Определение № 1360 от 21.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3955/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Х. Т. Х. срещу решение № 97/12.04.2023 г. по в.гр.д. № 169/2023 г. на Окръжен съд – Хасково, с което е потвърдено решение № 701/09.12.2022 г. по гр.д. № 1898/2022 г. на Районен съд – Хасково, с което са отхвърлени изцяло предявените от касатора против „Монолит транспорт“ ООД искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ за признаване за незаконно на уволнението на Х. Т. Х., наложено със заповед № 567 от 10.06.2022 г. на управителя на дружеството; за възстановяването му на работа на заеманата от него длъжност преди уволнението – „шофьор товарен автомобил, международни превози“ при ответника, както и за заплащане на обезщетение за времето, през което е останал без работа, считано от 10.06.2022 г., в размер на 4 440 лева. Касаторът твърди, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението към касационната жалба касаторът поставя следните въпроси във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК: 1/ „Защо повече от две години ръководството не е предприело санкции против мен, тъй като през този период не бях допуснат до работа?“; 2/ „Защо през този период предприятието официално ме е водило в неплатен отпуск/за който не съм заявявал/“?; 3/ „Защо за периода от 2019 г. до 2022 г. съм бил осигуряван от ответника, като само една част от времето съм бил в болнични?“; 4/ „Защо се е наложило да подам жалба до инспекцията по труда, заведена под №22039483/21.04.2022 г., преди да бъда дисциплинарно уволнен и в нея съм заявил,че не съм допускан до работа?“; 5/ „Защо съдът не е разисквал фактите от констатациите по писмо с изх.№2204645б/20.05.2022г., с които е уведомен, че е извършена проверка и от направената констатация, освен, че не са заплатили платения отпуск през годините, липсват писмени молби за платен или неплатен отпуск. Смята, че това обосновава наличие на практика на организация на труда при ответната страна, която и позволява по този начин да работи с шофьорите, като „когато им е изгодно съставят протокол за неявяване на работното място и налагат дисциплинарно уволнение, а при същите условия, но когато те решат - не се търси отговорност за неявяване на работата и това няма последствие.; и 6/ „Защо ответната страна заявява, че не е информирана за здравословното състояние /трудова злополука/, като по делото са представени доказателства за воденото между страните съдебно производство и по този начин този факт следвало да бъде отразен в решението?“. Въпросите се поставят в контекста на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като се сочи, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, но не се обосновава конкретно соченото основание. Ответникът по касационната жалба „Монолит Транспорт“ ООД взема становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащо на обжалване въззивно решение, и е допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира следното: По делото е установено, че ищецът е работил при ответното дружество въз основа на трудов договор № 00000649/22.08.2018 г. на длъжността „шофьор товарен автомобил, международни превози“ в „Монолит Транспорт“ ООД, както и че със заповед № 567/10.06.2022г., издадена от управителя на ответното дружество, считано от 10.06.2022 г. трудовото правоотношение с ищеца било прекратено на основание чл.330, ал.2, т.6 от КТ във връзка с чл. 190, ал.1, т.2 от КТ, като със заповед № 565/10.06.2022 г. на ищеца било наложено наказание „дисциплинарно уволнение“, поради неявяване на работа в течение на два последователни работни дни, а именно на 19.05.2022 г. и на 20.05.2022 г. От съдържанието на трудовия договор се установява, че ищецът е заемал длъжността при ответника в отдел: „транспорт“, с продължителност на работния процес - 5 дни в седмицата, 8 часа на ден, при 8 часово законоустановено работно време. Не е било спорно между страните, че при работата си в ответното дружество ищецът е претърпял трудова злополука на 26.07.2019 г. в Д., поради което е ползвал отпуск поради временна неработоспособност в периода от 01.08.2019 г. до 22.12.2019 г. и в тази връзка са му издадени седем болнични листове. Въззивният съд е приел, че заповедта за уволнение съдържа всички изискуеми от закона реквизити и не страда от недостатъци, които да водят до нейната отмяна– подписана е от компетентен орган- от управителя на ответното дружество „Монолит Транспорт“ ООД, в кръга на правомощията му, който притежава дисциплинарна власт; връчена е на ищеца, като преди налагане на наказанието с писмо - искане с изх. № 74/27.05.2022 г., получено лично от ищеца на 30.05.2022 г., му е предоставена възможност и срок за писмени обяснения, които са дадени; спазени са и преклузивните сроковете по чл. 194, ал. 1 КТ. Приел е, че заповедта е мотивирана. Посочено е ясно за какво се наказва дисциплинарно работникът, както и кога са извършени нарушенията - 19.05.2022г. и 20.05.2022г., както и какви са те - неявяването на ищеца на работа в посочените дни. Възраженията на ищеца, че в посоченият период бил в отпуск поради временна неработоспособност, не му била предлагана работа от ответното дружество и не бил допускан до работа, въззивният съд е приел за неоснователни, тъй като от съвкупната преценка на доказателствата – писмени и гласни се установява, че ищецът не е бил на работа на 19 и 20 май 2022г., няма и данни за ползване на платен или неплатен отпуск в този период. Кредитирайки показанията на свидетеля М. М. съдът е приел, че ищецът отсъствал и в други дни от работа, като изискване било когато шофьорите, извършващи международен превоз не са на курсове извън страната, същите да се явят на работа в рамките на работното време. Освен това, след като е претърпял трудовата злополука ищецът не се е явявал на работа с изключение на времето от 11.06.2020г. до 12.06.2020г. и 15.06.2020г. до 24.06.2020г., когато е ползвал отпуск. Въззивният съд е извел, че работникът не може да бъде освободен от задължението си да присъства на място при работодателя при положение, че е назначен на осемчасов работен ден. Въззивният съд е приел, че е налице съизмеримост между тежестта на нарушението – неявяване в два последователни работни дни без ищецът да е имал разрешен отпуск или друга причина за отсъствието си, и наложеното дисциплинарно наказание - „уволнение“, с което са изпълнени и изискванията по чл. 189, ал.1 КТ. С оглед на поставени възражения в тази насока, въззивният съд е приел, че не е налице злоупотреба с работодателска власт и работникът не е третиран по-неблагоприятно при сравними сходни обстоятелства. Поради изложеното съдът е приел предявените искове за неоснователни и ги е отхвърлил. При тези мотиви на въззивния съд, настоящият състав счита, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване поради следните съображения: Въпросите, поставени от касатора са фактически, не кореспондират с установеното от въззивния съд и са привързани към правилността на обжалваното въззивно решение и несъгласието с него, макар да се сочи формално, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – касационно основание по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт следва да се извърши едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Въпросите поставени в изложението са същите поставени и във въззивната жалба, като въззивният съд в мотивите на обжалваното решение е взел становище и по същите въпроси. Изводите, обосноваващи възприетия краен резултат по спора са формирани чрез обсъждане на факти и обстоятелства, които са приети от фактическа страна като установени. В случая въззивният съд е приел, че работникът има задължение да посещава мястото на предприятието, където работи, и то при положение, че съгласно съдържанието на трудовия договор е назначен на 8-часов работен ден, и е приел възражението за недопускане до работа за неоснователно. Работникът или служителят има задължението да бъде на работното място в уговореното между страните работно време в зависимост от продължителността на работния ден. В случая при уговорено работно време с 8-часов работен ден и 5-дневна работна седмица, което обстоятелство е безспорно между страните, работникът е бил длъжен да присъства на място при работодателя. При преценка на законността на заповедта, с която е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“, както и от съвкупната преценка на доказателствата, включително и на свидетелските показания съдът е приел, че за сочените дати работникът не се е явил на работа в двата последователни работни дни - 19.05.2022г. и 20.05.2022г. По делото не се е доказало в този период работникът да е ползвал платен или неплатен отпуск, както и да му е бил издаден болничен лист с установена временна неработоспособност или да не е бил допуснат до работа. След като на 26.07.2019 г. ищецът е претърпял трудова злополука в Д., в следствие на злополуката същият е бил временно нетрудоспособен, но не и във визирания в заповедта период. Съдът е обсъдил и този въпрос, доколкото има значение от фактическа страна при ползването от страна на работника на отпуск поради временна неработоспособност. Поставените от касатора в изложението въпроси не обосновават наличието на общо основание за допускане на касационното обжалване, тъй като не представляват правни въпроси, разрешени от въззивния съд, а са фактически и са привързан към субективното разбиране на касатора за установените в процеса факти, които съдът не е приел да следват от анализа на доказателствата. Въпросите не кореспондират с фактите по делото, не са разрешавани от въззивния съд в обжалваното решение и не са обусловили решаващите му изводи за неоснователност на исковите претенции. Следователно след като по поставените въпроси не е налице общата предпоставка за допускане до касационно обжалване при това положение Върховният касационен съд не дължи произнасяне относно наличието на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По принцип това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В случая жалбоподателят бланкетно се е позовал на това основание и не е развил доводи за наличието на специфичната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което прави невъзможна преценката на касационния съд дали е налице или не с оглед въведеното в чл. 6 ГПК диспозитивно начало. Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на делото право на разноски има ответникът по касация, поради което и на основание чл.78 ал.3 ГПК на ответника следва да се присъди сумата от 1300 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационна жалба с оглед на представен договор за правна защита и съдействие за касационна инстанция. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,