Определение № 755 от 10.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2466/2020 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от „Държавно горско стопанство Хисар“ ДП, Териториално поделение на „Южно централно държавно предприятие“ДП гр. Смолян, представлявано от директора И., чрез процесуалния представител адвокат Т. против въззивно решение № 360 от 16.03.2020г. по в.гр.д. № 1509 по описа за 2019г. на Пловдивдски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 1462 от 17.04.2019г. по гр.д.№ 19139/2018г. на РС Пловдив, като е уважен предявения иск с правно основание чл.200 КТ за сумата 17 500лв., обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания от трудова злополука, настъпила на 16.10.2017г., ведно със законната лихва, считано от посочената дата, като е отхвърлен като неоснователен иска в останалата част до претендираните 35 000лв. Жалбата е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следните данни по делото: Въззивният съд е приел предявения иск с правно основание чл.200 КТ за основателен поради наличие на установените предпоставки –трудово правоотношение между работодателя и пострадалия служител, настъпила и установена по съответния ред трудова злополука, претърпени вреди и причинна връзка. При определяне на размера на дължимите неимуществени вреди, съдът е съобразил, че ищецът е търпял силни болки и страдания в резултат от причинените му по време на работа травматични увреждания, в продължителен период от време от около 4-5 месеца. Лявата му ръка е била имобилизирана в продължение на два месеца и половина /от 16.10.2017г. до 31.01.2018г./ Установено е, че причинената му средна телесна повреда се е отразила негативно на самочувствието му и на начин на общуване с околните. Въззивният съд е възприел и мотивите на първата инстанция, съгласно които – от една страна е отчетено, че на ищеца са причинени три травми /една средна телесна повреда и две леки/, по време на лечението си не е могъл да се обслужва сам и да извършва елементарни хигиенни дейности, за което се е нуждаел от постоянна чужда помощ, а от друга страна - възрастта на пострадалия /36г./ и факта, че физически се е възстановил напълно. Въззивният съд е дал отрицателен отговор на спорният по делото въпрос за наличие на съпричиняване. За да е налице намаляване на отговорността на работодателя, следва служителят да не е проявил елементарно старание и внимание, както и да е пренебрегнал основни правила за безопасност, а никоя от тези предпоставки в случая не е налице. Работодателят не е доказал тезата си, че е дал на ищеца разпореждане да прекрати проверката и да напусне мястото. Не е установил и че е било възможно такова предотвратяване, защото ситуацията се е развила много бързо, ищецът и колегите му са били внезапно заобиколени от множество роми, които са ги замеряли с камъни и са нанасяли удряли с колове, в резултат на което са и причинените на ищеца травми. В представеното изложение, касаторът оспорва изводите на съда във връзка с направеното от него възражение по чл.201 КТ, позовавайки се на основанието за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните поставени въпроса: 1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички възражения и доводи на страните, допустими и относими към предмета на спора, фактите, на които се основават и доказателствата за тях, включително събраните от него доказателства?, 2. Следва ли въззивният съд да изложи в решението си собствени мотиви, в които да отрази собствената си преценка на събраните по делото доказателства, както и направените въз основа на това свои фактически и правни изводи по съществото на спора? Позовава се на противоречие с приетото в множество решения /по гр.д.№ 758/2019г.на ІV г.о, гр.д.№ 915/2018г.на ІV г.о., гр.д.№ 1368/2016г.на ІV г.о., гр.д.№ 7175/2013г. на ІV г.о., гр.д.№ 1633/2015г.на ІV г.о., гр.д.№ 2056/2015г.на ІV г.о., гр.д.№ 674/2014г.на ІІ т.о., гр.д.№ 2113/2016г.на І г.о./, 3. Задължен ли е съдът при извършване на преценката си дали даден факт се е осъществил, да обсъди всички събрани доказателства за този факт? Счита, че по този въпрос въззивният акт противоречи на решение по гр.д.№ 1776:2016г.и по гр.д.№ 2014/2018г.на ІV г.о., 4. При формирането на извод за наличие/липса на допусната груба небрежност от страна на пострадалия от трудова злополука служител, следва ли съдът да вземе пред вид допуснатите от страна на служителя нарушения на правилата за безопасност на труда, нарушенията на нормативни актове, а също така и на житейските правила за безопасност, които нормално спазва всеки човек? Счита, че е налице противоречие с приетото в решение по гр.д.№ 4842/2016г.на ІV г.о., 5. Следва ли да се приеме като проява на груба небрежност, по смисъла на чл.201 КТ, поведението на служител, пострадал от трудова злополука, причинена от физическа саморазправа между служителя и трети лица, при наличие на събрани по делото доказателства, че служителят е имал възможност да избегне физическа саморазправа? и 6. Какви са критериите за определяне на справедлив размер на обезщетение за неимуществени вреди по чл.200 КТ и следва ли сред тях да се включат и възрастта на пострадалия, продължителността на възстановителния период и обстоятелството дали същият се е възстановил напълно след трудовата злополука? Твърди противоречие с решение по гр.д.№ 609/2019г. на ІІІ г.о. и гр.д.№ 714/2019г. Претендира направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 200лв., реалното извършване на които установява с представен договор за правна защита и съдействие от 19.06.2020г., в който договорената сума е посочена като заплатена в брой. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от П. Х. Ц., чрез процесуалния представител адвокат М., с който се оспорва както допустимостта й поради липса на посоченото специално основание за допустимост, така и основателността й. Излага подробни доводи, като се позовава от своя страна на съдебна практика. Претендира направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 500лв., съгласно представен списък, реалното извършване на които установява с представен договор за правна защита и съдействие от 24.07.2020г., в който договорената сума е посочена като заплатена в брой. Имайки пред вид гореизложените мотиви и след преценка на наведеното от касатора специално основание за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, настоящият съдебен състав счита, че по поставените от него въпроси, касационно обжалване не следва да се допуска, тъй като нито един от тях не е разрешен от въззивния съд в противоречие с установената практика, включително и с цитираната. Съображенията: По първите три въпроса, касаещи изпълнението от страна на съда на задължението по му по чл.12 ГПК, настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд е изпълнил задължението си да обсъди всички възражения и доводи на страните, съобразно фактите, на които се основават, както и да обсъди доказателствата в тяхната съвкупност, като е изложил подробни собствени мотиви относно своите фактически и правни изводи по съществото на спора. В качеството си на инстанция по същество, в рамките очертани с въззивната жалба, съдът – видно от гореизложените му мотиви – е обосновал изводите си, като е посочил кои обстоятелства приема за установени, аргументирайки изведените въз основа на тях правни изводи. Възраженията на касатора се свеждат до несъгласие с изводите на съда относно липсата на допусната груба небрежност от страна на пострадалия от трудова злополука /защото не се оспорват предпоставките за основателност на предявения иск по чл.200 КТ/. В тази връзка, относно четвъртият и петият от поставените въпроси, следва да се посочи, че е съобразена установената практика /включително и цитираната от касатора/ относно съдържанието на понятието „груба небрежност“, по смисъла на чл.201, ал.1 КТ. Грубата небрежност представлява неполагане на грижата, която би положил и най-небрежният човек, зает със съответната дейност, при подобни условия. Не може да има груба небрежност когато служителят изпълнява съвестно и стриктно трудовите си задължения, дори и с риск за собственото си здраве. Практиката единно и непротиворечиво приема, че когато пострадалият работник или служител е предприел действията в интерес на работата, не е налице груба небрежност, а дори и да са налице неправилните действия в подобни случаи, то те се отчитат като обикновена небрежност, която не е основание за намаляване отговорността на работодателя. Както беше посочено вече, въззивният съд е приел за недоказани /а настоящата инстанция не извършва проверка за правилност в производството по чл.288 ГПК/ твърденията на работодателя за издаване на разпореждания, които не са изпълнени от пострадалия. Същият не е допуснал нарушение на правила за безопасност или на нормативни изисквания. Действал е в интерес на работата си, в ситуация, която се е развила много бързо, без възможност за предприемане на други действия или за упражняване на реален избор. /Обстоятелството, че други служители са избягали, автоматично не означава нито, че пострадалият е могъл да направи същото, нито че е следвало да направи това/. Не е налице посоченото специално основание за допустимост и относно последният поставен от въпрос, касаещ критериите за определяне на справедлив размер на обезщетение за неимуществени вреди по чл.200 КТ. Обезщетението се определя по справедливост и в случая, при преценката си, съдът е оценил всички релевантни обстоятелства, включително и посочените от касатора - възраст на пострадалия, продължителност на възстановителния период и факта, че се е възстановил напълно след трудовата злополука. Мотивиран от изложеното, като счита че не е налице посоченото основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане до касационно обжалване, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд