Определение № 3886 от 30.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2869/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на община Сандански, чрез адв. П. А., срещу решение № 393 от 03.04.2024 г., постановено по гр. д. № 2936/2023 г. по описа на Софийски апелативен съд в частта му, с която е потвърдено решение № 389/28.06.2023 г. по гр. д. № 1178/2020 г. по описа на ОС – Благоевград, с което общината е осъдена на основание чл. 49 ЗЗД да заплати на З. Ф. П. обезщетение в размер на 125 000 лв. за неимуществени вреди, причинени от смъртта на сина й А. Г. П., починал на 11.01.2015 г. след пропадане във водоем, находящ се в м. „Ушите“, общ. Сандански, както и в частта, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение община Сандански е осъдена да заплати на З. Ф. П. допълнително обезщетение в размер на 25 000 лв. /сумата над 125 000 лв. до 150 000 лв./, ведно със законната лихва върху цялата присъдена сума от датата на подаването на исковата молба до окончателното изплащане.

Касационната жалба съдържа оплаквания за недопустимост и неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Сочат се основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 от ГПК за допускането му до касационно обжалване.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните правни въпроси:

1. Следва ли въззивният съд при обосновани във въззивната жалба оплаквания срещу съдържанието на доклада по чл. 146 от ГПК, или за това, че липсва произнасяне по своевременно направено доказателствено искане, без да е налице определение по чл. 157 от ГПК на първоинстанционния съд, да даде указания на страните да предприемат онези процесуални действия, които не са предприети при първоинстанционното разглеждане на спора, свързани със събиране на доказателства, за които първата инстанция не е разпределила доказателствената тежест или за които не е указала, че не се сочат доказателства, както и да събере своевременно поисканото доказателство, по искането за събиране на което изобщо отсъства произнасяне? По този въпрос касаторът сочи противоречие с практиката на ВКС - решение № 346/19.02.2018г. по гр.д. № 619/2017г. на ВКС, IV г.о.; т. 2 от ТР № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС; решение № 66/14.06.2019г. по гр.д. № 2834/2018г. на ВКС, II г.о.; решение № 40/15.09.2014г. по т.д. № 1554/2013г. на ВКС, II т.о.; решение № 99/01.07.2014г. по т.д. № 2193/20137г. на ВКС, II г.о.; решение № 60173/15.02.2022г. по т.д. № 1724/2020г. на ВКС, I т.о. и решение № 87/27.06.2019 г. по гр.д. № 4808/2018 г. на ВКС, II г.о.

2. Следва ли въззивният съд служебно да назначи експертиза, когато даден факт е спорен, но за установяването му се изискват специални знания? Поддържа се противоречие с ТР № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и решение № 346/19.02.2018г. по гр.д. №619/2017г. на ВКС, IV г.о.

3. Може ли въззивният съд да основе изводите си въз основа на доказателства, които не са събрани от него, нито от административния съд по чл. 135, ал. 2 от АПК, пред който делото е било висящо, след като е върнато от горната инстанция поради нередовност на исковата молба и чието единствено процесуално действие е да прекрати производството пред себе си и да го изпрати по компетентност на общия съд? Сочи се противоречие с приетото в решение № 66/12.03.2015г. по гр.д. № 5839/2014г. на ВКС, IV г.о. и решение № 138/08.06.2011г. по гр.д. № 1056/2010г. на ВКС, II г.о., както и че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

4. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото поотделно и в съвкупност, както и доводите и възраженията на страните, или може да основе решението си, без да е сторил това, само въз основа на някои от доказателствата по делото или на части от тях и без да даде отговор на доводите на страните? Поддържа се противоречие с решение № 60287/09.12.2021г. по гр.д. № 85/2021г. на ВКС, IV г.о.; решение № 75/13.04.2021г. по гр.д. № 2206/2020г. на ВКС, IV г.о.; решение № 208/12.03.2021г. по гр.д. № 983/2020г. на ВКС, IV г.о.; решение № 22/09.03.2021г. по гр.д. № 1857/2020г. на ВКС, II г.о.; решение № 107/25.06.2019 г. по гр.д. № 2737/2018г. на ВКС, III г.о.; решение № 210/09.02.2018 г. по т.д. № 1115/2017г. на ВКС, I т.о. и др.

5. Може ли въззивният съд да приеме за доказан факт, за който ищецът не е ангажирал доказателства? Поддържа се противоречие с приетото в решение № 199/28.12.2017г. по гр.д. № 5549/2016г. на ВКС, III г.о.

6. Как следва да се определи степента на приноса на пострадалото лице спрямо вредоносния резултат – настъпилата смърт, и как степента на приноса на делинквента, на когото е възложена работата, когато поведението на пострадалия е в причинна връзка с вредата, без това поведение да прекъсва причинната връзка между вредата и поведението на изпълнителя на работата и когато я прекъсва? При определяне степента на приноса, следва ли поведението на делинквента да се съпостави с това на увредения като бъдат отчетени тежестта на допуснатите от всеки нарушения, довели до настъпване на вредоносния резултат? Сочи се противоречие с решение № 169/28.02.2012 г. по т.д. № 762/2010г. на ВКС, II т.о.; решение № 249/16.11.2016г. по гр.д. № 902/2016г. на ВКС, IV г.о. и решение № 148/07.03.2024 г. по гр.д. № 1933/2023г. на ВКС, III г.о.

От ответника по жалбата З. Ф. П., чрез адв. Е. Б., е постъпил писмен отговор, с който се оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на жалбата.

От ответника по жалбата Областна администрация – Благоевград, чрез А. В. – директор на дирекция „АПОФУС“, е депозиран писмен отговор, с който е оспорена касационната жалба и се твърди че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ответник по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивен съд.

По предявения от З. Ф. П. е образувано адм. д. № 685/2018 г. по описа на Административен съд – Благоевград и с решение № 1170/07.06.2019 г. искът е уважен.

С решение № 8831/06.07.2020 г. по адм. д. № 11874/2019 г. Върховният административен съд е обезсилил решение № 1170/07.06.2019 г., постановено по адм. д. № 685/2018 г. на Административен съд – Благоевград поради нередовност на подадената искова молба и неяснота относно характера на предявения иск като такъв за непозволено увреждане по ЗЗД (подсъден на общите съдилища) или иск по ЗОДОВ (подсъден на административните съдилища). С определение № 1462/28.09.2020 г. по адм. д. № 588/2020 г. на Административен съд – Благоевград на основание чл. 135, ал. 2, във вр. с ал. 1 от АПК, производството по делото е прекратено и същото е изпратено по подсъдност на ОС – Благоевград, където е образувано гр. д. № 1178/2020 г. В изпълнение на дадени указания ищцата З. Ф. П. е уточнила, че е предявила срещу Община Сандански, а при условията на евентуалност срещу Областна администрация – Благоевград, иск по чл. 49 от ЗЗД, във вр. с чл. 45 ЗЗД, а в условията на евентуалност по чл. 50 от ЗЗД, за присъждане на обезщетение за причинени неимуществени вреди от смъртта на сина й А. Г. П., починал на 11.01.2015 г. след пропадане във водоем, находящ се в местността „Ушите”, общ. Сандански.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно, че на 11.01.2015 г. е настъпила смъртта на А. Г. П. (на 20 години), вследствие на пропадане върху воден обект, покрит с лед, находящ се в м. „Ушите“, община Сандански. Не е спорно, че смъртта е настъпила от удавяне и хидрошок. По спорния по делото въпрос относно собствеността върху водния обект съдът е приел, че от документите по образуваната преписка в ОДЗ – Благоевград се установява, че водоемът е изграден преди изготвянето на картата на землището на гр. Сандански по реда на ЗСПЗЗ и е отразен в нея като поземлен имот № *, с начин на трайно ползване водоем „Ушите“, с площ 9,692 дка., частна държавна собственост на МЗХ- ХМС. Същите данни за имот № *, но с нов идентификатор *, са отразени в КККР за землището на [населено място], одобрени със Заповед No РД-18-80/11.11.2009 г. на изпълнителния директор на АГКК, влязла в сила на 30.07.2010 г. Въз основа на заповед №РД09-448/22.05.2009 г. на Министъра на земеделието и храните, както и приложения към нея поименен списък, писмо с изх. № 2151/09.11.2016 г. на управителя на „Напоителни системи“ ЕАД, клон Струма Места, извлечение за изравнителите на дружеството на територията на ХТР- Сандански, писмо от 15.11.2016 г. на заместник-министър на земеделието, писмо с изх. № АР-01- 3090/16.11.2016 г. на Изпълнителния директор на „Напоителни системи“ ЕАД, както и от доклада на ръководителя на звено ХТР Сандански, е прието за установено, че водоемът не е включен в капитала или имуществото на „Напоителни системи“ ЕАД, с едноличен собственик на капитала – държавата чрез Министъра на земеделието и храните, като няма данни за каквото и да е участие на Министерството на земеделието и храните в изграждането и стопанисването на обекта, а и същият не е актуван като държавна собственост. Въззивният съд е посочил, че с акт № 2016/23.11.2017 г. имот с идентификатор № *по КККР на [населено място] е актуван като публична общинска собственост. Според писмо на Директора на Дирекция „Западнобеломорски район“ от 16.01.2023 г. за процесния воден обект не са издавани разрешително за водовземане от повърхностен воден обект по реда на Закона за водите и Наредба за ползване на повърхностните води, а след проверка в сайта на АГКК и съгласно Заповед за одобрение КККР № РД-И 80/11/11/2009г. на Изпълнителния директор на АГКК е констатирано, че този воден обект е записан като общинска частна собственост. В извадка от КАИС на АГКК, основаваща се на Заповед за одобрение на КККР от 2009 г., както и в писмо на директора на Дирекция „Стопански дейности, инвестиции и хидромелиорации” към Министерство на Земеделието, процесният воден обект е посочен като общинска собственост.

