Определение № 3791 от 23.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 761/2025 г.

Производството е образувано по касационна жалба от К. Р. И., чрез адвокат Р. Р., срещу въззивното решение № 158/05.12.2024г. на Окръжен съд – Търговище по в. гр. д. № 261/2024г. В жалбата са изложени доводи за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Насрещната страна Община Антоново, редовно призована, не е депозирала писмен отговор и не изразява становище по жалбата. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд, след частична отмяна на решението на първостепенния Районен съд – Омуртаг, постановил друго, с което отхвърлил предявените от К. Р. И. срещу Община Антонова искове за признаване за незаконно и отмяна на уволнението на ищцата, извършено със Заповед № 676/28.07.2023г. на кмета на Община Антоново, на основание чл. 325, ал. 1, т. 9 от КТ във връзка с чл. 215, ал. 1, т. 3 от Закона за предучилищното и училищното образование и чл. 2, т. 1 от Наредба № 4 от 2016г. за заболяванията и отклоненията, при които не може да се заема длъжност на педагогически специалист, на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ и за възстановяване на К. Р. И. на заеманата преди уволнението длъжност „директор“ в Детска градина „Шестте ястребинчета“, на основание чл.344, ал.1, т. 2 от КТ. За да постанови този резултат, въззивният съд приел, че по делото са надлежно установени следните обстоятелства: Страните са били в трудово правни отношения в периода от 09.06.2017г. до 28.07.2023г., въз основа на трудов договор № 265/09.06.2017г., с който, след проведен конкурс, К. Р. И. била назначена на длъжността „директор“ на ДГ „Шестте ястребинчета“ – [населено място]. Ищцата страдала от „параноидна шизофрения“, като през 2014г. на същата бил определен процент за намалена трудоспособност. Същата била преосвидетелствана с решения на ТЕЛК през 2015г., 2017г., 2020г. и 2022г. Въззивният съд установил, че с Експертно решение на ТЕЛК от 16.07.2020г., на ищцата била определена 60 % трайно намалена работоспособност за срок 2 години. В същото било посочено, че датата на инвалидизиране на К. Р. И. била 09.05.2014г., с поставена водеща диагноза: „....общо заболяване: „Непълноценна медикаментозна ремисия. Негативна симптоматика. Астено хипобуличен тип“. В същото било направено отбелязване за противопоказани условия на труд: „работа на норма, нервно психическо напрежение“ и заключение, че лицето може да работи като директор на детска градина. Аналогични констатации били направени и в издаденото Експертно решение на ТЕЛК от 29.09.2022г., относно водещата диагноза, процента неработоспособност (60 %) за срок 1 година, както и констатация, че лицето може да работи като директор на детска градина. Съдът отбелязал, че работодателят не е обжалвал двете експертни решения, като последното с № 92513/29.09.2022г. на ТЕЛК при „МБАЛ - Търговище“ АД, влязло в сила на 03.11.2022г. Установил още, че с оспорената Заповед № 676/28.07.2023г. трудовото правоотношение с ищцата било прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т. 9 от КТ във връзка с чл. 215, ал. 1, т. 3 от ЗПУО и чл. 2, т.1 от Наредба № 4 от 2016г. за заболяванията и отклоненията, при които не може да се заема длъжност на педагогически специалист. Посочената причина за прекратяване на правоотношението била: „Обективна невъзможност за изпълнение на възложената работа с трудовия договор, тъй като лицето страда от „Параноидна шизофрения“, установена с ЕР № 92513/29.09.2022г. на ТЕЛК при МБАЛ - Търговище АД“. В заповедта било отбелязано още, че в Детска градина „Шестте ястребинчета“ – [населено място] няма друга подходяща длъжност, на която да бъде преназначена служителката, с оглед здравословното ѝ състояние. Съдът съобразил и представеното Експертно решение № 92603/21.09.2023г., на ТЕЛК към МБАЛ-Търговище“ АД, което с Експертно решение № 92712/14.12.2023г. на НЕЛК, Специализиран състав по психични, вътрешни и ССЗ, било отменено в частта относно трудовата препоръка и било издадено ново, с което НЕЛК-ТМ дала становище, че „лицето не може да работи като „Директор“ и всички останали длъжности в системата на училищното и предучилищното образование“. Въззивният съд кредитирал заключението по допуснатата съдебнопсихиатрична експертиза, от което приел, че е налице идентичност между заболяването на ищцата К. Р. И., посочено в Експертно решение № 92513/29.09.2022 г. на ТЕЛК при „МБАЛ –Търговище“ АД и заболяванията, посочени в чл. 2, т. 1 от Наредба №4/2016г. за заболяванията и отклоненията, при които не може да се заема длъжност на педагогически специалист. Посочил, че независимо от различното изписване на диагнозата, се касае за идентични заболявания, тъй като в последните решения на ТЕЛК били