Определение № 701 от 20.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2026/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Г. Т. и М. Г. Т. от [населено място], подадена чрез процесуалния им представител адв.Г. Б. от АК-Благоевград срещу въззивното решение № 840 от 13.4.2020 г, постановено по гр.дело № 969/2019 г на Апелативен съд-София, Гражданско отделение, 8 състав, с което е потвърдено решение № 5848/27.12.2018 г по гр.дело № 74/18 г на Окръжен съд-Благоевград, ГО, 11 състав.С първоинстанционното решение са отхвърлени като неоснователни предявените от В. Г. Т. и М. Г. Т. срещу Й. Д. П. и Ж. М. П. обективно и субективно съединени искове за прогласяване на основание чл.26 ал.1 ЗЗД нищожността на сключения между тях на 16.7.2007 г договор за продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт № ., т.., рег.№. по дело №. г на нотариус Е. Я., с предмет трети жилищен етаж със зимна градина, изграден на груб строеж, от триетажна двуфамилна масивна жилищна страда-западната половина, с два самостоятелни входа, която западна половина представлява самостоятелна триетажна жилищна сграда със застроена площ от 94, 64 кв.м с идентификатор ., построена в поземлен имот с площ 636 кв.м, с идентификатор. по КК на [населено място], местност „Бухото“, обективно съединен с иск за цената на недвижимия имот в размер на 28 000 лв-платена без основание, евентуално на отпаднало основание и лихва за забава върху тази сума за периода 16.7.07 г-датата на сключване на сделката до предявяване на иска 9.3.18 г в размер на 33 120 лв. В касационната жалба се подържа, че въззивното решение е неправилно. Ответниците по касационната жалба Й. Д. П. и Железа М. П. оспорват същата по съображения, изложени в писмен отговор, депозиран чрез процесуалния му представител адв.П. Т..Считат, че не са налице основания за допускане на решението до касационен контрол. Касационната жалба е подадена в законоустановения срок от надлежни страни срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Предявените искове са с правно основание чл.26 ал.2 изр.1 предл.1 ЗЗД, чл.34 вр.чл.55 ал.1 предл.1 ЗЗД и чл.86 ал.1 ЗЗД. От доказателствата по делото се установява следното: С акт № 70 на главния архитект на [община] от 30.11.2004 г е узаконена жилищна сграда на два етажа, на името на ответника Й. П..Със заповед № 8 от 5.2.2007 г на главния архитект е наредено в същия акт за узаконяване да се чете, че става въпрос за двуфамилна жилищна сграда на три етажа.С нотариален акт от 27.6.07 г № 4, т.2, н.д.183/07 г ответниците са признати за собственици по приращение на трети етаж от двуфамилната жилищна сграда на три етажа, в поземлен имот № .На 16.7.2007 г същите са прехвърлили чрез продажба на Й. и Железа П. правото на собственост върху третия жилищен етаж от описаната по-горе жилищна сграда за сумата 28 000 лв.От приетото като неоспорено заключение по допуснатата съдебно-техническа експертиза се установява, че изпълненият на място трети етаж от западната част на сградата отговаря на изискванията на ЗУТ за самостоятелно жилище и е съобразен с критериите за архитектурно разпределение.Не отговаря обаче на изискванията на строителните правила и норми изграденото външно стълбище за достъп до имота, което дори е опасно за ползване, но това не означава, че не може да се изгради външно стълбище, което да отговаря на всички законови изисквания за безопасност, въз основа на одобрен инвестиционен проект.Прието е също, че за сградата е издаден акт за узаконяване по ЗУТ и тя се счита за законно построена.Жилищните етажи са били два, а третият по проект е предвиден като тавански.При така изложеното въззивният съдът е приел, че предметът на сделката, към момента на сключването й не е бил невъзможен, нито от фактическа, нито от правна страна.Към момента на продажбата третият етаж е бил изграден в груб строеж, узаконен е и отговаря на изискванията за жилище, установени в ЗУТ.Фактическа невъзможност не може да бъде обоснована, тъй като предметът обективно съществува.Преустройството е налице, обособените помещения отговарят на изискванията на чл.40 ЗУТ, следователно процесният имот представлява жилище.Продажбата не е нищожна и е породила вещно-правни последици.Възможно да бъде одобрен инвестиционен проект за съответното преустройство, съобразно изискванията на чл.202 от ЗУТ, като този проект може да съвпада или да следва по време сделката. Липсата на одобрен проект за надстрояване и преустройство не води до невъзможен предмет. Следователно договорът не е нищожен. В изложението на основанията по чл.284 ал.3 ГПК са посочени касационните основания по чл.280 ал.1 т.1 ГПК и очевидна неправилност. 1.За правомощията на въззивния съд служебно да приложи императивна материалноправна норма. 2.Налице ли е правна възможност за обособяване на реално определена част от недвижим имот-сграда, жилище, други обекти, когато при сключване на сделката съществува непреодолима пречка за одобряване на инвестиционен проект за обособяване на тази част. Върховният касационен съд, Четвърто ГО намира, че не е налице касационното основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК по следните съображения: По първия въпрос. Посочено е противоречие с ТР № 1 от 9.12.13 г по т.д.№ 1/13 г на ОСГТК, съгласно което законът е възложил служебно на съда да следи за приложението на установена в публичен интерес материалноправна норма.Съдът е изпълнил задължението си да съблюдава за приложението на императивна материалноправна норма към момента на сделката, който е правно-релевантния такъв за преценка за нейната действителност.Съгласно експертното заключение на вещото лице извършените в последствие преустройства в имота подлежат на привеждане в съответствие със строителните правила и норма, чрез одобряване на инвестиционен проект, но не ретроагират по отношение действителността на извършената десет години по-рано сделка между страните. Посочено е й противоречие с решение № 204 от 11.1.2017 г по т.