Определение № 1298 от 16.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2214/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по подадени касационна жалба от Г. Д. С. и насрещна касационна жалба от Държавата, представлявана от Министъра на земеделието и храните, срещу решение № 1284 от 26.11.2024 г. по в.гр.д.№ 1635 от 2024 г. на Варненския окръжен съд, ГО, I състав.

Г. Д. С. обжалва въззивното решение в частта му, с която е потвърдено първоинстанционно решение № 2362 от 21.06.2024 г. по гр.д.№ 11779 от 2022 г. на Варненския районен съд, 51 състав в следните негови части:

• частта, с която е признато за установено на основание чл.108 ЗС по отношение на Г. Д. С., че Държавата е собственик на поземлен имот с идентификатор *** по КККР, одобрени със заповед № РД-18-17 от 06.03.2015 г. на ИД на АГКК, находящ се в [населено място], [община], СО „О.“, и ответникът е осъден да предаде този имот на Държавата;

• частта, с която на основание чл.537, ал.2 ГПК съдът е отменил нотариален акт № 115 от 17.11.2021 г., том ІV, рег.№ 4371, дело № 396 от 2021 г. на нотариус Елена Дионисова;

• частта, с която Г. Д. С. е осъден на основание чл.59, ал.1 ЗЗД да заплати на Държавата сумата от 1 764 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползването на гореописания поземлен имот за периода от 30.08.2017 г. до 30.08.2022 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане.

Г. Д. С. твърди, че решението в обжалваните от него части е неправилно поради неправилно приложение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост- основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване сочи чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК. Поставя следните въпроси:

1. Следва ли съдът при постановяване на съдебен акт да анализира всички писмени и гласни доказателства, събрани по делото и да посочи какви фактически констатации е направил въз основа на тези доказателства ? Длъжен ли е да обсъди всички доводи и възраженията на страните ? Следва ли в мотивите на решението си да аргументира защо приема едни факти за доказани и игнорира други, защо вярва на едни и не вярва на други ? Следва ли да анализира възраженията по придобивните основания, заявени от страните по делото? По тази група въпроси се сочи противоречие на решението с Тълкувателно решение № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, определение № 326 от 12.03.2012 г. по гр.д.№ 226 от 2012 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 298 от 28.04.2010 г. по гр.д.№ 2998 от 2007 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 94 от 13.09.2016 г. по т.д.№ 3768 от 2014 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 18 от 28.01.2019 г. по гр.д.№ 978 от 2018 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 23 от 02.02.2016г. по гр.д.№ 4553 от 2015 г. на ВКС, ГК, IV г.о. и решение № 288 от 29.12.2015 г. по гр.д.№ 2293 от 2015 г. на ВКС, ГК, III г.о.

2. Може ли имот- частна държавна собственост да бъде придобит от физическо лице на основание давностно владение, в периода от 01.06.2006 г. до 29.08.2022 г., т.е. преди образуване на конкретното дело на 30.08.2022 г.? По този въпрос се сочи противоречие на обжалваното решене с решение № 251 от 27.12.2012 г. по гр.д.№ 429 от 2012 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 253 от 07.01.2014 г. по гр.д.№ 1181 от 2013 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 558 от 07.01.2011 г. по гр.д.№ 269 от 2010 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 246 от 19.03.2010 г. по гр.д.№ 615 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 38 от 22.02.2010 г. по гр.д.№ 2685 от 2008г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 108 от 29.03.2010 г. по гр.д.№ 296 от 2009 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 3 от 20.04.2012 г. по гр.д.№ 724 от 2011 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 159 от 01.07.2014 г. по гр.д.№ 1435 от 2014 г. на ВКС, ГК, I г.о. и решение № 127 от 25.11.2014 г. по гр.д.№ 3190 от 2014 г. на ВКС, ГК, II г.о.

3. При обсъждане на официални писмени доказателства, издадени от длъжностни лица, които са оспорени, следва ли съдът да ги анализира и да отговори какви правни последици приема от тях ? По този въпрос се сочи противоречие с решение № 22 от 09.03.2021 г. по гр.д.№ 1857 от 2020 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 111 от 17.07.2018 г. по гр.д.№ 3695 от 2017 г. на ВКС, ГК, III г.о. и решение № 248 от 18.02.2015 г. по гр.д.№ 3957 от 2017 г. на ВКС, ГК, III г.о.

4. Допустимо ли е въззивният съд при липса на въведени оплаквания във въззивната жалба да извършва проверка на правилността на първоинстанционното решение, като излага мотиви по факти и въпроси, които не са били поставени от страните и не са били спорни между тях, или следва да се ограничи само по оплакванията, въведени с въззивната жалба, в хипотеза като настоящата, при която не се касае за приложение на императивна материалноправна норма? По този въпрос се твърди противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 09.12.20153 г. по тълк.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 18 от 28.01.2019 г. по гр.д.№ 978 от 2018 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 23 от 02.02.2016 г. по гр.д.№ 4553 от 2015 г. на ВКС, ГК, IV г.о. и решение № 288 от 29.12.2015 г. по гр.д.№ 2293 от 2015 г. на ВКС, ГК, III г.о.

5. Може ли да се приеме, че според разпоредбата на чл.6 ЗС един имот е представлявал държавна земеделска земя, след като към 1995 г. е бил безстопанствен и е нямал друг собственик ? Следва ли да се приеме, че един имот е безстопанствен и като такъв е част от държавния поземлен фонд след като липсват данни да е одържавяван до 29.11.2022 г., когато за него е съставен акт за държавна собственост ?

6. Съществува ли забрана за придобиване по давност на имот, за който няма подадени заявления за реституция ?

По петия и шестия поставени въпроси се сочи основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Освен това, касаторът твърди, че е налице основанието на чл.280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението в обжалваните от него части /противоречие с решение № 3 от 24.02.2022 г. по конст.д.№ 16 от 2021 г. на Конституционния съд на РБ/, но не посочва по кой правен въпрос. Твърди и че решението е нищожно, недопустимо и очевидно неправилно.

Ответникът по жалбата Държавата, представлявана от Министъра на земеделието и храните, в писмен отговор взема становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Моли касационното обжалване на решението да не бъде допускано, евентуално- въззивното решение да бъде оставено в сила. Претендира и за направените разноски по делото на ВКС. Предявява и насрещна касационна жалба, с която обжалва въззивното решение в частта му, с която е отменено решение № 2362 от 21.06.2024 г. по гр.д.№ 11779 от 2022 г. на Варненския районен съд, 51 състав в частта му за уважаване на иск с правно основание чл.109 ЗС и вместо това е отхвърлен предявеният от Държавата, представлявана от Министъра на земеделието и храните, срещу Г. Д. С. иск по чл.109 ЗС за преустановяване неоснователните действия на ответника, с които се пречи на Държавата да упражнява в цялост правото си на собственост върху гореописания поземлен имот, като премахне за своя сметка незаконно построената в поземления имот едноетажна жилищна сграда, както и в частта за присъдените в полза на Г. С. разноски.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбите счита следното: Касационната жалба и насрещната касационна жалба са допустими: подадени са от легитимирани лица /ответник и ищец по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по искове за собственост на недвижим имот, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 и 2 ГПК, независимо от цената на иска.

За да прецени налице ли са предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, настоящият състав на ВКС съобрази следното: По предявения от Държавата срещу касатора иск с правно основание чл.108 ЗС въззивният съд е приел, че в тежест на ищеца е било да докаже при условията на пълно и и главно доказване, че е собственик на имота на твърдяното от него придобивно основание /по силата на закона, евентуално- по реституция/ и че ответникът владее имота. В тежест на ответника е било да докаже, че има основание да владее имота, конкретно- да докаже възражението си за придобиване на имота на основание изтекла в негова полза придобивна давност, считана от 1995 г.

Според съда, след като процесният имот е бил част от земеделска земя на Държавата, с оглед липсата на данни, а и на твърдения имотът да е имал друг собственик, съответно да е подлежал на възстановяване по реда и условията на ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ, то той е част от държавния поземлен фонд /ДПФ/. Този извод не се опровергавал от разпоредбата на чл.45, ал.1 ППЗСПЗЗ, съгласно която земеделски земи от държавния и общинския поземлен фонд се установяват служебно от общинските служби по земеделие, като съгласно ал.2 в случаите по ал.1 административният орган по поземлената собственост взема решение по чл.18ж, ал.1 или по чл.27 ППЗСПЗЗ. В случая по отношение на решенията, взимани по чл.45 ППЗСПЗЗ /по този ред било взето и решение № 864 от 06.03.2002 г. на ПК- гр.Варна/, постановките на ТР № 1 от 1997 г. на ОСГК на ВКС са неприложими, тъй като ТР се отнася само до възстановяване на правото на собственост на физически лица и на общините в хипотезата на чл.25, ал.2 ЗСПЗЗ и е неотносимо към установяване правото на държавна собственост. Уредената в ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ земеделска реституция представлявала законово уредени процедури по възстановяване на предишното фактическо и правно положение на имоти, които са били принудително одържавени или фактически иззети. В чл.24, ал.1 ЗСПЗЗ законодателят е използвал термина „запазва“ собствеността на Държавата, поради което и решение № 864 от 06.03.2002 г. на ПК- Варна няма правопораждащ ефект, а има за цел единствено да конкретизира и индивидуализира имотите, които според посочената разпоредба са останали държавна собственост, като земеделските земи от ДПФ се установяват служебно от административния орган по поземлената собственост. Предвид на това съдът е приел, че соченото от Държавата придобивно основание е едно- по силата на закона, а не по реституция.

По възражението на ответника срещу решение № 864 от 06.03.2002 г. на ПК- гр.Варна /че посочените в решението председател и членове на комисията не са били оправомощени към момента на издаване на решението да вземат такова/ въззивният съд е посочил, че в настоящия спор е допустимо възражение на ответника срещу материалната законосъобразност на решението на ПК, но само в рамките на неговите противопоставими права. Тоест, ответникът е можел да възрази, че решението на ПК е незаконосъобразно само с довод, че процесната земеделска земя е била изкупена при условията на ЗСПЗЗ в законните срокове. Ответникът обаче не разполага с други възражения срещу законосъобразността на решението на ПК, по- специално не може да възразява, че ищецът не е бил собственик на имота към момента на образуване на ТКЗС или че няма идентичност между притежавания преди образуването на ТКЗС и възстановения с решението на ПК имот. По отношение на тези възражения косвеният съдебен контрол по чл.17, ал.2 ГПК е ограничен. Това ограничение не е пряко формулирано в закона, но то произтича от принципите на реституцията по ЗСПЗЗ и целите, които преследва този закон. В този смисъл съдът се е позовал на Тълкувателно решение № 9 от 07.11.2012 г. по тълк.д.№ 9 от 2012 г. на ОСГК на ВКС.

Съдът е посочил, че от събраните в хода на първоинстанционното разглеждане на делото доказателства безспорно се установявало, че имотът е бил със статут на земеделска земя към момента на обобществяването на земите; че понастоящем попада в територия по пар.4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, в границите на стар имот, който не е отчуждаван и по отношение на който не са предявявани реституционни претенции; няма данни да е бил предоставен за ползване, респективно да е налице трансформация на правото на ползване в право на собственост; няма данни да е предоставен безвъзмездно от Държавата на Община Варна или собствеността да е прехвърлена на Община Варна по друг законоустановен способ. Това водело до извод, че Държавата е собственик на този имот.

По възражението на ответника, че е придобил имота на основание давностно владение, осъществявано непрекъснато в периода от 1995 г. до настоящия момент, съдът е приел следното: При липсата на обективни данни, обуславящи публичния характер на собствеността, следвало, че към влизане в сила на ЗДС към 31.05.1996 г. имотът е със статут на частна държавна собственост. Този статут на имота изключвал възможността собствеността върху него да се придобие въз основа на давностно владение, осъществявано през твърдения период, по следните съображения: До 01.06.1996 г. чл.86 ЗС изключвал придобиването по давност на вещ, която е държавна собственост. С изменението на посочената норма с ДВ, бр.33 от 1996 г., в сила от 01.06.1996 г., давността е била изключена като придобивен способ само за вещите, които са публична държавна собственост. Следователно за вещите, които са частна държавна собственост и са завладени преди влизане в сила на изменението на чл.86 ЗС през 1996 г. /какъвто е процесният имот, според твърденията на ответника, че го владее от 1995 г./ давностният срок започва да тече от 01.06.1996 г. Десетгодишният срок, който законът изисква за придобиването на собственост въз основа на недобросъвестно владение, изтича на 31.05.2006 г. На тази дата обаче течението на давностния срок е спряно с § 1 от Закона за допълнение на ЗС за срок от седем месеца, като с последващите изменения на правната норма спирането на течението на давностния срок е продължено до 31.12.2022 г. С решение № 3/2022 г., постановено по к.д.№ 16/2021 г. от Конституционния съд на РБ, разпоредбата на § 1, алинея 1 от Закона за допълнение на ЗС е обявена за противоконституционна, но с това решение не се е засегнал нейният ефект до този момент. Последиците от преустановяване на мораториума настъпват от момента на влизане на решението на КС на РБ в сила на основание чл.151, ал.2, изречение трето от КРБ. Предвид изложеното съдът е приел, че независимо от това дали ответникът е упражнявал трайно, явно и необезпокоявано фактическа власт по отношение на процесния имот, той не е могъл да го придобие по давност в периода 1995 г. до 30.08.2022 г., тъй като не е изтекъл предвиденият в чл.79, ал.1 ЗС десетгодишен срок.

Предвид изложеното съдът е приел иска по чл.108 ЗС за основателен, а като последица от това е приел, че следва да се отмени издаденият на ответника констативен нотариален акт за собственост на процесния имот по давност.

Съдът е приел за основателен и предявения иск по чл. 59, ал.1 ЗЗД, тъй като ответникът е ползвал имота в периода от 30.08.2017 г. до 30.08.2022 г., построил е оранжерия и е имал овощна градина. По този начин ответникът е лишил ищеца от правото му да ползва собствения си имот, следователно Държавата е пропуснала ползи. Сумата, с която ищецът е обеднял за сметка на ответника, е определена в размер на 1 764 лв.- стойността на средния пазарен наем за процесния имот в посочения период, съгласно приетата по делото съдебно-оценителна експертиза.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение не са налице основанията по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението на Варненския окръжен съд в обжалваните от касатора Г. С. части, поради следното:

1. Не е налице соченото основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението в обжалваните от С. части по първата група поставени въпроси. Действително, тези въпроси са от значение за конкретното дело, но не са разрешени в противоречие с посочената практика на ВКС. Напротив, напълно в съответствие със закона и съдебната практика, в решението си въззивният съд се е произнесъл по всички доводи и възражения на страните, съдържащи се във въззивната жалба и в отговора към нея, след като е обсъдил всички доказателства, имащи отношение към тези доводи и възражения. Касаторът не е обосновал въпроса си: не е посочил конкретно по кои негови доводи и възражения въззивният съд не се е произнесъл и кои доказателства не е обсъдил или игнорирал.

2. По втория поставен въпрос /Може ли имот- частна държавна собственост да бъде придобит от физическо лице на основание давностно владение, в периода от 01.06.2006 г. до 29.08.2022 г., т.е. преди образуване на конкретното дело на 30.08.2022 г.?/ не е налице соченото основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване, доколкото не е представена практика на ВКС, на която решението на Варненския окръжен съд по този въпрос да противоречи. Посочените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК решения на ВКС са напълно неотносими, доколкото в тях няма произнасяне по този въпрос /а и не би могло да има такова произнасяне, тъй като въпросът касае периода от 01.06.2006 г. до 29.08.2022 г.- след решението на Конституционния съд № 3 от 24.02.2022 г. по конст.д.№ 16 от 2021 г., а посочените решения на ВКС са от преди 2014 г. и съответно в тях са разгледани спорове за собственост с възражения за придобиване по давност на имоти при осъществявано владение с краен срок преди 2014 г./. Освен това, посочените решения касаят придобиване по давност на имоти- частна общинска собственост, а не на имоти- част от държавния поземлен фонд, какъвто е процесният имот.

3. Третият въпрос /При обсъждане на официални писмени доказателства, издадени от длъжностни лица, които са оспорени, следва ли съдът да ги анализира и да отговори какви правни последици приема от тях ?/, също като първия въпрос, не е конкретизиран във връзка с кои представени по делото официални писмени документи се поставя. Ако се касае до представеното решение на ПК- Варна № 864 от 06.03.2002 г., във въззивното решение съдът подробно е анализирал това решение, посочил е какви правни последици има и защо приема направеното от касатора оспорване на това решение за неоснователно. Обосновал е и извода, до който е стигнал, и със задължителна практика на ВКС- Тълкувателно решение № 9 от 07.11.2012 г. по тълк.д.№ 9 от 2012 г. на ОСГК на ВКС. В този смисъл произнасянето на въззивния съд по този въпрос съответства /а не противоречи/, на практиката на ВКС, поради което не е налице соченото основание на чл.280 ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението по въпроса.

4. Четвъртият въпрос /Допустимо ли е въззивният съд при липса на въведени оплаквания във въззивната жалба да извършва проверка на правилността на първоинстанционното решение, като излага мотиви по факти и въпроси, които не са били поставени от страните и не са били спорни между тях, или следва да се ограничи само по оплакванията, въведени с въззивната жалба, в хипотеза като настоящата, при която не се касае за приложение на императивна материалноправна норма ?/ също не е конкретизиран относно това по кои несъдържащи се в жалбата доводи за неправилност на първоинстанционното решение се е произнесъл въззивният съд и по кои безспорни между страните факти е изложил мотиви. При съпоставката между въззивната жалба и мотивите на въззивното решение се констатира, че съдът се е произнесъл в рамките на сезирането и в съответствие с разпоредбата на чл.269 ГПК: не се установява да се е произнесъл извън съдържащите се в жалбата доводи за неправилност на първоинстанционното решение и да е изложил мотиви по факти и въпроси, които не са били поставени от страните и не са били спорни между тях. В този смисъл произнасянето на въззивния съд по този въпрос също съответства /а не противоречи/, на практиката на ВКС, поради което не е налице соченото основание на чл.280 ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението по въпроса.

5. Петият поставен въпрос /Може ли да се приеме, че според разпоредбата на чл.6 ЗС един имот е представлявал държавна земеделска земя, след като към 1995 г. е бил безстопанствен и е нямал друг собственик ?/ не може да обуслови допускане на касационното обжалване на решението, тъй като не е правен въпрос, съгласно разяснението, дадено в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС: въпросът не е обусловил изводите на съда във въззивното решение. В него съдът е основал извода си, че процесният имот е държавна собственост не на това, че към 1995 г. имотът е бил безстопанствен и е нямал друг собственик, а на това, че е било доказано: че имотът е бил държавна собственост още преди обобществяването му в блок на ТКЗС; че понастоящем попада в територия по пар.4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, в границите на стар имот, който не е отчуждаван и по отношение на който не са предявявани реституционни претенции; няма данни да е бил предоставен за ползване, респективно да е налице трансформация на правото на ползване в право на собственост; няма данни да е предоставен безвъзмездно от Държавата на Община Варна или собствеността да е прехвърлена на Община Варна по друг законоустановен способ.

6. Шестият поставен въпрос /Съществува ли забрана за придобиване по давност на имот, за който няма подадени заявления за реституция ?/ не може да обуслови допускане на касационното обжалване на решението, тъй като също не е правен въпрос, съгласно разяснението, дадено в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС: въпросът е неотносим към конкретното дело и като такъв не е обусловил изводите на съда във въззивното решение. В него съдът не е приел, че съществува принципна забрана за придобиване по давност на имот, за който няма подадени заявления за реституция. Прието е нещо различно- че не може да се придобива по давност имот- публична държавна собственост, а по отношение на имотите- частна държавна собственост /какъвто, според въззивния съд, бил процесният имот/ е прието, че са съществували законови ограничения за зачитане срока на владение през определени периоди от време /при действието на § 1 от Закона за допълнение на ЗС/ и че предвид действието на тези ограничения в конкретния случай не е изтекъл предвиденият в чл.79, ал.1 ЗС 10-годишен срок на владение, след който ответникът би могъл да придобие собствеността на имота по давност.

7. Касационното обжалване не може да бъде допуснато и на соченото основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК /поради противоречие с посоченото от касатора решение на Конституционния съд № 3 от 24.02.2022 г. по конст.д.№ 16 от 2021 г./, поради следното: Действително, мотивите на въззивния съд относно периода на владение, който следва да се зачита при направено възражение за придобиване по давност на имот- частна държавна или общинска собственост, след обявяването на § 1, ал.1 от Закона за допълнение на ЗС за противоконституционен, противоречат на приетото в горепосоченото решение на Конституционния съд. Това обаче само по себе си не може да обуслови допускане на касационното обжалване на решението, тъй като е без значение за крайния изход на спора по конкретното дело, по което е безспорно доказано, че процесният имот представлява земеделска земя, която е част от държавния поземлен фонд, поради което за придобиването му по давност съществува абсолютна законова забрана /посочената и от първоинстанционния съд разпоредба на чл.24, ал.7 ЗСПЗЗ/.

8. Не са налице и предвидените в чл.280, ал.2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на решението на Варненския окръжен съд в обжалваните от Г. С. части: Няма вероятност решението в тези части да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявените искове, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на тези искове. Решението не е и очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постанови решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗС, ЗСПЗЗ, ППЗСПЗЗ и ГПК, в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Варненския окръжен съд в обжалваните от Г. С. части не следва да се допуска.

Предвид изхода на делото по основната жалба и на основание чл.287, ал.4 ГПК ВКС не следва да разглежда и да се произнася по подадената от Държавата насрещна касационна жалба.

С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78, ал.8 във връзка с чл.37 ЗПП и чл.25 от Наредбата за заплащането на правната помощ касаторът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника по жалбата разноски за юрисконсултско възнаграждение по делото на ВКС в размер на 675 лв., равняващи се на 345,12 евро.

Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо отделение