Определение № 2365 от 12.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4860/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Евробилд – М“ ЕООД, чрез адв. Н. С., против въззивно решение № 3828/27.06.2024 г., поправено с решение № 5185/17.09.2024 г., постановени по възз. гр. д. № 12975/2023 г. по описа на Софийски градски съд, с което частично е отменено и частично е потвърдено решение № 8326/21.05.2023 г. по гр. д. № 9258/2022 г. на Софийския районен съд и като краен резултат касаторът е осъден да заплати на О. Ч. А. на основание чл. 200, ал. 1 КТ сумата 50 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в понесени болки и страдания, вследствие на две телесни увреждания от трудова злополука, настъпила на 26.11.2022 г. в [населено място], на строителен обект „Жилищна сграда с подземни, надземни гаражи и магазини“ в УПИ...., кв. 28, местност[жк], Секция 1 и 2, втори етап“, ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането - 26.11.2022 г. до окончателното плащане. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението си касаторът поддържа, че на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касационният контрол следва да се допусне по въпроса - налице ли е съпричиняване от страна на пострадалия при трудова злополука при изпълнение на възложена му работа, по отношение на която е знаел или е можел да предположи, че допусканата от работодателя постоянна работна практика нарушава технологичните нравила и правилата за безопасност и може да се предположи настъпването на неблагоприятен резултат. Ответникът по жалбата – О. Ч. А., чрез адв. Д. Н., в писмен отговор поддържа становище за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за касационно обжалване намира следното: За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че ищецът е работил по трудово правоотношение в ответното дружество на длъжността „кофражист“ (трудов договор № 155/27.10.2020 г.). Станалата с ищеца на 26.11.2021 г. злополука е призната за трудова с влязло в сила разпореждане № 31118/03.12.2021 г. на НОИ ТП – София град. В разпореждането е посочено, че злополуката е станала през време и по повод на извършваната работа – при редене на дървения лист върху Н-греди за направа на кофраж на плоча кота +3,40 м, вследствие счупване на гредата, пострадалият е паднал от височина над 3 м. След анализ на събраните по делото гласни и писмени доказателства, както и на приетите експертни заключения, съдът е приел за установено, че при падането ищецът е получил тазова травма с разместено, закрито счупване на десните горен и долен клон на лонната кост на таза и травма на дясна предмишница със счупване на главичката на лявата кост, като и двете увреждания по медикобиологичен признак представляват трайно затруднение на движението, съответно на десния долен и на десния горен крайник. Възстановителният период за травмата на ръката е изисквал 2-3 седмици имобилизация, ограничени движения до около 25-40 дни, а при благоприятно протичане на процеса - пълно функционално възстановяване настъпва средностатистически до 2 месеца. Възстановителният период за счупването на лонната кост на таза е протекъл по-дълго време от обичайното, като с решение на ТЕЛК № 97/07.06.2022 г. е констатирано, че към датата на освидетелстване ищецът продължава да е с болки в областта на лонната кост и е налице не пълно, а начално калусообразуване. Счупванията на лонната кост на таза са изисквали постелен режим, като преди да започне раздвижването пострадалият е бил на легло в период от 3 месеца и до м. юли 2022 г. се е придвижвал с патерици. В първите няколко месеца ищецът е бил изцяло зависим от грижите на близките си, тъй като не е можел да става и да се обслужва сам. По отношение степента и силата на болките, според медицинската експертиза след инцидента те са били с голям интензитет, налагащ медикаментозно обезболяване. С времето интензивността им постепенно отслабва, но продължително време с месеци, дори години, могат да се изпитват болки при натоварване и при резки промени във времето. При определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, съдът е взел предвид представените медицински документи, заключението на приетата медицинска експертиза, показанията на разпитаните свидетели, както и възрастта на ищеца (на 44 г.) към момента на настъпване на злополуката. Съобразил е вида и характера на вредите, техния обем, интензитет и продължителността на проявлението им, както и цялостното отражение на уврежданията върху начина на живот и здравето на пострадалото лице. С оглед на това е счетено, че сумата от 50 000 лв. е справедливото и достатъчно обезщетение, което се дължи на ищеца за претърпените от него неимуществени вреди. За неоснователно е счетено поддържаното от работодателя възражение по чл. 201, ал. 2 КТ за съпричиняване на увредата от страна на пострадалия. Установено е, че в конкретния случай на работниците не е провеждано обучение за начина на редене на кофраж, а те се учат чрез гледане. Доколкото се твърди, че преди започване на работа е провеждан инструктаж, той е бил изцяло формален, а самият технически ръководител, който е разпитан като свидетел, също не изяснява на работниците да са давани конкретни указания и инструкции, освен общи такива за укрепване на кофража. С оглед ангажираните по делото доказателства съдът е приел, че в случая трудовата злополука е настъпила при установена от работодателя обичайна практика за редене на кофраж в нарушение на техническите изисквания и правила за безопасност, както и при работа с необезопасени съоръжения, респ. - без да е провеждан точен инструктаж за спазване на технологичните правила и норми за извършваната работа. Посочено е, че предвид тези факти и обстоятелства и механизма на злополуката, поведението на работника в случая не може да бъде окачествено като груба небрежност. Действията на ищеца не са проява на немарливост или самонадеяност при изпълнение на служебните му задължения, нито са извършени в нарушение на надлежно проведен от работодателя инструктаж за безопасност, тъй като поставянето на кофража е съответствало на обичайния, ежедневен начин на изпълнение на този вид работа на строежа. Посочено е също, че съгласно относимата нормативна уредба, уреждаща правилата за безопасна работа в строителството, лични предпазни средства като обезопасителни колани следва да се ползват при работа на височина. В конкретния случай обаче, обезопасителният колан не е можел реално да бъде използван от ищеца, тъй като той се е намирал на най-високата точка за редене на кофража и не е имало устойчива и здрава конструкция, за която да бъде захванат коланът, каквито са изискванията на чл.60 от Наредба № 2/22.03.2004 г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд при извършване на строителни и монтажни работи. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че предпоставки за допускане на касационното обжалване не са налице. Поставеният от касатора въпрос е хипотетично зададен, доколкото формулировката му предпоставя знание на работника, че наложена от работодателя обичайна практика за изпълнение на работата е в нарушение на правилата за безопасност. Такива факти и обстоятелства – за знание на ищеца, че начина на изпълнение на работата не съответства на техническите и технологичните изисквания за безопасност, не са приемани за установени от въззивния съд. Напротив, въззивната инстанция е приела, че съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК ответникът - работодател, чиято е доказателствената тежест по възражението за съпричиняване на вредата от пострадалия работник, не е установил при условията на пълно и главно доказване твърдението си за проявена от работника груба небрежност - липса на елементарно старание и внимание, пренебрегване на основни технологични правила и мерки за безопасност, респ. – неполагане на грижа, каквато и най-небрежният би положил при подобни обстоятелства. Липсата на поставен от касатора релевантен въпрос, с характеристиките на правен въпрос по смисъла на тълкуването по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК, ВКС, има за последица недопускане на касационния контрол, без да е необходимо се разглеждат предпоставките за соченото селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. При този изход на спора, на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата касаторът следва да бъде осъден да заплати на адвоката - пълномощник на ответника по жалбата сумата 1 000 лв. - адвокатско възнаграждение за осъщественото безплатно процесуално представителство и защита пред касационната инстанция. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение