Определение № 45 от 13.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4842/2022 г.

Производството е образувано по частна касационна жалба от Д. Д. К., приподписана от адвокат Д. Д., срещу постановеното определение №666/22.11.2022г. по в.ч.г.д.№520/2022г. на Апелативен съд Варна, с което е потвърдено определение №274/10.10.2022г. по г.д.№231/2022г. на Окръжен съд – Търговище за прекратяване на производството, основание чл.130 от ГПК. Жалбоподателят твърди, че определението е неправилно. Излага, че предявеният иск е за установяване на осигурителното му правоотношение за конкретен период, тъй като ответникът по иска отрича правото му произтичащо от чл.129 от КТ и чл.1а НЕВДОВ за времето на незаконното му уволнение. Сочи, че това правоотношение е между НОИ и осигурителят му ПГТЛП – [населено място], като претендира установяване на произтичащото от закона и влязлото в сила съдебно решение право да бъде осигурен в предвидения от закона размер, описан подробно в исковата молба. Твърди, че изводите на съда, че е предявен иск за факт не съответстват на закона. По същество моли обжалваното определение да бъде отменено и делото върнато за продължаване на съдопроизводствените действия. Препис от жалбата не се връчва на насрещната страна. Съставът на Върховен касационен съд намира, че частната жалба е допустима, подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Представено е и изложение на основанията за допускане на касационно обжалване. В същото се обосновава допускане на обжалването по следните правни въпроси: 1/ Длъжен ли е съдът да приеме за спорно правоотношение, претендирано да бъде установено чрез установителен иск по реда на чл.124, ал.1, пр.2 от ГПК, преди да е дадена възможност на ответника за отговор на исковата молба, с който да признае или оспори претендираното правоотношение? Твърди се, че определението е постановено в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение №655/19.08.2022г. по г.д.№173/2022г. на ВКС, ІV г.о. Искането е обосновано в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. 2/ Иск на работник, чието уволнение е признато за незаконно по надлежни ред, за установяване на правото му да бъде осигуряван на не по-малко от минималния осигурителен доход, съгласно чл.1а от НЕВДПОВ – иск за установяване на право или иск за установяване на факти е? Искането е основано на хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК поради липса на съдебна практика. За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, взе предвид следното: Въззивният съд е потвърдил определение №274/10.10.2022г. по г.д.№231/2022г. на Окръжен съд – Търговище, с което производството по делото е прекратено на основание чл.130 от ГПК. За да постанови този резултат съдът e приел, че производството пред първостепенния съд било образувано по предявен иск /след направените уточнения/ от Д. Д. К. срещу Териториално поделение на Националния осигурителен институт – [населено място] за приемане за установено, че осигурителният доход на ищеца за периода от 01.01.2000г. до 22.11.2021г. би следвало да бъде в размер на 86 015,58лв. Приел е, че ищецът е изложил твърдения, че неговият осигурител и работодател – ПГТЛП [населено място], в изпълнение на задълженията му по чл.129 от КТ, би следвало да го осигурява за периода на незаконното уволнение, признато за такова с влязло в сила съдебно решение, при спазване на разпоредбите на КСО и НЕВДВКПОВ. Осигурителните му вноски е следвало да бъдат определени при спазване на установения в закона минимален осигурителен доход за заеманата преди уволнението длъжност и именно този размер да послужи като основа при изчисляване на дължимата му пенсия за инвалидност поради общо заболяване. Отбелязал е направеното от ищеца оспорване на размера на основата за изчисление на пенсията му, като неправилно определена от ответника на 68 372,42лв. и изложените твърдения за правилност на разпореждането на ТП на НОИ – [населено място], доколкото определения в него размер е съобразен с направените от работодателя му осигурителни вноски. Съдът е посочил, че въпреки твърденията в частната жалба, че претенцията е насочена към установяване на осигурителното правоотношение на ищеца, по същество същият цели установяване на размера на осигурителния му доход, въз основа на който да бъде определен и размера на следващата му се пенсия. Въз основа на тези твърдения, съдът е направил извод, че предявеният иск е за установяване на факти – че работодателят му е следвало да го осигурява съобразно нормите на КСО и НЕВДВКПОВ, като по този начин осигурителният му доход би следвало да е в размер на 86 015,08лв. и да се приеме за установено по отношение на ТП на НОИ – [населено място], че осигурителният му доход е именно в този размер. В тази връзка съдът е посочил, че съгласно разпоредбата на чл.124, ал.4 от ГПК, исковете за установяване съществуването или несъществуването на факти с правно значение се допуска само в случаите, предвидени в закон, а този сочен от ищеца не е такъв, което е обосновало и извода за недопустимост на иска. За пълнота на изложението въззивният съд изложил, че осигурителния доход служи за определяне на дължимите от осигурителите осигурителни вноски и за изчисляване размера на осигурителните обезщетения /помощи и пенсии/. При несъгласие с определения размер пенсия, редът за защита е този предвиден в чл.117 от КСО, с обжалване на разпореждането на ТП на НОИ – [населено място] за определянето му. Изложил е още, че установяването на публичните задължения по КСО за дължими, но невнесени осигурителни вноски се осъществява по реда на ревизионното производство, със съответния ревизионен акт по ДОПК. В заключение, съдът е приел, че въпреки направените уточнения, предявеният установителен иск е недопустим, поради което правилно първостепенният съд е приложил разпоредбата на чл.130 от ГПК. При тези съображения първоинстанционното определение е потвърдено. Съставът на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване: Поставените в изложението на касационните основания въпроси са обосновани с несъгласието на жалбоподателя с изводите на въззивния съд и представляват оплаквания за неправилност и необоснованост на атакуваното определение, поради което по отношение на тях не е налице общата предпоставка за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК. По отношение на същите не са налице и специалните основания за допускане на обжалването, тъй като при постановяване на определението, въззивният съд се е произнесъл в съответствие с трайно установената съдебна практика и задълженията му за проверка на редовността и допустимостта на предявените искове преди да пристъпи към връчване на препис от исковата молба /чл.129 и чл.130 от ГПК/. Допустимостта на предявените претенции се извежда от изложените от ищеца обстоятелства и формулирания петитум, които в конкретния случай са очертали иск за установяване на факт – размера на осигурителния доход на ищеца, върху който да бъде определен и размера на следващата му се пенсия за инвалидност поради общо заболяване. Обжалваният съдебен акт е постановен при точно приложение на разпоредбата на чл. 124, ал. 4, изр. 2 от ГПК, която е ясна и не са налице основание за изменението ѝ поради изменение на закона или на обществените отношения. Посочената от касатора съдебна практика, обективирана в определение по чл.288 от ГПК, не съставлява задължителна съдебна практика по смисъла на ТР №1/2009г. на ОСГТК на ВКС и е постановена по спор съществено различен от този по настоящото дело. В допълнение, съдът е навел и аргумент, касаещ защитата на лицето, ако не е доволно от определения в пенсионното производство размер на осигурителния доход – да оспори решенията на държавния орган по реда предвиден в чл. 117 и сл. КСО. В заключение, касационното обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т.1 и т.3 от ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,