възприети названията на наредбата и се споменавала само основната част на заболяването (например „параноидна шизофрения“), а личностновата промяна или хода на протичане на заболяването не се изписвали. Съдът кредитирал изводите на вещото лице, че шизофренията представлявала група от заболявания, които се характеризирали с разстройства в мисленето, възприятията, емоциите, волята, когницията и психомоториката. Заболяването имало четири клинични форми: параноидна, проста, хебефренна и кататонно; по протичане се различавали рекурентна/пристъпна/, пристъпно прогредиентна и непрекъсната форма. Приел, че от медицинската документация било установено, че при ищцата болестта (с посочен код F20) се изразявала в личностната промяна от апатико-абуличен тип – шизофренна промяна на личността, която можела да бъде описана с изброените в заключението негативни симптоми, включени в диагнозата: шизофрения. Съдът установил още, че във връзка със заболяването си, ищцата И. ползвала отпуск по болест, както следва: в периода от 14.01.2022г. до 26.02.2022г. (с 14 дневен болничен режим на лечение в психиатрично отделение и 30 дни домашен амбулаторен); в периода от 27.09.2021г. до 20.11.2021г. (25 дни болничен режим на лечение и 30 дни домашен); трикратно през 2019г., както следва: от 07.01. до месец май, за които са били издадени болнични листи от Специализирана ЛКК-Психиатрично отделение към МБАЛ-Търговище АД. Съдът кредитирал показанията на свидетелите А. А. и Д. Я. (учителки в детската градина), по реда на чл. 172 от ГПК, като непротиворечиви, съответстващи на представените по делото писмени доказателства (заповеди за заместване от трудовото досие; жалба до [община] от 17.01.22г.; подписка от 26 родители на деца от детската градина) и липса на доказателства, които да ги опровергават. От същите съдът приел, че при отсъствие на учители в детската градина, ищцата К. Р. И. ги замествала и работела в групите с деца. Заместването било през месец през 01.2022г. и през април/май 2023г., но се налагало помощник-възпитатели, други лица от помощния персонал или учители да ѝ помагат. Свидетелите посочили, че тази практика била преустановена след подаден сигнал от родители до кмета на общината, които изразили притесненията си породени от здравословното състояние на ищцата. За да отхвърли предявените искове съдът посочил, че в заповедта за уволнение работодателят изложил мотиви за наличие на обективна невъзможност ищцата да изпълнява възложената ѝ с трудовия договор работа, тъй като страда от заболяване „параноидна шизофрения“, установено с Експертно решение № 92513/29.09.2022г. на ТЕЛК, както и че в детската градина няма друга подходяща длъжност, на която да бъде преназначена, предвид здравословното ѝ състояние. Във връзка с направената в решението на ТЕЛК констатация, че К. Р. И. „може да работи като директор на детска градина“, съдът приел, че експертното решение било индивидуален административен акт, подлежащ на обжалване по административен и съдебен ред – чл. 112 от Закона за здравето. Развил съображения, че нормите, въвеждащи забрани за заемане на определена длъжност имат императивен характер и са свързани със защита на конституционни значими обществени интереси. Приел, че специалната разпоредба на чл. 215 от ЗУПО е императивна, създадена за защита правата и интересите на по-уязвимата обществена група участници в образователния процес – малолетните и непълнолетните деца и ученици. Отбелязал, че във връзка с приложението ѝ била приета и Наредба № 4/2016 г. (ДВ бр. 86/01.11.2016г.), в която (чл. 2, т.1 – т.9) лимитативно били изброени видовете заболявания и отклонения, определени по дефиниция като „застрашаващи живота и здравето на децата и учениците“, съставляващи обективна пречка за заемане длъжността педагогически специалист, съгласно чл. 1 от Наредбата. Направил извод, че съгласно чл. 215, ал. 3 от ЗПУО, когато работникът/служителят страдал от някое от заболяванията посочени списъка по чл. 2 от Наредбата, това било основание за прекратяване на трудовото му правоотношение. Посочил, че наличието или липсата на заболяване и отклоненията по чл. 2 се удостоверявали след съответен медицински преглед от лекар с придобита специалност по психиатрия, в случаите по чл. 2, т.1-т.7, в това число и от съответната ТЕЛК, с участието на лекар психиатър. Въз основа на тези принципни съображения, въззивният направил извод, че за ищцата била налице абсолютната забрана на специалната императивна норма на чл. 215, ал. 1, т. 3 ЗУПО вр. с чл. 2, т.1 от Наредба № 4, да заема длъжността, на която е била назначена и работила до прекратяване на трудовото ѝ правоотношение, предвид поставената ѝ диагноза „параноидна шизофрениця“, установена с експертно решение на ТЕЛК и попадаща сред