Въззивният съд е посочил, че според заключението на съдебно- техническата експертиза процесният водоем е част от водостопанска система– напоителна система „Санданска Бистрица“. В открито съдебно заседание вещото лице е пояснило, че водоемът е изравнител и е изграждан в Напоителна система „Санданска Бистрица“ преди около 50-60 години. Според него водоемът фигурира в справката до кмета на община Сандански като „Изравнител Летището“ и е собственост на „Напоителни системи“ ЕАД, като водите до съоръжението „Изравнител Летището“ се осигуряват чрез разпределителен напоителен канал на „Напоителни системи“ ЕАД. Въпреки това вещото лице не е открило документация за издадено разрешително за ползване на водоема, но в поддържаната от БДЗБР специализирана карта по чл. 176, ал. 1 от Закона за водите обектът е с площ от 9 693 кв.м. и като собственик е посочена община Сандански.

Въз основа заключението на съдебно-счетоводната експертиза, е прието за установено, че процесният водоем не е бил включен в счетоводните сметки „Земи“, „Сгради“ или „Съоръжения в баланса на ДФ „Хидромелиоративни системи“ и на „Напоителни системи'“ ЕАД. При извършена през 1993 г. оценка на хидромелиоративния фонд и имущество, стопанисвани от ХТР „Хидромелиоративни системи“ – гр. Сандански, в описа на оценените дълготрайни активи не фигурира водоем в м. „Ушите“ или изравнител „Летището“- Сандански, собственост на държавна фирма „Хидромелиоративни системи“ – ХТР Сандански. Водоемът не фигурира и в инвентарните книги на дълготрайните материални активи на „Напоителна системи“ ЕАД, клон Сандански към 31.12.2014 г., не е част и от напоителните системи, предоставени за стопанисване и експлоатация от „Напоителни системи“ ЕАД на Водно кооперативен съюз „Сандански Бистрица“ с договор от 31.03.1999 г. по приложения към него списък, като не е включен и в активите на предприятие за експлоатация „Хидромелиорации“ – Благоевград към 30.11.1990 г. и не е стопанисван от него. Посочено е, че водоемът е бил построен от ТКЗС – гр. Сандански, преминал е в активите на АПК – гр. Сандански, но Ликвидационният съвет на АПК не е предал водоема на „Напоителни системи Сандански“ ЕАД. Вещото лице не е открило официални документи за ползвателя на водоема към 08.12.2014 г. В достъпен в интернет „Регистър на язовирите на област Благоевград“, водоемът фигурира под № 95 като „Летището“ - гр. Сандански, собственост на „Напоителни системи“ ЕАД представляващ имот № ***, стопанисван от СН „Сандански Бистрица“, но този регистър не съдържа информация за конкретна дата на записванията в него и от кого е изготвен. При изслушването в открито съдебно заседание, вещото лице е пояснило, че в инвентарните описи за дълготрайните активи на „Напоителни системи“ ЕАД не фигура запис за водоема към 1992 г.

Въззивният съд е посочил, че за установяване на обстоятелствата относно процесния инцидент и на основание чл. 135, ал. 2 от АПК, пред Административен съд – Благоевград са разпитани свидетели, според които на 11.01.2015 г. А. П., свидетелите и други момчета отишли на водоема, който бил със заледена повърхност и се пързаляли по нея. А. П. навлязъл до средата, след което пропаднал поради пропукалия се лед, а две от момчетата се притекли на помощ, но въпреки усилията не успели да му помогнат. Обяснили, че многократно са посещавали водоема, който никога не е бил ограден, обозначен с табели, забраняващи риболова или къпането, не е имало жива охрана, пристройки или съоръжения, указващи, че е язовир. Съдът е посочил, че в този смисъл са и показанията на свидетеля Т. Г. - служител на „Напоителни системи“ ЕАД и Сдружение за напояване – Сандански. Според свидетелите през лятото дълбочината на водата в средата на водоема не покривала нормалния човешки ръст, но през зимата не знаят каква е била дълбочината.

При така приетото за установено, въззивният съд е счел, че са налице елементите от фактическия състав на непозволено увреждане по чл. 49, във вр. с чл. 45 ЗЗД - претърпени от ищцата вреди, изразяващи се в болки и страдания, преминали в посттравматично стресово разстройство, които са настъпили в резултат от бездействие за изпълнение на задължения на служители на ответника, произтичащи от закона, за осигуряване безопасността на водната площ. Прието е, че процесният водоем е собственост на община Сандански. С акт за публична общинска собственост от 23.11.2017 г. обектът е записан като публична общинска собственост на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОС, а тълкувайки разпоредбите на пар. 7, т. 2 и ал. 2 на ПЗР на ЗМСМА и чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОС, съдът е направил извод, че правото на собственост на общината върху този воден обект е възникнало по силата на закона, с влизане в сила на ЗМСМА. Като собственик и „стопанин“ по смисъла на пар. 1 от Наредба за водно-спасителната дейност и обезопасяване на водните площи, община Сандански е имала задължения съгласно чл. 7 и 8 от Наредбата да обезопаси с лесно забележими знаци (табели), забраняващи къпането и сочещи конкретната опасност водоемът в м. „Ушите“, общ. Сандански, доколкото от свидетелски показания и от обстоятелството, че починалият е пропаднал във водата и не е могъл да изплува, се установява, че дълбочината на водоема е била над нормалния човешки ръст, тоест над изискуемите в чл. 8 от Наредбата минимум 120 см, в който случай се налага по силата на закона т.нар. „минимално обезопасяване“. Въз основа на свидетелските показания е прието за установено, че около обекта в деня на инцидента не е имало табели, забраняващи къпането или други предмети (парапети или нискостеблени растения), които да изпълняват превантивна обезопасителна функция, т.е. изискуемото обезопасяване не е било извършено, като с това си бездействие служители на ответника са нарушили нормативно-установени изисквания за осигуряване безопасността на водната площ, което противоправно поведение е в причинна връзка с настъпилата смърт на А. П..

Въззивният съд, след преценка на критериите, дадени в ППВС № 4/1968г. и конкретните установени по делото обстоятелства, е приел, че справедливият размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди възлиза на 300 000 лв. Счел е за основателно наведеното възражение за съпричиняване. В тази връзка са изложени мотиви, че П. е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат - бил е пълнолетен и е съзнавал житейската опасност от удавяне и измръзване в конкретния случай, доколкото сам се е пързалял върху замръзнал воден обект при обективна опасност ледът да се прокука и да падне в студената вода и въпреки предупрежденията за опасността от неговите приятели. Прието е, че е налице съпричиняване от 50 %, поради което и определеното обезщетение е намалено на 150 000 лв. За основателно е счетено и направеното с въззивната жалба искане за присъждане на законна лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение не е налице посоченото основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване по първия поставен от касатора въпрос. Според разясненията, дадени в т. 2 от ТР № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада на делото въззивният съд не следи служебно /чл. 269, изр. 2 ГПК/. Когато във въззивната жалба или отговора страната се позове на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, дори и да прецени тези оплаквания за основателни, въззивният съд не извършва нов доклад, а дължи единствено даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. В тази хипотеза са налице предпоставките по чл. 266, ал. 3 ГПК - при своевременно заявено искане за това, въззивният съд е длъжен да допусне доказателствата, които не са били събрани поради допуснати процесуални нарушения в първоинстанционното производство. Във въззивната жалба на община Сандански се съдържат оплаквания за допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада – че не е изготвен доклад със съдържанието по чл. 146 ГПК; че са допуснати доказателства преди изготвянето на доклада; че в доклада не са посочени обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и възражения, кои обстоятелства се признават и кои не се нуждаят от доказване; че не е разпределена доказателствената тежест, нито е указано за кои твърдени факти страните не сочат доказателства; че съдът не се е произнесъл по искането за допускане на съдебно-техническа експертиза. Във въззивната жалбата обаче не са формулирани доказателствени искания във връзка с тези оплаквания, поради което и въззивният съд не е дължал даване на указания на страната досежно доказателства, които да не са били събрани поради допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения. Следователно по поставения въпрос въззивният съд не се е поизнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС - т. 2 от ТР № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и посочените от касатора решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК.

Отговор на втория поставен от касатора въпрос е даден в т. 3 от ТР № 1/09.12.2013г. по т. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, в която е прието, че въззивният съд е длъжен да събере доказателства, които се събират служебно (експертиза, оглед, освидетелстване) само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. В съобразителната част на тълкувателното решение е разяснено, че въззивния съд може да приеме, че първоинстанционният съд е приел за установен факт, който не се е осъществил, или че не е приет за установен факт, който се е осъществил, само ако въззивната жалба съдържа оплакване, че даден релевантен за делото факт е погрешно установен. Необходимост от ново установяване на факт пред въззивния съд възниква и когато доказването на този факт е извършено в нарушение на съдопроизводствените правила и въззивната жалба съдържа оплакване за това. Ако въззивната жалба съдържа оплакване в посочения смисъл, не е необходимо въззивникът да е поискал назначаване на експертиза за установяване на съответния факт и да е определил задачата на вещото лице, тъй като единствено съдът може да прецени дали установяването на този факт налага съобразяване на определени правила на опита и положения на науката, изкуството, занаятите и др., изискващи специални знания, като предпоставка за назначаване на експертиза с определена задача. В случая не са били налице посочените в Тълкувателното решение предпоставки, които да породят задължение за въззивния съд служебно да допусне съдебно-техническа експертиза. За установяване на обстоятелството, че дълбочината на водния обект е била над нормалния човешки ръст, съдът е кредитирал показанията на свидетелите, в които се сочи, че починалият е пропаднал във водата и не е могъл да изплува. Поради това и не са били необходими някакви специални знания, каквито съдът не притежава, за да се установи, че обектът е бил дълбок повече от 120 см., каквато е минималната изискуема дълбочина, при която е задължително предприемането на мерки за предупреждение и предпазване от удавяне.

Неотносимо към разглеждания случай е цитираното от касатора решение № 346/19.02.2018г. по гр.д. №619/2017г. на ВКС, IV г.о., в което е прието, че първоинстанционният съд е направил извод по спорното обстоятелство за вероятността ответникът да е биологичен баща на ищеца въз основа на събрани гласни доказателства, а въззивният съд, въпреки изричното оплакване във въззивната жалба, в нарушение на чл. 195 ГПК, чл. 146 и чл. 266, ал. 3 ГПК, не е допуснал съдебно-медицинска експертиза, нужна за установяване на това обстоятелство.

Поради изложеното не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение и по този правен въпрос.

