Определение № 3344 от 28.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 673/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по подадена от К. А. К. касационна жалба с искане за допускане на касационно обжалване на постановеното от Бургаски окръжен съд решение № 1020/28.09.2023 г. по гр.д. № 1388/2023 г., с което е потвърдено решение № 1366 от 19.06.2023 г. по гр.д. № 104/2023 г. на Бургаски районен съд, и предявените на осн. чл. 344, ал. 1, т. 1- 3 КТ иска са отхвърлени. В касационната жалба се прави искане за отмяна на въззивното решение с оплаквания за нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. С жалбата е представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което като основание за допускане на касационно обжалване се сочи основанието по чл.280, ал.1, т. 1 ГПК по процесуалния въпрос: „Дължи ли съдът произнасяне с мотиви по всички възражения във въззивната жалба и по всяко твърдение на страната, като обсъди всяко от тях поотделно и заяви защо го приема за основателно, включително като обсъди и твърдението за противоречие в свидетелските показания и съобрази доказателствената тежест в процеса?“. Твърди основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и „По отношение на съществените материално- прави въпроси“, без такива въпроси да са формулирани в изложението. ВКС, ГК, състав на Четвърто отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. За да потвърди обжалваното решение, Бургаският окръжен съд е приел, че правилно първоинстанционният съд е счел, че претенцията за отмяна на заповедта за незаконното уволнение е заявена пред съда извън срока по чл. 358, ал.2, т.1, пр. последно от КТ. Посочил е, че в хипотезата на уволнение по чл. 335, ал. 2, т.1 КТ във връзка с чл.328, ал.1,т.2 от КТ- прекратяване на трудовия договор с предизвестие поради съкращение в щата, прекратяването настъпва с изтичането на съответния визиран в предизвестието срок, в случая 30- дневен, т.е. уволнението е настъпило на 08.10.2022г., при връчено на 07.09.2022 г. предизвестие. В случая исковата претенция е следвало да бъде заявена най-късно до 08.12.22г. включ., при подадена искова молба на 06.01.23г. по пощата, което изцяло обосновавало извод за настъпила погасителна давност. Позовавайки се и на практика на ВКС съдът е посочил, че като институт на материалното право, с настъпването си давността водела не до недопустимост, а до неоснователност на заявената претенция и до невъзможност за съдебна проверка на въведените от страната оплаквания за незаконосъобразност на уволнението. Ето защо искът по чл.344, ал.1,т.1 от КТ и акзесорния иск по чл.344, ал.1, т. 2 КТ следвало да бъде отхвърлени само на това основание, без съдът да се произнесе по съществото на спора. Относно приложимостта на чл.358, ал.3 КТ е посочил, че отправеното до Инспекцията по труда възражение от 05.10.22г. не съдържа искане за отмяна на незаконно уволнение, като волята на молителя била органът само да направи проверка за законосъобразността на отправеното предизвестие и да го отмени. Наред с това и с оглед правилото на чл.325, ал.1 т.1 КТ, приемащо при отправено предизвестие, прекратяването на договора да се счита осъществено с изтичане срока на предизвестието, следвало да се приеме и че, ако възражението до ИТ от 05.10.22 г. е иск, той е заведен срещу все още ненастъпили последици от упражненото потестативно право на работодателя и възможност за работодателят да оттегли волеизявлението си до изтичането на определения в предизвестието срок. Съдът подробно е аргументирал и неоснователността на доводите във въззивната жалба за нарушено право на закрила при уволнение по см. на чл. 333, ал.1, т.2, т.3 и т. 4 КТ, която преценка е посочил, че следва да се извърши към момента на достигането на предизвестието до адресата. Счел е, че ищцата не се ползва от закрилата по чл.33, ал.1, т. 2 КТ, тъй като ЕР на ТЕЛК от 2021г. не съдържало никакви ограничения, нито предписания за трудоустрояване. Неприложима била и закрилата по чл.333, ал.1, т. 4 КТ, тъй като въпреки наличието на болничен лист от 07.09.22г., към датата на връчване на предизвестието ищцата се е явила на работа и не е уведомила работодателят си за временната си нетрудоспособност. За неприложима е приета и закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ, което основание за незаконосъобразност на уволнението въззивният съд е приел за заявено за първи път едва с въззивната жалба, като за пълнота е изложил и мотиви по същество на този довод. С оглед неоснователността на иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 ГПК решаващият съд е отхвърлил и иска по чл.344, ал.1, т. 3 КТ. По касационните основания: Поставеният процесуалноправен въпрос е обуславящ, но не е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Според установената практика основно задължение на въззивния съд е да обсъди всички своевременно повдигнати възражения и доводи на страните. Произнасянето на съда по възраженията на страните включва установяването на фактите, на които съответната страна се позовава. След фактическите констатации въззивният съд трябва да формулира своите правни изводи, които произтичат от наличието или липсата на тези факти. За да даде защита и санкция на спорните права, съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, събрани по делото. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, други за неустановени. В случая въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като е приел, че искът по чл.344, ал.1, т.1 КТ е погасен по давност, поради което и при съобразяване с цитираната съдебна практика, е счел, че следва да бъде отхвърлен само на това основание, без да се произнася по съществото на спора. Наред с това, съдът се е произнесъл и по всички въведени във въззивната жалба основания за неправилност на пъровинстанционото решение. Доводите за необсъждане на всички представени доказателства се свеждат до оплакване за неправилност на крайния извод на въззивната инстанция, като доколкото се касае до оплакване за твърдяно неточно интерпретиране на факти, а не за същинска липса на мотиви, настоящият състав на ВКС счита, че не е налице основанието по см. на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационен контрол по същество на въззивното решение. Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване „По отношение на съществените материално- правни въпроси“. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1- т. 3 ГПК. Съгласно дадените с ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК задължителни разяснения, този въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като даде ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен този въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. Касационният съд не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба, като непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. В случая в изложението към касационната жалба не са формулирани материалноправни въпроси, който да са решени, както твърди касаторът, в противоречие със задължителната практика на ВКС като общо основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. В него се сочи общо наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане до касационно обжалване, като е въведено твърдение, че обжалваният акт е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС, без да е поставен нито един конкретен материалноправен въпрос. Непосочването на правния въпрос само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Дори да се приеме, че посочените в изложението твърдения за „неправилност“ на изводите на съда относно закрилата по чл.333, ал.1, т.2 и т.3 КТ, и липсата на приложението на чл.358, ал. 3 КТ, са питане, което изисква отговор, то те имат значение за правилността на обжалваното решение. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решение № 1020/28.09.2023 г. на ОС- Бургас, постановено по гр.д. № 1388/2023 г. С оглед изхода на спора К. К. следва да бъде осъдена да заплати на „Победа“ АД направените в касационното производство разноски в размер на 1500лв.- заплатен адв. хонорар. Воден от изложеното, ВКС, ГО, ІV състав,