заболяванията, посочени в чл. 2, т. 1 от Наредба 4. Развил съображения, че дадената в експертното решение на ТЕЛК от 29.09.2022 г. трудова препоръка (че ищцата може да работи „като Директор на детска градина“) се отнася до изпълнение на заеманата от нея административната длъжност „Директор“ и възложените ѝ административни функции, но същата не може да преодолее абсолютната забрана на специалната императивна норма за заемане на тази длъжност. Този извод съдът обосновал с нормативно установените задължителни часове преподавателска дейност – 72 часа годишно (т.1.2 от Приложение № 1 към чл. 4, ал. 1 на Наредба № 4/20.04.2017 г. за нормиране и заплащане на труда), в съответствие с които била и съставената длъжностна характеристика. В допълнение посочил, че в експертното решение на ТЕЛК били посочени противопоказните за заболяването условия на труд, а именно „физически натоварвания, нервно психично пренапрежение“, което и с оглед естеството на работа в Детската градина за преподавателски и помощен персонал, съответствало на посоченото в обжалваната заповед, че в детската градина няма друга подходяща длъжност, на която да бъде преназначена служителката, предвид нейното здравословно състояние (чл. 325, ал. 1, т. 9, изр.2 от КТ). По изложените съображения съдът намерил за неоснователни исковете за признаване за незаконно и отмяна на уволнението на К. Р. И., на основание чл. 344, ал. 1, т.1 от КТ, както и за възстановяването ѝ на заеманата преди уволнението работа, на основание чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване по следните правни въпроси: 1/ Доказано ли е основанието за прекратяване на трудовия договор по чл.325, ал.1, т.9 от КТ, когато невъзможността на работника и служителя да изпълнява възложената му работа поради болест, довела до трайно намалена неработоспособност или по здравни показания, не е установена чрез заключение на териториална експертна лекарска комисия?; 2/ Може ли съдът да ревизира мотивите и предписанията на здравния орган – ТЕЛК относно възможността на работника да изпълнява досегашната си работа? Поддържа, че поставените въпроси са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС в решение № 266/24.03.2010г. по гр.д.№814/2009г. на ІІІ ГО, решение № 275/28.10.2014г. по гр.д.№ 3049/2013г. на ІV ГО и решение № 65/03.07.2019г. по гр.д. № 1666/2018г. на ІІІ ГО. Въпросите са некоректно зададени. При постановяване на въззивното решение съдът не е формирал изводи за невъзможност на работника или служителя да изпълнява възложената му работа, поради болест или трайно намалена работоспособност, нито (въпреки непрецизните мотиви) за резивиране на решението на ТЕЛК. В същото съдът е съобразил обстоятелството, че нормите, въвеждащи забрани за заемане на определена длъжност имат императивен характер и са свързани със защита на конституционно значими обществени интереси. Изложил съображения, че в хипотезата на чл.215, ал. 1, т. 3 ЗПУО е предвидена забрана конкретната длъжност „директор на детска градина“ да се упражнява от лице, което страда от заболявания и отклонения, застрашаващи живота и здравето на децата и учениците, определени с наредба, издадена от министъра на здравеопазването съгласувано с министъра на образованието и науката. Следва да бъде посочено, че работодателят има възможност да избере да прекрати трудовото правоотношение самостоятелно на всяко от посочените в заповедта основания (по КТ или по чл.215, ал.1, т.3 от ЗУПО), или и на двете (както е в случая). Установяването на болестта като обективен факт с медицинско заключение (независимо дали е засегната и по какъв начин работоспособността на лицето) обуславя невъзможността трудовото правоотношение да съществува, поради изричната забрана на чл.215, ал.1, т.3 ЗПУО. Следователно, от решаващо значение, за да е осъществена материалноправната предпоставка за прекратяване на трудовоправната връзка на това основание, е обективният здравен статус на лицето, преценен с оглед списъка от заболявания по чл.2 от Наредба №4/2016 г. и удостоверен от компетентно медицинско лице. Именно такива са и съображенията на въззивния съд, който приел, че здравният статус на ищцата бил установен с решение на ТЕЛК, в което било посочено, че тя е със заболяване от вида на посочените в чл. 2, т. 2 от Наредба № 4/2016 г., представляващо обективна пречка да изпълнява заеманата от нея длъжност. Съдът е приложил материалния закон с оглед трудовите функции на лицето и изпълнение на задълженията му като педагог. Ето защо, по поставените въпроси не са налице както общите, така и специалната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице соченото от жалбоподателя основание за това по чл. 280, ал. 1, т.1, т.1 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,