Не са налице предпоставките за достъп до касационен контрол и по третия процесуалноправен въпрос. Макар да е обуславящ изводите на въззивния съд, по този въпрос не се констатира наличието на сочените допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК. С цитираното от касатора решение № 138/08.06.2011г. по гр.д. № 1056/2010г. на ВКС, II г.о., е даден отговор на различен въпрос - относно доказателствата, въз основа на които съдът може да изгради вътрешното си убеждение, като е прието, че съгласно установената съдебна практика вътрешното убеждение на съда се формира след преценка на всички доказателства по делото и доводи на страните. Не е даден отговор на поставения от касатора въпрос и в посоченото решение № 66/12.03.2015г. по гр.д. № 5839/2014г. на ВКС, IV г.о. В същото е прието, че въззивният съд е направил извод за спорно по делото обстоятелство след анализ и коментар на свидетелски показания на пострадалите, дадени в досъдебното производство, т.е. основан е на недопустими доказателствени средства, а в нарушение на процесуалните правила на чл.11 и чл.235 ал.2 ГПК, са игнорирани гласните доказателства, събрани по гражданското дело. В настоящия случай обаче въззивният съд не е основал решението си въз основа на събрани в досъдебно производство доказателства. Част от доказателствата, въз основа на които въззивният съд е формирал решаващите си изводи, са събрани в производството пред административния съд, пред който е заведено делото, преди то да бъде изпратено по компетентност на ОС – Благоевград по правилата за подсъдност, а съгласно разпоредбата на чл. 135, ал. 2 АПК ако съдът намери, че делото не му е подсъдно, той го изпраща на надлежния съд, в който случай делото се смята за образувано от деня на завеждането му пред ненадлежния съд, като извършените от последния действия запазват силата си. Освен това посочената разпоредба е ясна и не е налице необходимост от създаване, промяна или осъвременяване на съдебна практика по прилагането й. Затова не се установява наличието и на специалното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпроса.

Петият формулиран в изложението въпрос е изведен на база твърдението на касатора, че съдът е дал неправилна квалификация на иска по чл. 49, във вр. с чл. 45 ЗЗД, вместо по чл. 1 ЗОДОВ, в резултат от което е приел, че е налице възлагане на работа по обезопасяване на водния обект от общината, без по делото да е проведено доказване на това обстоятелство от страна на ищеца. По този въпрос е налице задължителна съдебна практика, изразена в т. 3 от ППВС № 4/1975 г., в която е разяснено, че когато при ползване на дадена вещ са допуснати нарушения на предписания или общоприети правила, отговорността е по чл. 45 ЗЗД и чл. 49 ЗЗД. Предвид направените уточнения на исковата молба за ангажиране отговорността на ответника община Сандански в качеството й на собственик на водния обект, тъй като вредите са следствие от неизпълнение на нормативноустановени задължения за осигуряване на безопасността на водоема, представляващ общинска собственост, които ответникът изпълнява чрез своите служители, не се констатира противоречие с посочената съдебната практика на ВКС. За пълнота на изложението следва да се посочи, че цитираното решение № 199/28.12.2017г. по гр.д. № 5549/2016г. на ВКС, III г.о. е неотносимо към разглеждания случай, тъй като е постановено по предявен иск за ангажиране отговорност за вреди на главния редактор на печатно издание, настъпили вследствие изнесена информация от журналист, като е прието, че отговорност за вреди от чуждо поведение, когато те са настъпили при и по повод извършване на определена работа, носи този, който е възложил работата, но главният редактор на печатно издание не е работодател на журналистите в него, не е възложител на тяхната работа /тя се възлага от лицето, което се явява издател/ и затова не може да бъде държан отговорен за изнесената от тях информация на основание чл. 49 ЗЗД, а такава отговорност носи издателят. По тези съображения и този въпрос не може да послужи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Налице е основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване по поставения от касатора четвърти процесуалноправен въпрос в частта досежно задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните. Този правен въпрос е обуславящ решаващите изводи на съда и предвид конкретно установените факти по делото и изложените мотиви на въззивния съд е разрешен в противоречие с установената практика на ВКС - ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 60287/09.12.2021г. по гр.д. № 85/2021 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 75/13.04.2021г. по гр.д. № 2206/2020г. на ВКС, IV г.о.; решение № 208/12.03.2021г. по гр.д. № 983/2020г. на ВКС, IV г.о. и др., тъй като въззивният съд не се е произнесъл по своевременно наведеното с отговора на въззивната жалба възражение на община Сандански за изтекла погасителна давност за вземането за лихви, изтекли до 14.07.2020 г.

Касационно обжалване на въззивното решение следва да се допусне и по шестия материалноправен въпрос за начина на определяне на степента на съпричиняване на вредоносния резултат на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като е изведен от решаващите мотиви на въззивния съд и е разрешен в противоречие с трайната практика на ВКС, вкл. посочените от касатора решение № 169/28.02.2012 г. по т.д. № 762/2010г. на ВКС, II т.о., решение № 249/16.11.2016г. по гр.д. № 902/2016г. на ВКС, IV г.о. и решение № 148/07.03.2024 г. по гр.д. № 1933/2023г. на ВКС, III г.о.

По изложените съображения, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение