Определение № 50006 от 06.01.2023 г. на ВКС по т. д. № 2755/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от синдиците на „Корпоративна търговска банка“ АД /в несъстоятелност/- А. Д. и Кристи М., чрез адв. Б.Б. срещу решение №581 от 23.09.2021г. по в.т.д. №2206/2020г. на Апелативен съд- София. С въззивното решение се отменя решение №146/22.01.2018г., постановено по т.д.№1434/2017г. по описа на Софийски градски съд, с което се обявява за относително недействително по отношение на кредиторите на несъстоятелността на „Корпоративна търговска банка“ АД /в несъстоятелност/, по натам „КТБ“ АД /н/, на основание чл.59, ал.3 Закона за банковата несъстоятелност /ЗБН/, прихващането, направено с изявление вх.№10171/30.10.2014г., отправено от „Интерактив Медиа Сървисиз“ ЕООД, [населено място], като е осъдено ответното дружество да плати по сметка на Софийски градски съд сумата 85 757.14 лева държавна такса, и вместо него се отхвърля като неоснователен иска с правно основание чл.59, ал.3 ЗБН. С въззивното решение се отхвърля като неоснователен и евентуално съединеният иск, предявен от синдиците на „КТБ“ АД /н/ за обявяване за относително недействително по отношение на кредиторите на несъстоятелността на „КТБ“ АД /н/ на основание чл.59, ал.5 ЗБН на прихващането на насрещни вземания между „Интерактив Медиа Сървисиз“ ЕООД, [населено място] и „КТБ“ АД за сумата 2 143 928.72 лева, извършено с изявление на „Интерактив Медиа Сървисиз“ ЕООД до „КТБ“ АД /н/ с вх. №10171/30.10.2014г., като е осъдена „КТБ“ АД /н/ да плати на Софийски градски съд и на Апелативен съд- София държавните такси за първоинстанционното и въззивното производство.

В касационната жалба се твърди, че въззивното решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост, поради което следва да се отмени и да се постанови ново за уважаване на иска с правно основание чл.59, ал.3 ЗБН, евентуално на иска с правно основание чл.59, ал.5 ЗБН. Касаторът излага доводи за неправилност на извода на съда, че при липса на категорични доказателства, че към релевантния за спора момент ответникът е разполагал с информация за предстоящо отнемане на лиценза на „КТБ“ АД и недобросъвестно се е възползвал от нея при извършване на процесното прихващане, няма основание да се приеме, че прихващането е извършено при наличие на знание по смисъла на чл.59, ал.3 ЗБН. Навежда аргументи, че преди придобиването на вземанията от страна на ответното дружество, с които е извършено прихващането, БНБ е оповестила на своя сайт окончателния доклад на одиторските компании за анализа и оценката на активите на „КТБ“ АД, като има и множество публикации, от които се установява, че въпросният доклад на одиторските фирми е отразен в медиите. Тези доказателства са игнорирани от съда, който необосновано приема, че оповестяването на становището на компетентния орган за неплатежоспособността на банката, следа да се преценява само като индиция за знание. Касаторът поддържа становището, че съдът неправилно е приложил разпоредбата на чл.59, ал.5 ЗБН в редакцията преди изменението с §9, т.1 на ЗИД на ЗДБ на РБ за 2013г. /ДВ бр.98/28.11.2014г./ и без да се съобрази с изменението с §8 ПЗР на ЗИДЗБН /ДВ бр.22 от 13.03.2018г./, като е достигнал и до незаконосъобразен извод, че относително недействителни съгласно тази норма са само прихващанията, извършени от длъжника, т.е. от банката в несъстоятелност. Претендира разноски за всички инстанции.

Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.

Касаторът поставя правни въпроси, за които твърди, че са от значение за изхода на делото /разрешени са от въззивния съд и са обусловили правните му изводи/:

1. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото относими доказателства?;

2. Допустимо ли е съдът да приеме за общоизвестен факта на оповестяване в публичното пространство на определен документ, на основание чл.155 ГПК, като в същото време приеме за недоказано узнаването на съдържанието на този документ от някоя от страните?;

3. Следва ли знанието за неплатежоспособност по смисъла по чл.59, ал.3 ЗБН да бъде установено ясно и недвусмислено с преки доказателствени средства или е допустимо знанието да бъде доказано с косвени доказателства, чрез поредица от установени косвени факти и обстоятелства?;

4. Коя е приложимата редакция на разпоредбата на чл.59, ал.5 ЗБН за преценката за относителната недействителност на прихващанията, извършени до влизане в сила на изменението на разпоредбата на чл.59, ал.5 с §9 от ЗИД на Закона за държавния бюджет за 2014г. /обн. ДВ, бр.98/2014г., в сила от 28.11.2014г./?“.

По отношение на първия въпрос се поддържа, че е налице противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ТР №1/08.12.2013г. по т.д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС и цитираната практика по чл.290 ГПК. По отношение на втория и четвъртия въпрос се твърди, че са значими за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По отношение на третия въпрос се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС- решение №226/12.07.2011г., гр.д. №921/2010г., ІV г.о. и решение №31/09.03.2012г., гр.д. №502/2011г., ІІІ г.о., евентуално, че е значим за точното прилагане на закона и за развитието на правото

Ответникът „Интерактив Медиа Сървисиз“ ЕООД, [населено място] оспорва жалбата, като излага подробни доводи както за липсата на основание за допускане на касационно обжалване, така и за нейната неоснователност.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК.

За да отмени първоинстанционното решение, с което е уважен искът с правно основание чл.59, ал.3 ЗБН и да отхвърли тази претенция като неоснователна, както и да отхвърли евентуално съединеният иск с правно основание чл.59, ал.5 ЗБН, въззивният съд намира, че не се установяват фактическите състави на двата конститутивни иска за обявяване относителна недействителност по отношение на кредиторите на несъстоятелността на „КТБ“ АД /н/ на процесното прихващане. Решаващият съдебен състав приема за безспорно съществуването на индивидуализираните в исковата молба по основание и размер насрещни вземания на страните, възникнали преди датата на откриване на производство по несъстоятелност на „КТБ“ АД /н/, както и отправянето от ответното дружество до банката на изявление с вх. №10171/30.10.2014г., с което я уведомява за придобиването на вземания с договори за цесия, сключени на 29.10.2014г., в общ размер на 2 148 631.89 лева, като отправя и изявление за прихващане на тези вземания срещу свои задължения по договора за банков кредит от 01.08.2012г. и всички анекси към него. Безспорно е също така, че с решение на УС на БНБ, обявено в ТР на 07.11.2014г., е отнет лиценза за извършване на банкова дейност на „КТБ“ АД /н/, като с предходни решения на от 20.06.2014г. и 22.06.2014 г., в резултат на спиране на плащанията към клиенти, банката е поставена под специален надзор поради опасност от неплатежоспособност. Безспорно е, че на 22.04.2015г. е обявена неплатежоспособността на „КТБ“ АД /н/ с начална дата 20.06.2014г., открито е производство по несъстоятелност и банката е обявена в несъстоятелност. Решаващият съдебен състав приема за установено, че на 22.10.2014 г. е оповестен от БНБ окончателен доклад на одиторските компании за анализа и оценката на активите на „КТБ“ АД, публикуван на интернет страницата на БНБ.

Въззивният съд намира, че по делото е установено наличието на първите два елемента от фактическия състав на чл. 59, ал. 3 ЗБН- извършено е валидно изявление за прихващане от страна на ответника като кредитор на „КТБ“ АД, спрямо която е открито производство по несъстоятелност като вземанията и задълженията му към нея са възникнали преди датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност, но не се установява последният релевантен факт- знание от страна на кредитора за настъпилата неплатежоспособност на банката, което в случая не се презумира, а подлежи на доказване от страна на ищеца.

Решавашият съдебен състав намира за необосновано твърдението на ищеца, че ответното дружество е знаело за неплатежоспособността на банката от 20.06.2014 г., когато БНБ я поставя под специален надзор поради изчерпана ликвидност и невъзможност да изплаща дължими и изискуеми влогове, тъй като решенията на УС на БНБ от 20.06.2014г. и от 16.09.2014г. са публично оповестени. С оглед практиката на ВКС относно приложното поле на чл.59, ал.3 ЗБН, съдът излага мотиви, че узнаването на горецитираните решения от ответника вследствие надлежното им разгласяване по предвидения в закона ред не може да се приравни на знание за настъпила неплатежоспособност по смисъла на чл.59, ал. 3 ЗБН. Оповестителното действие на решението за поставяне на банката под специален надзор се изчерпва с адресираната до гражданите, юридическите лица и заинтересованите институции информация за прилагане на указаните в съдържанието му мерки, продиктувани от възникналите финансови затруднения на банката и насочени към нейното оздравяване, без тези мерки да са свързани с ясно проявено и констатирано от компетентния надзорен орган /БНБ/ състояние на неплатежоспособност. Излага и аргументи във връзка с твърденията на ищеца за публикуване на доклада на одиторските компании за анализа и оценката на активите на „КТБ“ АД на сайта на БНБ, като приема, че узнаването на информация, разпространена чрез официалната интернет - страница на БНБ, не се презумира от факта на публичното й оповестяване. Макар тази информация да е предназначена за неограничен кръг субекти, достъпът до нея зависи от свободната воля и от инициативата на всеки отделен субект да се информира за публикуваните от БНБ актове, съобщения, данни и др. Въззивният състав стига до извод, че публичното оповестяване от Централната банка на становището й за установено състояние на неплатежоспособност на „КТБ“ АД, преди придобиване на вземанията от ответника, би могло да се преценява единствено като индиция за знание по смисъла на чл.59, ал.3 ЗБН. При липса на категорични доказателства, че към релевантния за спора момент ответникът е разполагал с информация за предстоящо отнемане на лиценза на банката, последвано от иницииране на производство по несъстоятелност, и недобросъвестно се е възползвал от нея при извършване на прихващането, няма основание да се приеме че прихващането е извършено при наличие на знание, релевантно за уважаване на иска по чл.59, ал.3 ЗБН. Предвид изложеното и искът с правно основание чл.59, ал.3 ЗБН е неоснователен и следва да се отхвърли.

Въззиввният съд намира за неоснователен и втория евентуален иск с правно основание чл. чл. 59, ал. 5 ЗБН. Приема за безспорно, че процесното прихващане, достигнало до банката на 30.10.2014г., е осъществено преди изменението на разпоредбата на чл.59 ЗБН с §9 от Закона за изменение и допълнение на държавния бюджет на Република България за 2014г. /обн. ДВ, бр.98 от 28.11.2014г./, като с §8 от ПЗР към Закон за изменение и допълнение на ЗБН /обн. ДВ, бр. 22 от 2018г., допълнен с ДВ, бр. 33/2019г./ законодателят изрично е предвидил чл. 59, ал. 5, ал. 6 и ал.7 да се прилагат от 20.06.2014г., т.е. на приетите изменения в материалноправната норма на чл. 59 ЗБН е придадено обратно действие по смисъла на чл.14, ал.1 ЗНА. Решаващият съдебен състав констатира, че с решение №8/27.05.2021г. по к.д. №9/2020г. на Конституционния съд на РБ /обн. ДВ, бр. 48/08.06.2021г./ са обявени за противоконституционни разпоредбите на §5, ал.1- 4, §6, ал.1 и 2, §7 и §8 от Преходните и заключителни разпоредби на Закона за изменение и допълнение на Закона за банковата несъстоятелност /обн. ДВ бр.22/2018г., доп. ДВ бр.33/2019г., в сила от 19.04.2019г./, чл.60а, ал.1 от Закона за банковата несъстоятелност /обн. ДВ бр.22/2015г., доп. ДВ бр.33/2019 г., в сила от 19.04.2019г./, §16 от Закона за изменение и допълнение на Закона за банковата несъстоятелност /обн. ДВ бр. 61/2015г., в сила от 11.08.2015г./ и чл.60б, ал.1, 2 и 3 от Закона за банковата несъстоятелност /обн. ДВ бр. 22/2018г., в сила от 16.03.2018г./. При зачитане на задължителното за съдилищата решение №3 от 28.04.2020г. по к.д. №5/2019 г. по описа на Конституционния съд, съгласно което решението на КС има обратно действие /ex tunc/ спрямо заварени правоотношения и правоотношения, предмет на висящи съдебни производства; при правоотношенията, които не са приключени по времето, когато влиза в сила обезсилващото решение на КС /заварени правоотношения/, въздействието на противоконституционния закон спрямо тях се преустановява изцяло, а регулативната му способност се отнема спрямо всеки един от елементите на правоотношението, вкл. и спрямо неговия правопораждащ юридически факт, въззивният състав стига до извод, че обявената за противоконституционна разпоредба на § 8 от ПЗР на ЗИДЗБН /обн. в ДВ бр.22 от 2018г./ не следва да се прилага. Намира, че обявеният за противоконституционен §8 представлява типична норма с еднократно действие по смисъла на горецитираното решение на КС, поради което съдът следва да приложи действалия към датата на извършването на прихващанията материален закон, т.е. чл.59, ал.5 ЗБН в редакцията преди изменението с ДВ бр.98/2014г. /в сила от 28.11.2014г./. Решаващият съдебен състав приема, че нормата на чл. 59, ал. 5 ЗБН е ясна и недвусмислено сочи, че относително недействителни са само онези прихващания, извършени от длъжника, който по специалния Закон за банкова несъстоятелност е винаги банка, след началната дата на неплатежоспособност. Доколкото процесното прихващане не е извършено от длъжника – „КТБ“ АД /н/, а от ответника „Интерактив медиа сървисиз“ ЕООД, по отношение на него не е налице фактическият състав на нормата на чл.59, ал.5 ЗБН за прогласяване на относителната му недействителност. Съдът излага аргументи, че за правилното разрешаване на спора е ирелевантна датата, на която е открито производство по несъстоятелност по отношение на банката ищец, доколкото последната не е въведена като елемент на фактическия състав на чл.59, ал.5 ЗБН, нито е от значение за настъпването на правните последици от извършеното извънсъдебно прихващане. Предвид изложеното намира, че предявеният в условията на евентуалност иск с правно основание чл.59, ал.5 ЗБН е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Съгласно дадените в т.1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по т.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Правният въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от касатора.

Настоящият състав на ВКС намира, че по отношение на първите три въпроса, поставени от касатора, не е налице общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол, тъй като не са обусловили решаващите изводи на съда за неоснователност на исковите претенции, респ. не са съществени за изхода на спора. Въззивният съд не е приел, че е недопустимо доказване на субективния елемент от фактическия състав на чл.59, ал.3 ЗБН с косвени доказателства, а след анализ на всички събрани по делото доказателства е стигнал до извода, че не се установява по категоричен начин знание от страна на ответното дружество-кредитор за настъпилата неплатежоспособност на „КТБ“ АД. Решаващият съдебен състав е разгледал различните хипотези на закона и с оглед конкретните факти е счел, че в случая знанието не се презумира, а подлежи на доказване от страна на ищеца с пълно и главно доказване, но не е изключил възможността за доказване с косвени доказателства. На следващо място, въззивният съд сочи, че на 22.10.2014 г. е оповестен от БНБ окончателен доклад на одиторските компании за анализа и оценката на активите на „КТБ“ АД, публикуван на интернет страницата на БНБ, като този факт е приет за общоизвестен на основание чл.155 ГПК. Съдът не е приел за общоизвестен факт становището на одиторските компании, още по-малко становище за неплатежоспособност на банката, като е изложил подробни мотиви, че узнаването на информация, разпространена чрез официалната интернет-страница на БНБ, не се презумира от факта на публичното й оповестяване. Изложил е аргументи, че тази информация е предназначена за неограничен кръг субекти, но достъпът до нея зависи от свободната воля и от инициативата на всеки отделен субект да се информира за публикуваните от БНБ актове, съобщения, данни и др. Решаващият съдебен състав е разграничил действието на вписването, когато по силата на закон актове на БНБ се вписват в Търговския регистър от обявяването на различни становище, актове и др. на сайта на Централната банка. Следва да се има предвид и обстоятелството, че публикуваният доклад изхожда от трети лица /одиторски фирми/, а не представлява официално становище, решение или друг акт на Централната банка.

Настоящият съдебен състав намира, че е налице трайна съдебна практика на ВКС по приложението на чл.59, ал.3 ЗБН, с която въззивният съд напълно се е съобразил. С решение №51/21.07.2020г. по т.д. №3109/2018г. на ВКС, II т.о., решение №59/10.08.2020г. по т.д. №1920/2018г. на ВКС, I т.о., решение №112/28.10.2020г. по т.д. №1721/2019г. на ВКС, ІІ т.о. и др., е разяснено, че знание за неплатежоспособност по смисъла на чл.59, ал.3 ЗБН не може да се обоснове със знание за решението на УС на БНБ за поставяне на банката под специален надзор, като оздравителна принудителна административна мярка по чл.115, ал.1 ЗКИ, нито от спирането на плащанията по чл.116, ал.2, т.2 ЗКИ. Под „знание за неплатежоспособност” в хипотезата на чл.59, ал.3 ЗБН следва да се разбира узнаване на обективирано от БНБ, в качеството й на компетентен за това надзорен орган, становище за неплатежоспособност на банката по чл.36, ал.2 ЗКИ /редакция преди изм. обн. ДВ бр.62 от 2015г./, преди то да бъде формализирано в акт за отнемане на лиценза за банкова дейност, като именно недобросъвестното възползване от достъп до тази информация се санкционира от закона. Предвиденият от законодателя субективен елемент от фактическия състав на чл.59, ал.3 от ЗБН подлежи на пълно и главно доказване от ищеца чрез всички допустими доказателствени средства. С решение №143 от 12.02.2021г. по т.д. №2343/2019г. на ІІ т.о. е прието,че за разлика от актовете на БНБ, за които с изрични законови разпоредби е предвидено вписване в Търговския регистър и от момента на вписването обстоятелствата по тях се считат за известни на всички трети лица по силата на чл.7 ЗТРРЮЛНЦ, узнаването на информацията, разпространена чрез официалната интернет - страница на БНБ, не се презумира от факта на публичното й оповестяване. Макар тази информация да е предназначена за неограничен кръг субекти, достъпът до нея зависи от свободната воля и от инициативата на всеки отделен субект да се информира за публикуваните от БНБ актове, съобщения, данни и др. Дори да се приеме, че има публикувани документи и съобщения, съдържащи категорично изразено становище на Централната банка за окончателно установена неплатежоспособност на „КТБ“ АД и за предстоящо иницииране на производство по несъстоятелност на банката, то и в тези хипотези разгласяването на тази информация не е достатъчно за извода, че към датата на придобиване на заявеното за прихващане вземане ответникът е знаел за настъпилата неплатежоспособност на банката, а може да се преценява единствено като индиция за знание по смисъла на чл.59, ал.3 ЗБН.

Предвид изложеното нито един от поставените въпроси не е обуславящ за изхода на спора и не може да обоснове допускане на обжалваното решение до касационен контрол.

Последният четвърти въпрос е разрешен от въззивния съд и е решаващ за изхода на спора, поради което отговаря на общия критерий на чл.280, ал.1 ГПК, но касаторът не обосновава допълнителната предпоставка на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. По този въпрос е формирана трайна и непротиворечива съдебна практика на ВКС /решения по т.д. №1512/2020г., І т.о.; т.д. №1317/2020г. І т.о. и мн.др./, която настоящият съдебен състав напълно споделя и не намира, че са налице предпоставки за нейното изменение.

С решение №8 от 27.05.2021г. по конституционно дело №9/2020г. Конституционният съд на Република България обявява за противоконституционни разпоредбите на §5, ал.1 – 4, §6, ал.1 и 2, §7 и §8 от преходните и заключителните разпоредби на Закона за изменение и допълнение на Закона за банковата несъстоятелност (обн., ДВ, бр.22 от 2018г.; доп., бр.33 от 2019г., в сила от 19.04.2019г.), чл.60а, ал. 1 от Закона за банковата несъстоятелност (ДВ, бр. 22 от 2015 г.; доп., бр. 33 от 2019г., в сила от 19.04.2019г.), §16 от Закона за изменение и допълнение на Закона за банковата несъстоятелност (ДВ, бр.61 от 2015г., в сила от 11.08.2015г.) и чл.60б, ал. 1, 2 и 3 от Закона за банковата несъстоятелност (ДВ, бр.22 от 2018г., в сила от 16.03.2018г.). Конституционният съд излага мотиви, че нормата §8 от ПЗР на ЗИДЗБН, според която „Член чл.59, ал.5, 6 и 7 се прилагат от 20.06.2014г.“, е противоконституционна, тъй като „се преуреждат определени юридически факти от момента на тяхното проявление до завършен фактически състав, заличавайки или променяйки вече настъпили правни последици съобразно закона, действал при възникване на фактите. Последицата е накърняване по конституционно нетърпим начин на имуществената сфера на широк кръг от лица– както длъжници на една конкретна обявена в несъстоятелност търговска банка, така и трети лица– техни частни правоприемници. Несъвместимо с правната сигурност е заличаването с обратна сила на ефекта на законосъобразно извършено прихващане, уредено като погасителен способ в закон“. С решение №3 от 28.04.2020г. по конституционно дело №5/2019г. Конституционният съд постановява, че по отношение на заварените от решението на Конституционния съд неприключени правоотношения и правоотношенията, предмет на висящи съдебни производства, противоконституционният закон не се прилага. Съдът излага мотиви, че „не се прилага“ означава, че този закон фактически /макар и да не е отменен/ не е част от приложимото право и няма правна сила, т.е. противоконституционният закон фактически не е част от правната система. В този смисъл при предявен иск с правно основание чл.59, ал.5 ЗБН за оспорване като относително недействителни на прихващания, извършени преди промяната на нормата, обнародвана в ДВ бр.98 от 28.11.2014г., приложима е тази редакция на закона, която е била действаща към датата на тяхното извършване.

С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.

На основание чл.59, ал.7 ЗБН дължимата държавна такса за касационно обжалване в размер на 30 лева следва да се събере от масата на несъстоятелността на „КТБ“ АД.

Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд