил го на заеманата до тогава длъжност и осъдил работодателя да заплати обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ, заедно с лихва за забава. Решението на първостепенния съд по чл. 220, ал. 1 КТ е обезсилено. Касаторът излага съображения за недопустимост на въззивното решение по чл. 220, ал. 1 КТ, защото още в първа инстанция, с влязло в сила определение, производството по чл. 220, ал. 1 КТ било прекратено. Това оплакване и въпросите, свързани с него, не обуславят необходимост от допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта му по чл. 270, ал. 3 ГПК. Въззивният съд е обезсилил решението на първата инстанция именно защото районният съд се е произнесъл извън предмета на спора – по иска с правно осн. чл. 220, ал. 1 ГПК, въпреки, че преди това, с влязло в сила определение, производството по делото, в тази част, било прекратено. Поставени са и въпроси във връзка с доказването на иска по чл. 225, ал. 1 КТ - Представяне само на трудова книжка и регистрационна карта от Дирекция „Бюро по труда”, достатъчни доказателствени средства ли са за установяване факта на оставане без работа на уволнения работник, в 6-месечния срок след уволнението. Разрешението на въззивния съд в обжалваното решение не е в противоречие с представената съдебна практика: Р-272-1-ІV ГО ВКС по гр.д. № 30/2011 г., а напротив, в съответствие е с даденото тълкуване по чл. 290 ГПК. В изложението е повдигнат още и въпросът - Когато през време на престой на цялото звено в предприятието, отделен негов работник изпадне във временна неработоспособност, времето на престоя за него следва ли да бъде намален с дните на неработоспособност. Въпросът е във връзка с установеното във въззивното решение че по време на 15-дневният престой на предприятието, уволненият С. С. е бил три дена в отпуск по болест, през които дни не е полагал труд, не поради спиране на работата, а поради временна нетрудоспособност. Правният въпрос, уточнен от съда е за значението, в хипотеза на чл. 328, ал. 1, т. 4 КТ, на ползван отпуск по болест от уволнения работник или служител, през времето на спиране на работа на предприятието за повече от 15 дни. Въпросът е от значение за постановения резултат по спора. По него няма формирана задължителна съдебна практика и разрешаването му е от значение за точното приложение на закона, както и за развитие на правото. Налице е основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 КТ за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта му по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ. Мотивиран от горното, съдът