Определение № 5741 от 10.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1199/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. №325/08.01.2024г. на Н. Д. Н., чрез адв.Р., срещу решение №1237/30.11.2023г. по в. гр. д. №1167/2023г. на Окръжен съд – Бургас, с което е потвърдено решение №119/24.03.2023г. по гр. д. №213/2022г. на Районен съд – Несебър, в частта, с която са отхвърлени предявените от него срещу Г. Д. С. евентуално съединени искове, както следва: иск с правна квалификация чл. 42, ал. 1, б. "б." вр. чл. 25, ал. 1 ЗН - за прогласяване нищожността на саморъчно завещание от 21.03.2016г., съставено от Д. Д. Н. в полза на Г. Д. С., поради това, че не е написано собственоръчно и подписано от завещателя; иск по чл. 42, б. "в." ЗН - за прогласяване нищожността на същото завещание поради противоречие със закона, и иск с правна квалификация чл. 43, ал. 1, б. "а." ЗН - за унищожаване на завещанието поради това, че към датата на съставянето му, завещателят не е бил способен да завещава и да разбира свойството и значението на постъпките си. Първоинстанционното решението е влязло в законна сила в частта, с която исковете по чл. 43, ал. 1, б. "б." ЗН - за унищожаване на завещанието поради измама, и по чл. 43, ал. 2 ЗН - за унищожаване на завещанието поради грешка в мотива, поради който е извършено, са отхвърлени. Касаторът счита, че решението е неправилно поради противоречие с материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила - основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Излага, че ползващият се от едно саморъчно завещание е длъжен при оспорване на неговата автентичност, да установи, че то е ръкописно написано и подписано от завещателя, докато в случая насрещната страна, ползваща се от завещанието не е установила неговата истинност чрез пълно и пряко доказване. Твърди също, че под завещателното разпореждане съществуват подписи на неустановени лица, което води до нищожност на същото. Оспорва и изводът на въззивния съд, че към момента на съставяне на завещанието, завещателят е бил способен да извърши акта на последната си воля - саморъчното завещание. Твърди, че алкохолната зависимост на завещателя е довела до промяна на способността му да разбира свойството и значението на постъпките си. Според касатора съдът не е съобразил изискванията, съдържащи се в чл. 266, ал. 3 ГПК, и разясненията, дадени с ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, относно правомощията на въззивния съд за допускане на доказателства при допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, в контекста на задължението му да съдейства на страните за изясняване на фактическата обстановка по делото. В противоречие с тази задължителна съдебна практика въззивният съд отказал да допусне допълнителна съдебно-графологическа експертиза за изясняване на правнорелевантните факти по спора - наличието на подписи на неустановени лица под завещателните разпореждания. Като съществени процесуални нарушения касаторът визира също и отказа на въззивния съд да назначи нова съдебно-медицинска експертиза от друго вещо лице, доколкото своевременно е оспорено изготвеното от в. л. С. заключение, за установяване способността на завещателя да разбира свойството и значението на постъпките си към момента на извършване на завещателното разпореждане. Касаторът счита, че за изясняване на правнорелевантните факти по спора, въззивният съд е следвало и служебно да назначи процесните експертизи, като определи задачите им. Отделно от това твърди, че съществува неяснота досежно мотива, поради който е извършено завещателното разпореждане, като релевира довод за нищожност на същото, тъй като волята на завещателя е била мотивирана от желанието му да обезнаследи лицето, което ЗН определя за негов наследник по закон. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като според касатора при постановяване на обжалвания акт, съдът се е произнесъл в противоречие с практика на Върховния касационен съд, обективирана в решение №240/15.01.2021 г. по гр. д. №3944/ 2019 г. на ВКС, IV г.о., решение № 542/07.02.2012 г. по гр. д. №1083/2010 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 267/04.03.2014 г. по гр. д. № 30/2013 г. на ВКС, I г.о. по следния правен въпрос: "На чия страна е задължението за събиране на доказателства при заведен иск за обявяване на недействителност и нищожност на саморъчно завещание?". Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК - очевидна неправилност. Ответникът по касационната жалба - Г. Д. С., в депозирания отговор, чрез адв. П. А. излага, че липсват основанията по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Счита, че в изложението към жалбата не е поставен правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като същият е формулиран изключително неясно и неразбираемо, което от своя страна представлява пречка да бъде даден принципен отговор. Моли касационно обжалване на решението на въззивния съд да не се допуска. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Във връзка с предпоставките за допускане на касационно обжалване, съдът съобрази следното: С обжалваното решение въззивният съд е приел за установено, че ищецът Н. Д. Н. е брат и единствен наследник по закон на Д. Д. Н., починал на 26.01.2022г. Със саморъчно завещание от 21.03.2016г. Д. Н. е завещал на ответника Г. Д. С. - негов приятел, цялото си движимо и недвижимо имущество, което е притежавал към момента на смъртта си. На 23.03.2016г. завещанието запечатано в плик било предоставено лично от завещателя за съхранение в кантората на нотариус С. А., с рег. №208 и район на действие РС - [населено място]. На 31.01.2022г. по молби на Н. Д. Н. и Г. Д. С., нотариус А. обявил оставеното му за съхранение саморъчно завещание, за което съставил протокол рег. №1140/31.10.2021г. В същия е посочено, че завещанието е било поставено в бял плик, формат А4, като на лицевата му страна е съставен протокол за приемане на завещанието за съхранение в кантората на нотариуса, представено от Д. Д. Н.. П. бил разпечатан и в него се намерило завещанието, което било написано на един лист голям формат, широки редове, с поле, в което имало направени четири дупки с перфоратор, с текст само на първата страница. По саморъчното завещание нямало зачерквания, прибавки и поправки. Завещанието било датирано с дата 21.03.2016г. като под нея бил записан [населено място], а на последния ред било изписано името на завещателя и поставен подписа му. Нотариусът прочел завещанието, а след това то било приподписано на всяка страница от молителите и от нотариуса. Протоколът бил подписан от нотариуса и молителите, след тяхното одобрение. Съдът е обсъдил показанията на разпитаните в хода на първоинстанционното производство свидетели както следва: Св. Х. А. А. твърди, че познава ищеца и завещателя, тъй като преди около три години е започнал работи лозята им. При завещателя е ходил общо три пъти, като последният път той не го познал, но след като му се представил, той се сетил кой е и го почерпил с чаша бира. Св. И. П. П. също познава наследодателя, тъй като преди години били работили заедно в Слънчев бряг. Свидетелят преди четири-пет години посетил дома на наследодателя заедно с братовчед си - синът на ищеца. Първоначално завещателят не ги познал и ги запитал кои са. После седнали в двора, под дървото, попитал ги какво ще пият, като им казал, че при него идвали приятели на гости да си пийват и да си приказват. Свидетелят твърди, че в този момент завещателят си напълнил чашата с ракия и започнал да пие. След този случай не го е виждал повече. Св. Т. И. К. живее в [населено място], като със завещателя Д. били съседи и приятели и всеки ден се виждали. Споделя, че Д. не говорел много за отношенията с брат си Н. и не е виждал последния да му ходи на гости. Само веднъж видял ищецът Н., придружаван от неговия син в [населено място]. Същевременно сочи, че отношенията на ответника с Д. били нормални, Г. С. често го посещавал, няколко пъти му свалял бойлера за ремонт и пак го закачал, орал с фреза лозето му в двора, а когато Д. си счупил рамото, ответникът го завел в болница, където му поставили шина. Д. му бил споделил, че ответникът го е закарал в Стара З. при адвокат за уреждане на документите за двора. Според свидетеля Д. е употребявал алкохол, но не го е виждал пиян и да залита. Не е виждал ищеца да идва да му носи храна, дрехи, лекарства. Единственият път когато го е виждал, ищецът му заявил, че е дошъл да почиства, а Д. казал „за какво е дошъл да ми чисти след като аз не съм го викал“. Когато Д. починал съседка му казала, че само Г. и свако му М. са го погребали, но не знае кой е организирал погребението. Свидетелят Г. И. М. е познавал Д., тъй като има имот в [населено място], и събота, и неделя е в селото. Ищеца Н. – не познава и никога не го е виждал. Познава ответника, тъй като са съседи в селото. Свидетелят редовно е общувал с Д. и са поддържали добри отношения. Доколкото си спомня братята не са имали добри отношения. Излага, че ответникът Г. и Д. били съседи и приятели, помагали си един на друг, като основно Г. помагал на Д.. Спомня си, че Д. бил нападнат от роми, челото му било разкървавено и била повикана полиция. Тогава ответникът го завел на лекар. Свидетелства и за случай, при който Д. си счупил ръката, като и тогава Г. го откарал в болница, за да му я гипсират. Свидетелят излага, че преди година Д. му споделил, че освен имота в [населено място] имал и половин къща в [населено място], като на въпроса му дали имотът ще остане на роднините, той отговорил, че е взел мерки от [населено място] да не вземат нищо. Свидетелят заявява, че Д. се е обслужвал сам с изключение на времето, когато ръката му била гипсирана и когато бил нападнат. Сам си перял дрехите, сам си почиствал и палел печката. Твърди, че не е злоупотребявал с алкохола. Свидетелят заявява, че Д. му е казвал, че не иска да вижда брат си. Въззивният съд е счел за неоснователен иска с правна квалификация чл. 42, ал. 1, б. "б." вр. чл. 25, ал. 1 ЗН. След като е съобразил заключението на изслушаната съдебно-графологическа експертиза, според което текстът и подписа на саморъчното завещание са изпълнени от завещателя, и предвид съдържанието му, е приел, че то е валидно и отговаря на изискванията за форма, предвидени в чл. 25, ал. 1 ЗН. Като неоснователно е преценено възражението на ищеца, че наличието под завещателното разпореждане на подписи на неустановени лица, съставлява нарушение на закона. Въззивният съд е посочил, че от съставения протокола за обявяване на завещанието, се установява, че при отварянето му, на същото е имало един единствен положен подпис - този на завещателя. Впоследствие, след прочитане на завещанието на страните - молители, то е било разписано, както от нотариуса, така и от тях. Предвид което, съдът е счел, че при съставяне на завещанието е била спазена разпоредбата на чл. 25 ЗН – то е написано от завещателя, съдържа датата, на която е съставено, и е подписано от него, като подписът е поставен след завещателните разпореждания. По иска с правна квалификация чл. 42, б. "в." ЗН, въззивният съд е посочил, че цитираната разпоредба предвижда нищожност на завещателното разпореждане, когато то или единственият мотив, поради който е направено, са противни на закона, на обществения ред и на добрите нрави. Позовал се е на практиката си ВКС, според която мотивите на завещанието имат важно значение за разкриване волята на завещателя и за преценка дали разпореждането е в границите на закона. Посочил е, че мотивите могат да са различни - да се отблагодари, да се възнагради, да се въздаде справедливост, да се поощри, да се прояви щедрост и др. - това са съображения, които разкриват моралния интерес на завещателя от съставяне на завещанието, неговите цели и подбуди. Във всеки отделен случай мотивът на завещанието произтича от конкретните условия на живот и отразява моралните и материални потребности на личността на завещателя. Безвъзмездният характер на завещанието, обаче не означава, че завещанието не може да има възнаградителен характер. Напротив, обичайният мотив за съставяне на завещание е именно благодарствен и той съответства на закона и на добрите нрави. В случая при тълкуване текста на същото с оглед установените по делото конкретни условия на живот на завещателя, съдът е счел, че мотивът на завещанието е именно обичайният такъв - благодарствен, поради който се извършват завещателни разпореждания. Този извод съдът е извел от употребения в текста на завещанието израз „мой приятел“, както и от показанията на св. К. и св. М., според които ответникът С. и наследодателят Н. са били съседи и приятели, имали са добри взаимоотношения, като ответникът редовно му помагал в различни битови дейности. Съобразено е също, че в труден за Н. момент, когато бил нападнат в дома си от непознати, именно ответникът го завел на лекар, и пак той му оказал съдействие, когато Н. си счупил рамото. Съдът е приел за недоказано твърдението на ищеца /обсъдено независимо, че е заявено за пръв път с въззивната жалба/, че единственият мотив, поради който е извършено завещателното разпореждане е с цел да се лиши наследника от имуществото, което наследодателят приживе е притежавал. Съдебният състав е посочил, че казаното от св. М. по никакъв начин не доказва тази теза на ищеца, напротив именно от неговите показания се установяват топлите, приятелски взаимоотношения, които наследодателят и ответникът са имали. Отделно от това, е изложил, че завещанието не може да се атакува като недействително въз основа на неизразени в него мотиви или с оглед на предполагаеми такива, каквито ищецът се опитва да обоснове. Доколкото в случая се касае за обичайния мотив за завещателно разпореждане, който не противоречи на закона, обществения ред и добрите нрави, съдът е приел, че завещанието не е нищожно на поддържаното основание по чл. 42, ал. 1 б. "в" ЗН. Въззивният съд е счел за неоснователен и иска с правна квалификация чл. 43, ал. 1, б. "а." ЗН за унищожаемост на завещателното разпореждане, поради това, че е направено от лице, което по време на съставянето му не е било способно да завещава. Изложени са съображения, че способност за завещаване е налице при кумулативното наличие на условията по чл. 13 ЗН: завещателят да е навършил 18 години, да не е поставен под пълно запрещение поради слабоумие и да е способен да действа разумно, както и че завещателната дееспособност трябва да съществува към момента на изготвяне на завещанието в писмен вид и неговото подписване. Посочено е, че неспособни да действат разумно са лицата, които не са поставени под запрещение, но поради друга причина са в състояние на невъзможност да разсъждават нормално, липсва им здрав разум и не могат да ръководят и да разбират постъпките си, както и, че страната, която твърди, че завещателят не е бил в състояние да действа разумно и затова завещанието е недействително, е длъжна да установи този факт, като доказването трябва да бъде пряко и пълно, каквото в случая не е сторено от ищеца. За несъстоятелно е прието твърдението, че към момента на съставяне на завещанието, наследодателят Д. Н. е страдал от алкохолна зависимост до степен да не може да ръководи действията си и да разбира свойството и значението им, доколкото от събраните по делото доказателства се установява, че към релевантния момент, той е притежавал способност да действа разумно. При формиране на извода си, въззивният съд е обсъдил гласните доказателства, като е изложил, че свидетелите А. и П. нямат преки и непосредствени впечатления за състоянието на наследодателя в деня на съставяне на завещанието. Посочил е, че впечатленията им са откъслечни и касаят единични моменти на контакт със завещателя, които не могат да бъдат съотнесени към конкретната дата, като е ирелевантно дали и колко количество алкохол е употребявал същият в останалото време. Въззивният съд е посочил също, че в тази част техните показания не се подкрепят от показанията на свидетелите Камиролов и М., нито от експертното заключение по приетата във въззивното производство съдебно-психиатрична експертиза, според което съобразно събраните доказателства завещателят Д. Н. е притежавал съхранена психична годност да разсъждава нормално, да действа разумно и да ръководи постъпките си, т.е. да мисли логично и да действа разумно. Съдът е изложил мотиви, че кредитира заключението, въпреки оспорването му, тъй като е обективно и обосновано, и съответства на останалите доказателства по делото. По тези съображения въззивният съд е приел, че не са налице предпоставките на чл. 43, ал. 1, б. "а." ЗН, тъй като завещателното разпореждане е направено от лице, което по време на съставянето му е било способно да завещава. По тези съображения, въззивният съд е потвърдил обжалваното решение е правилно и законосъобразно. При така изложените мотиви на въззивната инстанция, се обосновава извод, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на решението по следните съображения: Както е разяснено в ТР №1/2009г. на ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода на делото е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Той трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Формулираният от касатора въпрос: "На чия страна е задължението за събиране на доказателства при заведен иск за обявяване на недействителност и нищожност на саморъчно завещание?" всъщност се отнася до разпределението на доказателствената тежест, като се поставя във връзка с изложените в жалбата оплаквания за допуснати от съда процесуални нарушения. Не се установява разрешението на въззивния съд да е в противоречие с посочените от касатора решения, които не съдържат произнасяне по поставения въпрос. С определение, постановено в разпоредително заседание по реда чл. 267 ГПК, въззивният съд се е произнесъл по доказателствените искания на жалбоподателя, като е оставил без уважение искането му за събиране на доказателства във въззивното производство в хипотезата на чл. 266, ал. 3 ГПК - допускане на допълнителна съдебно-графологическа експертиза /във връзка с релевирания от страната довод за наличие на подписи на неустановени лица под завещателните разпореждания/ по съображения, че по делото са налице достатъчно доказателства за установяването на сочените обстоятелства и допълнителното назначаване на експертиза е ненужно. Със същото определение съдът е допуснал назначаването на съдебно-медицинска експертиза със задача вещото лице, след като се запознае със събраните по делото писмени и гласни доказателства, саморъчното завещание, приложения медицински документ, отговори на въпроса: „Възможно ли е да се установи психическото състояние на завещателя Д. Д. Н. към момента на съставяне на завещателното разпореждане от 21.03.2016г. и дали към този момент същият е бил способен да разсъждава нормално, да действа разумно и да ръководи постъпките си?“. В мотивите на постановеното решение, съдебният състав е кредитирал двете експертни заключения, като е намерил същите за достоверни и обосновани. Несъгласието на касатора с изводите на съда във връзка с кредитирането на приетите в хода на процеса експертни заключения не може да послужи като основание за допускане на решението на въззивния съд до касационно обжалване. В цитираното от касатора Решение №240 от 15.01.2021г. на ВКС по гр. д. №3944/2019г. се посочва, че при оплаквания във въззивната жалба или във връзка с осигуряване приложението на императивна материалноправна норма, от които може да се направи извод, че е налице неяснота, непълнота, необоснованост или възниква съмнение за неправилност на прието по делото експертно заключение, въззивният съд следва и служебно да допусне изслушването на нова експертиза в случаите, когато това е необходимо за изясняването на обстоятелствата по делото, изискващи специалните знания на вещо лице. При положение, че необходимост от отговор на такива въпроси възникне с оглед съдържащите се данни във вече прието по делото заключение на вещо лице, съдът би следвало да допусне нова експертиза - в това число и служебно, на която да формулира изрично задачата с оглед конкретно възникналата нужда. Въззивният съд не е действал в противоречие с така възприетото, тъй като е допуснал изготвянето на съдебно- медицинска /психиатрична/ експертиза с посочената задача, съответстваща на искането и оплакванията на Н., съдържащи се в неговата въззивна жалба. Изготвеното и прието заключение, е било кредитирано от въззивния съд с изложени мотиви, че макар и оспорено, то е достоверно и обосновано, и съответстващо на останалите доказателства по делото. Процесуалните действия на въззивния съд са в съответствие с възприетото в решение №542 от 7.02.2012г. на ВКС по гр. д. №1083/2010, че при сега действащия ГПК не всяко оспорване на заключението води до възлагането на допълнително или повторно такова. Допълнително или повторно заключение от друго или повече вещи лица се възлага, когато съдът по възражение на страна или служебно констатира непълнота, неяснота или необоснованост на представеното първоначално заключение. По настоящото дело, за да счете искането за назначаване на друга експертиза със същата задача за неоснователно, въззивният съд е съобразил, че вещото лице е отговорило на поставения му въпрос. Въззивникът не е обосновал искането си за назначаване на повторно заключение, а от своя страна, съдът, съобразявайки посочената съдебна практика, се е мотивирал, че няма основание за назначаване на такава. При постановяване на решението си, въззивният съд в изпълнение на разпоредбата на чл. 202 ГПК е изложил, че кредитира заключението, доколкото съответства на останалите доказателства по делото. Искането за назначаване на допълнителна съдебно-графологична експертиза е оставено без уважение от въззивния съд по съображения, че по делото са налице достатъчно доказателства за тези обстоятелства, като допълнителното назначаване на експертиза с такъв предмет се явява ненужно. Според разпоредбата на чл. 195, ал. 1 ГПК, вещо лице се назначава когато за изясняване на някои възникнали по делото въпроси са необходими специални знания. Доколкото въззивният съд е мотивирал отказът за допускане на допълнителна експертиза с наличието на други доказателства по делото, установяващи същото обстоятелство, то не се установява разрешението му да е в противоречие със съдебната практика. Във връзка с поставения въпрос относно разпределението на доказателствената тежест при оспорване на завещателно разпореждане, касаторът не е посочил съдебна практика. Независимо от това, следва да се отбележи, че не се установява действията на въззивния съд да са в противоречие с константната съдебна практика, в която се приема, че от разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК следва, че всяка страна носи доказателствена тежест за фактите, от които извлича изгодни за себе си правни последици. Съдът е определил правилно предмета на спора с оглед заявените претенции, както и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като е обсъдил всички доказателства по делото и доводите на страните. Съобразил е, че ищецът носи доказателствената тежест за установяване по делото на съответните факти, от които извлича изгодни за себе си правни последици, поради което следва да проведе главно и пълно доказване на тези факти - за несъмненото им осъществяване в обективната действителност. При липса на проведено такова доказване от ищеца, въззивният съд е приел за неосъществили се в обективната действителност недоказаните по делото факти, и въз основа на това е постановил решението си. С оглед изложеното, настоящата инстанция намира, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса, формулиран в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Не се установява и решението да е очевидно неправилно- посочено от касатора като основание по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Следва да се отбележи, че очевидната неправилност е такъв порок на решението, който може да бъде констатиран без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само при допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Въззивният съд е изложил мотиви, в които подробно е обсъдил доказателствата, по отделно и в тяхната цялост, вкл. свидетелските показания във връзка с приетите по делото заключения на СГЕ и СПЕ, без да нарушава правилата на логическото мислене, и изводите за установените по делото факти се явяват обосновани. Изложените от касатора съображения представляват субективни оплаквания за допусната необоснованост на постановеното решение поради неправилен и непълен анализ на събраните доказателства и поради необсъждането на определени доводи, които според личното им разбиране имат значение за изхода на делото и съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си. Въззивният съд правилно е приложил разпоредбите на ЗН и ГПК. Изводът на въззивния съд, че завещателното разпореждане не страда от твърдяните от касатора пороци е изведен след съвкупния анализ на всички ангажирани по делото доказателства. Решението не е очевидно неправилно, тъй като не са налице допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма или на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, нито е налице грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти. Не се установява и наличието на друго от основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Няма вероятност решението да е нищожно - да е постановено от незаконен състав, извън общата компетентност на гражданския съд, или отразената в акта правораздавателна воля на съда да е неразбираема; същото е в изискуемата писмена форма и е подписано. Не е налице и вероятност същото да е недопустимо, тъй като е постановено от функционално компетентен съд, по редовна, подадена в срок, жалба, от страна с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол акт съдебен акт. В обобщение - не са налице основания за допускане на касационното обжалване. При този изход на спора, ответникът по касационната жалба има право на разноски. Доколкото нито е претендирал такива, нито е представил доказателства за техния размер, съдът не му присъжда разноски за производството пред касационната инстанция. Воден от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,