Определение № 767 от 10.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2653/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на „Васи“ ЕООД и К. А. К. против решение №196/13.02.2020 г., постановено по гр.д.№ 2119/2019 г. от състав на ОС – Варна. Страните си оспорват взаимно жалбите. Касационните жалби са подадени в срок и са процесуално допустими. Съдът е приел, че обективно съединените искове с правно основание чл.200 са частично основателни, като е намалил присъденото обезщетение за неимуществени вреди от районния съд до размер на 12 000 лева, като в останалата част решението на първата инстанция е оставено в сила. Съдът е приел, че по настоящото дело липсва спор, че злополуката, настъпила на 27.07.2017г., при която ищецът е получил травматични увреждания, изразяващи се в множествени счупвания на подбедрицата на десния крак, е трудова по смисъла на чл. 55 КСО, тъй като е станала през работно време и при повод и изпълняване на задълженията му като шофьор на автобус в ответното дружество. С разпореждане от 14.08.2017 г. по реда на КСО е констатирано настъпването на трудова злополука на 27.07.2017г., като е прието за установено, че при извършване на служебните си задължения, пострадалият се придвижва към служебния автомобил. Подхлъзва се на плочките пред входа на хотела, пада на земята, в следствие на което получава множество закрити счупвания на подбедрицата на десния крак. Съдът е приел, че по време и непосредствено след злополуката ищецът е изпитвал силни болки и страдания с оглед полученото триглезенно счупване на подбедрицата. Получените травматични увреждания са наложили извършването на хирургични интервенции и продължителен оздравителен процес. Прието е, че по време на злополуката, оперативното лечение и месец след това ищецът е търпял болки и страдания, а настъпилото физическо увреждане е причинило негативни изживявания и емоции. Въз основа на горното, съдът е приел, че е налице основание за да бъде ангажирана отговорността на работодателя по реда на чл. чл. 200, ал. 1 от КТ, тъй като се установява кумулативното наличие на всички елементи на този институт - увреждане на здравето на работника, което е внезапно по своя характер; злополуката е настъпила по време на изпълнявана от работника работа по трудово правоотношение с работодателя; в резултат на увреждането от злополуката, пострадалият е с намалена работоспособност. При така установената фактическа обстановка съдът е приел, че ищецът е претърпял неимуществени вреди от трудовата злополука. Посочено е, че съобразно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД размерът на обезщетението за неимуществени вреди трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост. Прието е, че справедливостта по смисъла на цитираната разпоредба не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни признаци - характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителността и степен на интензитет на болките и страданията. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие съобразно естеството и интензитета на претърпените телесни болки и душевни страдания. Въззивният съд е приел, след като е съобразил претърпяните от пострадалия болки и страдания по време и непосредствено след злополуката, последвалото оперативно лечение, временна нетрудоспoсобност, продължила повече от шест месеца; изживените физически и емоционални страдания, намира, всички изброени обстоятелства ценени в тяхната съвкупност дават основание за определяне на обезщетение в размер на 12 000 лева. Във връзка с направеното от ответника възражение за съпричиняване на злополуката от ищеца, съдът е приел, че небрежността в гражданското право е неполагане на дължимата грижа според един абстрактен модел - поведението на определена категория лица /добрия стопанин/ с оглед естеството на дейността и условията за извършването и. Грубата небрежност не се отличава по форма /според субективното отношение към увреждането/, а по степен, тъй като грубата небрежност също е неполагане на грижа, но според различен абстрактен модел - грижата, която би положил и най-небрежният човек, зает със съответната дейност при подобни условия. Посочено е, че при трудовата злополука има съпричиняване, когато работникът извършва работата без необходимото старание и внимание и в нарушение технологичните правила и на правилата за безопасност. Това съпричиняване обаче не може да доведе до намаляване на дължимото обезщетение от работодателя. Намаляване на отговорността на работодателя може да има само при съпричиняване при допусната груба небрежност - липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност. Съпричиняването при допусната груба небрежност има своите степени, които в съответствие с обективното съотношение на допринасянето за трудовата злополука с оглед на всички конкретни факти и обстоятелства са критериите за намаляване на обезщетението. В случая, отчитайки механизма на настъпване на злополуката, съдът е приел, че извършените от ищеца действия не могат да се характеризират нито като груба небрежност, нито може да се счете, че същият не е положил дължимата грижа, която и най-небрежният би положил в подобна ситуация, поради което при условията на чл. 201, ал.2 КТ, като е прието че не са налице основания за редуциране на дължимото обезщетение, тъй като не се установи ищецът по някакъв начин да е допринесъл със своето поведение за настъпване на злополуката. В изложението на касационните основания към касационната жалба на ответника по делото се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, при наличието на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК – в противоречие с практиката на ВКС. Сочат се правни въпроси във връзка с това, кои са критериите за намаляване на обезщетението в случаите, при които пострадалия е допуснал груба небрежност и с това е допринесъл за настъпването на злополуката, както и кой носи доказателствената тежест от това, ако трудовата дейност не е свързана с преминаването на инструктаж и спазване на специфични изисквания. С оглед напълно изяснения механизъм на настъпването на трудовата злополука, съдът е приел, че липсва проява на груба небрежност, като подробно е посочил в мотивите в какво се изразява проявата на груба небрежност при трудова злополука. Съдът не е отрекъл възможността да се намали обезщетението при проява на груба небрежност, но с оглед напълно изяснения механизъм на настъпването й в конкретния случай е приел, че такава не е налице. Всички доводи на касатора в тази насока са свързани с възприетата от съда фактическа обстановка и касаят фактите по спора, а не неговите правни изводи. В производството по чл.288 ГПК съдът не проверява фактическата обстановка по делото, възприето от въззивния съд, доколкото това е въпрос на обоснованост на съдебното решение, а необосноваността не е след основанията по чл.280 ГПК, водещи до допустимост на касационното обжалване. Съдът не се е основал на липсата на доказване на обстоятелствата, които биха довели до наличието на проява на груба небрежност от страна на пострадалия работник, напротив, приел, че механизма на произшествието е напълно изяснен и безспорен, поради което правния въпрос в тази насока е неотносим към настоящото производство. Поставя се въпросът за приложението на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД, при определяне на обезщетение за неимуществени вреди. Това е и правния въпрос, поставен в изложението на касационната жалба на касатора-ищец. По тези правни въпроси също е налице съдебна практика, съобразена от въззивния съд. Съобразно тази практика, в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да се единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в задължителна съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, повтарянето на мотивите относно критериите, въз основа на които се определя по справедливост обезщетение, повторението на залегналите в трайната и задължителна съдебна практика критерии не следва да се счита за противоречие в практиката, доколкото размера на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. Иначе, по приложението на понятието „справедливост”, е налице богата и единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи съдебна практика по смисъла на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, например №407 по гр.д.№ 1273/2009 г. на ІІІ г.о., №394 по гр.д.№ 1520/2011 г. на ІІІ г.о., №391 по гр.д.№ 201/2011 г. на ІІІ г.о., № 395по гр.д.№ 159/2011 г. на ІІІ г.о., №3 по гр.д.№ 637/2011 г. на ІІІ г.о, № 51 по гр.д.№ 465/2011 г. на ІV г.о. и др. Съгласно тази практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Наличието на съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основание по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, като повторението на критериите по отношение на които се определя обезщетението, не следва да води и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват. Поставения правен въпрос от касатора-ищец относно безплатната правна помощ касае разноските по делото, като следва да се отбележи, че тези правни въпроси не могат до доведат до допустимостта на съдебното решение, доколкото контрола на присъдените разноски следва да се осъществи при допустимост на касационното обжалване на решението по съществото на спора, извън предвидения самостоятелен контрол, с какъвто съдът не е сезиран. Предвид изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска, като разноски не следва да се присъждат. Водим от горното, състав на ВКС