Определение № 325 от 10.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 6461/2013 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от [фирма] ЕИК[ЕИК], [населено място], представлявано от управителя С. М. чрез процесуалния представител адв. К. К., срещу въззивно решение № 825/07.02.2013 г. на Софийски градски съд, постановено по гр.д. № 11508/2012 г. Излага доводи за неправилност поради нарушение на материалния закон – чл. 190, ал. 1 т. 4, чл. 187, т. 8 и т. 9 КТ; допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила – необсъждане на всички съображения на страните и в частност тези за недействителност на трудовия договор; необоснованост на извода, че поведението на служителя, за което е наложено наказанието, не е свързано с трудовите му задължения. Насрещната страна З. М. З. чрез адв. Е. Й. е отговорил в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, тъй като към жалбата не е приложено изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Възражението на ответника по касационната жалба З., че липсва изложение с основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, има отношение към редовността на касационната жалба, не към преценката по чл. 288 ГПК. Съставът на Върховния касационен съд намира възражението за неоснователно. Обосновка, с основания за допускане на касационно обжалване, се съдържа в самата касационна жалба. Отделно, след проведена процедура по чл. 285, ал. 2 ГПК от въззивния съд, касаторът е представил като приложение и изложение на касационните основания. Представени са и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което следва да се приеме, че са изпълнени условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Предявени са искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ. Те са уважени от въззивната инстанция. Съдът установил, че З. З. работил като водопроводчик в [фирма], София. Уволнен е дисциплинарно със заповед от 30.01.2012 г. за това, че отнел чужди движими вещи без съгласието на собственика. Съдът приел, че не е установена по безспорен начин кражбата; деянието, дори и да е извършено, не е във връзка с трудовите задължения на работника и не представлява поради това, нарушение на трудовата дисциплина; по своя характер то не е и тежко – става дума за кошница с бонбони, шоколади и декоративна бутилка с бонбони, поради което наложеното наказание не е съобразено с критериите по чл. 189, ал. 1 КТ. В заключение, заповедта за уволнение е призната за незаконна и отменена, З. е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност и работодателят е осъден да му заплати обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ, лихва за забава, считано от 22.03.2012 г., както и съдебноделоводни разноски. Работодателят е осъден да заплати дължимите по делото такси. В изложението е поставен въпросът дали, когато изводите на въззивната инстанция не съвпадат с крайните изводи на районния съд, въззивният съд е длъжен да обсъди всички съображения на страните, включително тези, изложени пред първа инстанция. Въпросът се поставя във връзка с оплакването на касатора, че въззивният съд не е обсъдил възражението му за недействителност на трудовото правоотношение със З. З.. Установяването на твърдяната недействителност би имала значение единствено по отношение на иска с правно осн. чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ, но липсва обосновка за наличие на допълнителни условия от някой от фактическите състави, уредени в хипотезите по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Касационно обжалване се допуска само, когато поставеният от страната правен въпрос е определящ изхода на правния спор по конкретното дело и разрешението по него, дадено в обжалваното въззивно решение е постановено в противоречие със задължителна съдебна практика, или е налице противоречива съдебна практика, или разглеждането на правния въпрос е от значение за точното приложение на закона, както и за развитие на правото. Касаторът нито е посочил, нито е развил обосновка за наличие на допълнителните условия. Само за пълнота на изложението следва да се посочи, че е ясно и в съдебната практика е трайно изяснено, включително по реда на чл. 290 ГПК, че въззивният съд винаги, доколкото е съд по съществото на спора, се произнася, преценявайки събраните в производството доказателства и преценявайки доводите и възраженията на страните, а не само, когато не е съгласен с мотивите на първата инстанция. Въззивният съд, също така излага мотиви относно релевантните факти и обстоятелства, като в случай на съгласие с мотивировката на първата инстанция, може да препрати към съображенията, изложени в първостепенния съдебен акт и по този начин да ги направи част от своите мотиви. В същото време, въззивният съд, с оглед ограничението по чл. 269, изр. 2 ГПК, се произнася само с оглед посоченото в жалбата, съответно отговора по нея. В случая, първоинстанционният съд е приел, че между страните е било налице валидно трудово правоотношение и това му заключение не е било спорно във втората инстанция. Ето защо, Софийският градски съд не е имал право да обсъжда този въпрос и като е процедирал по този начин, не се е произнесъл в противоречие с точното приложение на закона, нито в противоречие със съдебната практика. В изложението е повдигнат и въпросът дали въззивният съд, като приел, че не се доказва посоченото в заповедта основание – тежко нарушение на трудовата дисциплина по чл. 190, ал. 1, т. 7 КТ, е следвало да разгледа приложението на чл. 187, т. 8 и т. 9 КТ спрямо посочените обстоятелства. Поддържа се, че разрешението, даденото от въззивния съд, противоречи на приетото в решение № 58/2012 г. на ІV ГО ВКС по гр.д. № 204/2011 г., решение № 205/2011 г. на ІV ГО ВКС по гр.д. № 236/2010 г. и решение № 99/2011 г. на ІV ГО ВКС по гр.д. № 380/2009 г. Въпросът не е решаващ за фактическите и правни изводи на съда, съответно за крайното заключение по материалноправния спор. Заповедта за уволнение е призната за незаконна не, защото посочената от работодателя правна квалификация не съответства на извършеното нарушение. Въззивната инстанция е достигнала до извод, че деянието, за което е наложено наказание, изобщо не е извършено от работника. Сам по себе си този извод е достатъчен да обуслови незаконност на уволнението. От друга страна, той наред с извода, че с деянието не се нарушават трудови задължения, а и то не съответства по тежест на наказанието, са определили крайното заключение, че не е осъществен фактическият състав на чл. 190, ал. 1, т. 7 КТ. При тези съображения, за съда не е имало основание да квалифицира деянието (което не е извършено, а и да е извършено не е форма на нарушение на трудовата дисциплина) по някоя друга от хипотезите на чл. 187 КТ. Също така, преценката, че деянието само по себе си не съответства по тежест на наказанието, е важима за всяко едно нарушение на трудовата дисциплина – без значение дали то е от вида на тези по чл. 187, ал. 1, т. 8 или т. 9 КТ; за да се наложи най-тежката санкция – дисциплинарно уволнение, трябва да са налице и критериите по чл. 189, ал. 1 КТ. В приложените съдебни решения е възприето, че правната квалификация на деянието, посочена от работодателя, стига извършването му да е установено, да представлява нарушение на трудовата дисциплина и да са съобразени критериите по чл. 189, ал. 1 КТ, е без значение за законността на уволнението. По този въпрос няма разрешение от въззивния съд, което да му противоречи. Поставен е още и въпросът дали дисциплинарното нарушение следва да се квалифицира като тежко, когато е установено по безспорен и несъмнен начин, извършено е в състояние на алкохолно опиянение и от поведението на нарушителя става ясно, че не се разкайва и не съжалява за постъпката си. Отговорът на въпроса, дали нарушението, за което, в случая, е наложено наказанието, е тежко по смисъла на чл. 190, ал. 1, т. 7 КТ, няма как да се отрази върху крайния резултат по спора, след като съдът е приел, че работодателят не е установил по безспорен начин, че З. е откраднал кошницата с лакомства – по правилата за последиците от разпределението на доказателствената тежест в гражданския процес това означава, че за целите не процеса се приема, че деянието не е извършено. Съдът приел за установено единствено, че З. преместил кошницата в друга стая на работодателя, но няма данни да е изнесъл или употребил съдържанието й. Също така, отново няма посочване на допълнителните условия по чл. 280, ал. 1 ГПК. Само за пълнота, следва да се посочи, че доказването, че едно деяние е извършено или не, само по себе си няма отношение към въпроса дали то съставлява нарушение на трудовата дисциплина и доколко е тежко. Отношението на работника към извършеното нарушение е от значение за преценката по чл. 189, ал. 1 КТ, но също няма отношение към тежестта на самото нарушение. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. Мотивиран от горното, съдът