Определение № 3399 от 19.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2409/2026 г.

Производството е с правно основание чл.274, ал.2 ГПК. Образувано е въз основа на подадената частна жалба от „Уиз Еър Увгария Црт.“гр.Б., представлявано от члена на Съвета на директорите Д.П., чрез процесуалния представител адвокат А. против определение № 2131 от 24.04.2026г. по гр.д. № 353/2026г. на ІІІ г.о. на ВКС в частта му, с която е оставена без разглеждане подадена касационна жалба против въззивно решение № 4431 от 8.07.2025г.по в.гр.д.№ 11655/2023г.на СГС относно преюдициалния иск по чл.74, ал.4 КТ и свързания с него иск по чл.128 КТ за заплащане на сумата от 5 323.50лв./2 721.81евро/, претендирани като секторни плащания, в която част производството е прекратено. /Частната жалба не касае оставянето без разглеждане на касационната жалба досежно другите искове по чл.177, ал.1 КТ и чл.264 КТ и обусловения от тях иск по чл.86 ЗЗД/. Счита обжалвания акт за необоснован и неправилен, поради което иска да бъде отменен и вместо това постановен друг, в който да бъде разгледана подадената жалба. Настоящият състав на Върховен касационен съд, като съобрази направеното искане, с оглед материалите по делото, съобразно закона и установената съдебна практика, намира следното: Със сега обжалваното определение, състав на ВКС е оставил без разглеждане касационната жалба, подадена от „Уиз Еър Увгария Црт.“ [населено място] досежно исковете по чл.74, ал.4 КТ за обявяване недействителност на клаузата по чл.5б от трудовия договор от 2.08.2019г. и по чл.128 КТ за заплащане на сумата от 5 323.50лв./2 721.81евро/, с довод за липса на правен интерес от обжалване, пред вид обстоятелството, че те са предявени от ищцата Г. С. И. против ответника „Уиз Еър Увгария Црт.“ [населено място] и са отхвърлени. Прието, че решението в тази част удовлетворява касаторът, а той не може да обжалва мотивите, съгласно дадените разяснения с т.18 от ТР № 1 от 4.01.2001г. по т.д.№ 1/2000г.на ОСГК на ВКС. Основният довод на жалбоподателя е, че той не обжалва мотивите на въззивния акт, а основанието на което е отхвърлен иска, което счита за част от силата на пресъдено нещо по чл.298, ал.1 ГПК. Счита, че съдът се е произнесъл по ненаведено основание и извън предмета на делото, защото е приел, че искът за „секторни плащания за 1-ви и 2-ри сектор“ е неоснователен не поради начална липса на такова задължение за плащане, а поради погасяването му с плащане. Позовава се на задължителна /според становището му/ практика – решение по гр.д.№ 7446/2014г.на ІV г.о. Счита, че недопустимо съдът е „преквалифицирал“ платените „дневни“ по чл.215 КТ в „секторни плащания“ и че за дружеството не е без значение, дали искът е отхвърлен поради изначална недължимост на заявената претенция или поради плащане, защото в единия случай се установява със сила на пресъдено нещо несъществуването на дълг, а в другия съществуването на погасен дълг. Счита, че допустимостта на касационната жалба, ще доведе до недопустимост на постановения възизвен акт в посочената част. Направеното възражение не се споделя от настоящия състав. В съдебната практика /след постановяване на т.18 от ТР № 1 от 4.01.2001г. по т.д.№ 1/2000г.на ОСГК на ВКС/ единно и непротиворечиво се приема, че страната няма правен интерес да обжалва само мотивите на решението, когато диспозитивът я удовлетворява. Мотивите не се ползват със сила на пресъдено нещо и в тях – съгласно чл.236, ал.2 ГПК „се посочват исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда“. В случая – с оглед гореописаните му доводи - жалбоподателят оспорва именно изложените фактически констатации и правни изводи на съда и желае тяхната промяна, но сами по себе си те не са източник на правни последици. Такъв източник е само диспозитива, поради което целената от него промяна дори и теоритичино не е възможно да доведе до различен резултат, което изключва възможността за обосноваване на правен интерес. Аргумент в полза на тезата на жалбоподателя не може да бъде изведен и от решение по гр.д.№ 7446/2014г.на ІV г.о., на което той се позовава. Освен, че не съставлява задължителна практика /защото не отговаря на изискванията по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и не е постановено по идентичен въпрос/, още и касае съвсем различна хипотеза. Това е така, защото мотивите на цитираното решение са изградени въз основа на нормата на чл.298, ал.4 ГПК, която изрично предвижда, че „решението влиза в сила и по отношение на разрешените с него искания и възражения за право на задържане и прихващане“, а в случая подобни искания и възражения не са разглеждани. Мотивиран от изложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение