Определение № 114 от 13.03.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3097/2017 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Р. С. М. срещу въззивно решение от 12.12.2016 г. по възз. гр. д. № 5192 /2015 г на Софийския апелативен съд, г.о., с което е потвърдено първоинстанционно решение от 10.06.2016 г. по гр.д. № 3195 / 2008 г. на Софийски градски съд, с което е отхвърлен иск на Р. С. М. с правно основание чл.72,ал.1 ЗС срещу Н. Н. Д., С. А. С. и Г. А. Д. за сумата 60 000 лева, представляваща увеличената стойност на апартамент в [населено място], в резултат на извършени подобрения.

Жалбоподателят твърди, че решението е неправилно и иска то да бъде допуснато до касационно обжалване, като излага основания за това, които ще бъдат разгледани по-долу.

Адвокат Л. С., назначена за особен представител на насрещната страна Г. А. Д. в писмен отговор на касационната жалба твърди, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.

Адвокат Р. И., назначена за особен представител на насрещната страна С. А. С. в писмен отговор на касационната жалба твърди, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.

Касационната жалба е допустима, тъй като е подадена от надлежна страна срещу въззивно решение по гражданско дело по искове с цена над 5 000 лева, което съгласно приложимата редакция на чл.280,ал.2 ГПК (преди изменението и с ДВ, бр. 86 от 2017 г.) полежи на касационно обжалване.

По основателността на въззивната жалба въззивният съд е приел, че жалбоподателят - ищец Р. С. М. не е доказал че е владял апартамента – че не е доказан нито обективният (corpus), нито субективният (animus) признак на владението, нито да е извършил подобрения в апартамента, нито те да са довели до увеличаване на стойността на имота. От приетото заключение на СТЕ е установено единствено, че е извършен основен ремонт в апартамента към момента на огледа, но не по чия поръчка са извършени описаните строително-монтажни работи.

Въззивният съд в определението си от 07.01.2016 г. по чл.267 ГПК (л.62) обосновано е приел, че в подадената в срок въззивна жалба (на 06.07.2015 г.) не са направени доказателствени искания и че искания за събиране на доказателства са заявени с допълнителна въззивна жалба (на 18.08.2015 г.), но тези искания не следва да се допускат, защото допълнителната въззивна жалба е подадена след изтичане на срока за обжалване.

В проведеното на 19.05.2016 г. открито съдебно заседание по делото (л.73) въззивният съд с мотивирано определение е приел, че няма основание да измени определението си, с което е отхвърлил доказателствените искания на жалбоподателя, поради това, че въззивният съд обосновано е констатирал, че в първоначалната въззивна жалба не са наведени твърдения за допуснати процесуални нарушения и че не следи служебно за допуснати процесуални нарушения.

Действително, в това съдебно заседание за първи път жалбоподателят Р. С. М. твърди, че са допуснати процесуални нарушения – на чл.146 ГПК. Въззивният съд отново обосновано е констатирал, че в първоначалната въззивна жалба не са наведени твърдения за допуснати процесуални нарушения и е приел, че не следи служебно за допуснати процесуални нарушения.

Жалбоподателят извежда следните процесуалноправни въпроси:

1. Първоинстанционният съд задължен ли е да изготви доклад по делото, в който да разпредели доказателствената тежест между страните?

2. Въззивният съд следва ли да отстрани нарушенията сам, ако първоинстанционният съд не е изпълнил задълженията си по чл.146 ЗЗД?

Твърди, че въпросите са разрешени в противоречие с решение № 253 /18.05.2011 г. на ВКС, четвърто г.о.; с решение № 458 /23.11.2011 г. на ВКС, първо г.о., с решение № 341 06.12.2011 г. на ВКС, второ г.о., с решение№ 307 /20.03.2012 на ВКС, второ г.о.

Първият въпрос не е обуславящ, защото както е посочено по-горе във въззивната жалба няма довод за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд и въззивният съд не е обсъждал изведения въпрос.

А съгласно приетото с т.2 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1 /2013 г., на ОСГТК на ВКС за въззивното производство, в което е обобщена съдебната практика по изведените въпроси: Въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото; Само когато въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания.

Към това може да се добави, че визираните от жалбоподателя доказателства (писмени доказателства – договори, разписка, касови бележки) не са такива, за които според приетото в т.3 от същото ТР съдът следи служебно (експертиза, оглед, освидетелстване) и не са необходими за за прилагане на императивна материалноправна норма.

Вторият въпрос също не е обуславящ, тъй като въззивният съд нито е бил сезиран с доводи за процесуални нарушения, нито е установил процесуални нарушения, нито с оглед обсъдените разрешения в т.2 и 3 на ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1 / 2013 г. на ОСГТК на ВКС е бил длъжен служебно да проверява за процесуални нарушения, свързани с доклада по делото.

Тъй като с тълкувателното решение е уеднаквена практиката, свързана с изведените въпроси и въззивното решение е постановено в съответствие с приетото в него, е без значение дали въпросите са разрешавани по различен начин в посочените решения на ВКС, поради което и те не следва да бъдат обсъждани (в случая те са постановени през 2011 г. и 2012 г. - преди тълкувателното решение на ВКС).

От изложеното следва, че не са осъществени основания по чл.280,ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

С оглед изхода от това производство жалбоподателят няма право на разноски. Исканията на адвокат Л. С., особен представител на Г. А. Д. и адв. Р. И., особен представител на С. А. С. жалбоподателят да бъде осъден да им заплати определените от ВКС възнаграждения са основателни. С определение № 185 от 21.09.2017 г. по ч.гр.д. № 3096 /2017 г. на ВКС, I г.о. (приложено към настоящето гр.д.) настоящият състав на ВКС е определил възнаграждението за касационната инстанция на адвокат Л. С., назначена за особен представител на Г. А. Д., в размер на 500 (петстотин) лева и възнаграждението на адвокат Р. И., назначена за особен представител на С. А. С., в размер на 500 (петстотин) лева и е задължил касационния жалбоподател Р. С. М. да внесе двете суми по сметка на Върховния касационен съд и да представи доказателства за това по делото в едноседмичен срок от съобщение. Съобщения са му връчени на 02.10.2017 г., 12.02.2018 г. и 15.02.2018 г., но по делото не са представени доказателства за изпълнение на указанията.

Воден от изложеното съдът