д. № 1635/15 г на ВКС, Второ ТО, което е допуснато до касационен контрол по въпросите: може ли въззивния съд да промени установените от първоинстанционния съд факти, без да има изрично посочено оплакване в касационната жалба и следва ли въззивният съд без да има оплакване в жалбата, да достигне до решение, променяйки изводите относно правопораждащите факти.Решението е неотносимо.Подобни хипотези не са се осъществили пред въззивната инстанция.Изводите на съдилищата относно липсата на нищожност на посоченото в исковата молба основание са еднопосочни.Въззивният съд не е приел за установени факти, различни от тези приети от първоинстанционния съд, нито е стигнал до различни правни изводи, нито е „изменил изводите относно правнорелевантните факти, без да има оплакване във въззивната жалба“.Следователно соченото решение не може да обоснове приложението на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. По втория въпрос. Сочи се противоречие с ТР № 3/28.6.2017 г на ОСГК на ВКС.Такова не е налице.Тълкувателното решение приема, че за да е нищожна една сделка поради невъзможен предмет е необходимо към момента на сключването й, предметът да е фактически или правно невъзможен.Фактическа невъзможност има, когато предметът не съществува в реалната действителност, при сключване на сделката и не може да възникне според природните закони и с оглед развитието на науката, техниката и технологиите към момента на сделката, както и когато индивидуално определена вещ и тя е погинала преди постигане на съгласието; правна невъзможност е налице, ако към момента на съгласието съществува непредолима правна пречка, изразяваща се в нормативно уредени забрани за извършване на сделката или в ограничения за обособяването на обекта.В съответствие с посоченото тълкувателно решение въззивният съд е приел, че разпоредбата на чл. 202 ЗУТ не въздига инвестиционния проект като елемент, определящ съдържанието на правните последици, а като елемент, чието проявление е необходимо, за да се осъществи правното действие на сделката.Това се извежда от съдържанието на правната норма, която поставя изискване прехвърляната реално определена част да отговаря на одобрен инвестиционен проект, т. е. на изискванията за самостоятелен обект на право на собственост или придаване към друг самостоятелен обект на право на собственост, без да определя поредност между сключването на сделката и одобряването на проекта.В съответствие със същото тълкувателно решение, въззивният съд е приел, че към момента на постигнатото между страните съгласие за извършване на продажбата, предметът й нито е бил невъзможен, нито е погинал, а е съществувал като самостоятелен обект на правото на собственост.Вещото лице, по неоспорената техническа експертиза е дало заключение, че са изпълнени изискванията на чл.40 ЗУТ, процесният имот представлява самостоятелно жилище, което към момента на продажбата е било изградено на етап груб строеж и е годен обект на вещно прехвърлително действие, поради което продажбата не е нищожна, а е породила вещно-правни последици. Представеното от касатора решение № 153 от 18.11.2019 г по гр.дело № 3645/18 г на ВКС, Първо ГО е неотносимо към поставените от касатора въпроси и към предмета на настоящия спор.Същото касае хипотеза при която съдът е приел, че не е нищожна сделката-продажба, с която ликвидационният съвет прехвърля собствеността върху сграда на ТКЗС, ведно с правото на собственост върху застроената и прилежаща площ от земята, ако прилежащата площ не е била индивидуализирана с протокол и скица, по реда на чл.45 ППЗСПЗЗ.Прието е, че след като към момента на сделката земята и сградата съществуват не е налице нито фактическа, нито правна невъзможност за установяване на прилежащата площ.Очевидно разрешенията, приети с посоченото решение нямат каквото и да било отношение към настоящия казус, предвид на което не обосновават приложението на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. По основанието „очевидна неправилност“. Както е изяснено в мотивите на решение № 15 от 06.11.2018 г. по дело № 10/2018 г. на Конституционния съд на Република България, чрез законовия критерий "очевидна неправилност" се осигурява съчетанието между обществения интерес от справедливо правораздаване и частния интерес на страните от разрешаването на конкретен правен спор, като се разширяват предпоставките за достъп до върховната съдебна инстанция, т.е. предоставя се достъп до касационната инстанция и без поставен конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос от касатора, или е бил повдигнат въпрос, който не обуславя допускане по чл.280 ал.1 ГПК. При твърдения за "очевидна неправилност", съдът преценява съответствието на фактическите и правни изводи в обжалваното решение с основните начала на гражданския процес, утвърдени в съдебната практика на Върховния съд и Върховния касационен съд. Когато констатира нарушаване на правилата на формалната логика при тълкуването и прилагането на закона, нарушение на императивна правна норма или основни принципи, засягащи търсената от страните защита и съдействие, Върховният касационен съд следва да допусне касационно обжалване в изпълнение на конституционно вменените му задължения да осъществява върховен съдебен надзор за точно и еднакво прилагане на законите от всички съдилища. Постановено решение не е необосновано, нито е налице нарушение на материалния закон или съществено нарушение на съдопроизводствените правила-чл.281 т.3 ГПК.Мотивите на съдебния акт са дали отговор на твърденията и възраженията на страните, обсъдени са доказателствата, изложени са фактически и правни изводи.Мотивите са вътрешно безпротиворечиви и изчерпват очертания предмет на доказване.Не е налице противоречие между доказателствата и установените факти, следователно въззивното решение не е очевидно неправилно и не следва да бъде допуснато до касационен контрол. Не са представени доказателства за сторени от ответниците разноски пред ВКС, поради което такива не се присъждат. С оглед гореизложеното, Върховният касационен съд, Четвърто ГО