Определение № 3453 от 23.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3929/2025 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Д. Л. Ф., представлявана от „Еднолично адвокатско дружество Д. Ф.“ и от адв. Е. И. срещу въззивно решение № 35 от 18.02.2025 г. по гр. д. № 721/2024 г. на Окръжен съд - Ловеч, в частта, с която е потвърдено решение № 329/24.07.2024 г. по гражданско дело № 360/2023 г. на Районен съд–Ловеч за отхвърляне на предявения от жалбоподателката иск по чл. 109 ЗС за преустановяване на неоснователни действия, с които ответниците К. И. К. и П. П. К. създават пречка за ползването на собствения на ищцата имот с идентификатор *, като премахнат за своя сметка тази част от сграда с идентификатор * по кадастралната карта на [населено място], [община], с предназначение селскостопанска сграда, обозначена между б. А, Б, В, Г, Д и Е на скица от 14.06.2022 г. на СГКК – [населено място], попадаща в имот с идентификатор ***.

В изложението към подадената касационна жалба жалбоподателката поддържа основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като е посочила, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, като поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Формулирани са следните процесуалноправни и материалноправни въпроси, обобщени в няколко групи:

1. „допустимо ли е след изтичане срока за отговор на исковата молба по чл. 131 ГПК, устно в първото съдебно заседание да бъде въведено правоизключващо правата на ищеца материалноправно възражение за осъществено придобивно основание, легитимиращо ответника като собственик и как следва да процедира съдът, с оглед защитата на насрещната страна“, за който се твърди, че е разрешен в противоречие с тълкувателно решение № 1/2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 4, решение № 56/28.06.2016 г. по т. д. № 3591/2014 г. на ВКС, първо т. о., решение № 50006/26.01.2023 г. по гр. д. № 1722/2022 г. на ВКС, четвърто г. о., решение № 50191/26.04.2023 г. по гр. д. № 2624/2021 г. на ВКС, четвърто г. о.

2. „подлежат ли на доказване факти, които не са включени в предмета на доказване с доклада по делото“; 3. „въззивният съд може ли да приеме за доказан факт от решаващо значение по делото, който първоинстанционният съд не е посочил като нуждаещ се от доказване и без преди това да е уведомил страните, че го счита за спорен по делото и, че е включен в предмета на доказване“; 4. „длъжен ли е въззивният съд да се ограничи единствено до оплакванията, въведени с въззивната жалба, в хипотеза като настоящата, при която не се касае нито за приложение на императивна материално-правна норма, нито за случай, в който съдът следи служебно за интересите на страните“. По тези въпроси се сочи противоречие с решение № 18/28.01.2019 г. по гр. д. № 978/2018 г. на ВКС, първо г. о., решение № 38/23.03.2022 г. по гр. д. № 3261/2021 г. на ВКС, първо г. о., решение № 288/29.12.2015 г. по гр. д. № 2293/2015 г. на ВКС, трето г. о. и решение № 559/02.10.2024 г. по гр. д. № 608/2024 г. на ВКС, първо г. о.

5. „кои са основанията да се приеме, че праводател на страна по делото е дал неформално съгласие за установяване на териториални предели на собствеността според фактически изградени постройки в два съседни имота?“; 6. „допустимо ли е вътрешното убеждение на съда да бъде изградено въз основа на решение, постановено по друго дело или същото следва да е обосновано с увереност, че определени правнорелевантни факти са се осъществили, а други – не са се осъществили в обективната действителност?“; 7. „трябва ли съдът да изложи мотиви как е достигнал до фактическия и правния си извод за наличие на съгласие?“; 8. „задължен ли е въззивният съд да назначи експертиза при въведено с жалбата оплакване, че делото не е изяснено от фактическа страна поради това, че изготвената експертиза е непълна и че първоинстанционният съд, нарушавайки принципа на равнопоставеност и съдопроизводствените правила, не е изпълнил задълженията си по чл. 195 ГПК“; 9. „допустимо ли е да откаже допускане на повторна експертиза с мотива, че заключението, изслушано в първоинстанционното производство, не е оспорено, когато са налице оплаквания за неговата непълнота и съществува необходимост от допълнително изясняване на релевантни факти чрез специални знания?“; Твърди се противоречие с тълкувателния акт, решение № 50127/01.12.2022 г. по гр. д. № 1189/2022 г. на ВКС, първо г. о. и решение № 489/23.07.2024 г. по гр. д. № 3832/2022 г. на ВКС, първо г. о.

10. „дали в хипотезата на изграждане на незаконен строеж в чужд имот, вследствие на което съгласно чл. 148, ал.7 ЗУТ е въведена строителна забрана за извършване на ново строителство, се пречи на ищцата да упражнява в пълен обем правото си на собственост?“; сочи се противоречие с тълкувателно решение № 4/06.11.2017 г. по тълк. д. № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС и решение № 67/22.07.2022 г. по гр. д. № 2852/2021 г. на ВКС, първо г. о.

Поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е обосновано със следния въпрос: „съразмерна ли е на нарушението исканата защита по чл. 109 ЗС, изразяваща се в премахване на част от постройка, изградена в неговия имот, когато това би довело до премахване на сградата, собственост на ищеца?“.

Твърди се и наличието на основанието по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК – очевидна неправилност.

Постъпил е отговор в срок от ответниците по касационната жалба К. И. К. и П. П. К., в който е изразено становище, че касационно обжалване не следва да се допуска, евентуално, че касационната жалба е неоснователна.

Касационната жалба е процесуално допустима, доколкото е подадена в срок от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване акт.

Предпоставки за допускане на касационно обжалване не са налице, като съображенията за това са следните:

В обстоятелствената част на исковата молба и направеното уточнение пред въззивния съд ищцата е изложила твърдения, че процесната част от сградата, чието премахване претендира, е построена без учредено право на строеж и навлиза в собствения й имот с идентификатор *. Посочила е също така, че не може да премахне сгради с идентификатори * и ***, изградени с обща стена с процесната сграда, както и не може да извършва ново строителство.

Придобила е правото на собственост с договор за покупко-продажба през 2017 г. от М. Т. /майка/, която е призната за собственик с констативен нотариален акт въз основа на писмени доказателства същата година.

Техническата експертиза е установила, че процесната част от сградата на ответниците е с площ 32 кв. м. и обозначена по б. А, Б, В, Г, Д, А, като попада в имот с идентификатор ***. Сградите на страните са изградени на калкан, с обща стена. Регулационният план на населеното място е от 1987 год., с изменение на същия от 03.01.1989 год., с което е одобрено разделянето на парцел * на два парцела: парцел * и парцел *. Съсобственици на парцел * при равни права са М. Т. и ответниците по силата на договор за покупко-продажба с ОНС. Въз основа на договор за доброволна делба от 31.03.1989 г., сключен след изменението на плана ответниците са получили в дял парцел *, а М. Т.- парцел *. По отношение на вътрешната граница регулацията не е приложена. Към този момент парцелите не са били застроени. Стопанските сгради са построени от двете страни едновременно преди 2001 г., като процесната и тази на ищцата са с общ калканен зид. Същите са изградени с еднакви материали.

Според експертизата на вещото лице С. сградата на ответниците с идентификатор *** се състои от гараж с надстройка в източната част и спомагателни помещения в западната част. При премахване на калканния зид на съществуващите сгради /обозначен с т. Б-23/ ще се разруши и постройката на ищцата. В съдебно заседание на 03.07.2024 г. вещото лице е дало обяснения, че не може да се премахне сградата, ако не се премахне този общ зид, което означава, че ще се разруши и постройката на ищцата.

В първоинстанционното производство ищцата е заявила, че не поддържа искането за повторна експертиза, след като й е била предоставена възможност да се запознае с дадените от експерта обяснения в съдебно заседание.

Във въззивната жалба жалбоподателката е направила искане за изслушване на повторна експертиза. Същото е оставено без уважение, като в определението по чл. 267 ГПК е прието, че не са налице предпоставките на чл. 266, ал. 3 ГПК.

За да направи решаващите си изводи въззивният съд е изследвал наличието на обективни пречки за упражняване на правото на собственост. Посочил е, че изграждането на постройките е осъществено със съгласието на праводателя на ищцата. Следва да бъде зачетено трайното фактическо положение, установено между ответниците и майката на ищцата, като имотът е бил придобит в този вид от жалбоподателката. Постигнатото съгласие следва да обвързва и правоприемниците, които придобиват вещта с оглед на така установеното положение, със съществуващите ограничения.

Изложил е съображения, че спорната постройка представлява една сграда с тази на ищцата. Двата гаража и стопанските постройки, които са тяхно продължение на изток, са изградени с обща калканна стена, обща плоча /за гаражите/ и общ покрив /за стопанските постройки/.

Посочил е допълнително, че претендираната мярка не е съобразена и с нарушението. Премахването на спорните 32 кв. м. е свързано с разрушаване и на сградата на ищцата.

С оглед изложеното, е приел, че липсват неоснователни действия, извършвани от страна на ответниците, обосноваващи уважаването на предявения негаторен иск.

Не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по първия поставен въпрос, който е обоснован с довод за допуснато съществено процесуално нарушение.

Жалбоподателката твърди, че наличието на устно споразумение с нейната праводателка не е било въведено като възражение с отговора на исковата молба /не е депозиран отговор на същата/, поради което е било преклудирано.

Неподаването на писмен отговор по чл. 131 ГПК не преклудира правото на ответника да оспори иска и обстоятелствата, на които той се основава, както и да изрази становище по представените от ищеца доказателства, включително по тяхната относимост. Законът не съдържа презумпция, че неподаването на отговор в срок прави иска основателен или че освобождава ищеца от доказателствената тежест по отношение на твърдените от него факти. В решение № 50006/26.01.2023 г. по гр. д. № 1722/2022 г. на ВКС, четвърто г. о., е посочено, че неподаването на отговор на исковата молба в законовия срок не лишава ответника от възможност да изложи становище по иска в първото съдебно заседание, каквато е и настоящата хипотеза.

Правилото на чл. 133 ГПК за преклудиране на възраженията на ответника с изтичане на срока за отговор на исковата молба не се отнася до всички възражения по съществото на спора, които ответникът би могъл да упражни в хода на производството. Тази преклузия не се отнася за процесуалните възражения за неоснователност на иска въз основа на правни съображения, предвид задължението на съда да извърши самостоятелна преценка на фактите по делото и въз основа на тях да издири и приложи закона. Правните доводи срещу претенцията на ищеца са средства за защита, различни от възражението, доколкото съдът е длъжен да приложи закона независимо дали е направен, или не е направен правен довод от страна на ответника, и в този смисъл тези защитни средства не са обхванати от преклузията по чл. 133 ГПК. В същия смисъл и в решение № 48/25.04.2014 г. по гр. д. № 2410/2013 г. на ВКС, първо г. о., е прието, че преклузията се отнася до възраженията, но не и до правните изводи, които ответникът прави въз основа на установените по делото факти. Именно в посочения смисъл съдебната практика приема, че когато в законовия срок ответникът не подаде писмен отговор, не вземе становище, не направи възражения, той запазва правото си да се брани чрез посочване на чисто правни съображения срещу наведените от ищеца в исковата молба обстоятелства, на които се основава спорното право, без да сочи нови факти и доказателства, които не са част от основанието на иска, съответно не са посочени в доклада по чл. 146 ГПК, и които са извън хипотезите в чл. 147 ГПК /решение № 12 от 10.04.2020 г. по гр. д. № 1783 от 2019 г. на ВКС, първо г. о.; решение № 228 от 20.12.2010 г. по т. д. № 530 от 2010 г. на ВКС, второ т. о./.

В цитираната в изложението съдебна практика също е възприето, че неподаването на писмен отговор на исковата молба в срока по чл.131 ГПК не лишава ответника от възможност да изложи становище по иска в първото съдебно заседание, нито освобождава съда от задължението му за самостоятелна преценка на приетите доказателства и от правомощията да събира доказателства по свой почин.

Посоченото решение № 56/28.06.2016 г. по т. д. № 3591/2014 г. на ВКС, първо т. о., дава отговор на въпроса дали е допустимо възражение, направено за първи път пред въззивната инстанция.

Въпросите от втората група /втори, трети и четвърти/ отново са обосновани с невключването в доклада по чл. 146 ГПК на обстоятелството за постигнато неформално съгласие между ответниците и праводателя на ищцата.

Именно поради изложените по-горе съображения за правните доводи на ответника, не се касае за поставяне на страните в положение на процесуална изненада.

Въззивната жалба е подадена от ищцата, поради което въпросът за ограничаването на въззивния съд до оплакванията в жалбата, не може да обуслови достъп до касационен контрол. Цитираната в изложението съдебна практика за това, че не е допустимо при липсата на въведени във въззивната жалба оплаквания, съдът да извършва проверка на правилността на първоинстанционното решение, не е относима.

Обобщени, въпроси пети, шести и седми, са изведени от тезата на касатора, че в мотивите си съдът формално се е позовал на решение № 122/06.06.2014 г. по гр. д. № 6600 от 2013 г. на ВКС, първо г. о., което не разкрива сходство с настоящата хипотеза. В цитирания акт, на който се е позовал въззивният съд, за да направи своите обуславящи изводи, е дадено разрешение, че ако постройката е изградена със съгласието на собственика на съседния имот и търпяна от него повече от 40 години, неговият правоприемник няма правото да иска премахването й. Отговорът на въпроса е изведен от съображенията, че собствениците на съседни имоти могат да постигнат съгласие за застрояване на регулационната линия /дори и неформално/ и са длъжни да съобразяват поведението си с това фактическо състояние, ако то е трайно установено. Така постигнатото съгласие следва да обвързва и техните правоприемници, които придобиват собствеността с оглед правното и фактическо състояние на вещта, като съществуващите ограничения в ползването, включително и касаещи отстоянията и разположението на съществуващите в имота сгради, не представляват скрит недостатък на вещта, видими и известни са за приобретателя. Поради това следва да се приеме, че правото на собственост е придобито и с оглед съществуващите ограничения в ползването.

Даденото разрешение е приложимо и за настоящата хипотеза, при която собствениците на парцели * и * са построили стопанските сгради с това разположение и са се съобразявали с него. В случая не е налице и промяна на обстоятелствата, свързани с упражняването на правото на собственост от жалбоподателката.

Въпроси осми и девети са свързани със задължението на въззивния съд да допусне изслушването на повторна експертиза.

В решение № 542/07.02.2012 г. по гр. д. № 1083/2010 г. на ВКС, четвърто г. о., е направена съпоставка между допускането на нова експертиза при действието на отменения и действащия ГПК, като е посочено, че при действието на чл. 157, ал. 2 ГПК (отм.) при несъгласие на страните със заключението на вещото лице или на вещите лица съдът е имал възможност да назначи нов състав от три вещи лица. Отмененият ГПК не е уреждал други предпоставки за назначаването на нов състав от вещи лица, нито е диференцирал правния режим на представеното заключение. Затова на практика всяко оспорване на заключението е водело до разширяването на състава на експертизата или до определянето на нов състав, като в мотивите на решението съдът е обсъждал единствено заключението на последната експертиза. При действието на новия ГПК, за да назначи друго или повече вещи лица, съдът трябва да вземе становище по претендираните от страната или констатираните от съда служебно недостатъци на представеното заключение. Ако заключението е непълно (не е отговорено изчерпателно на всички поставени въпроси с оглед нуждите на процеса), съдът преценява дали назначеното вещо лице може да се справи с поставената задача. Ако съдът прецени, че първоначално назначеното вещо лице може да се справи, той му възлага допълнително заключение, а ако съдът прецени, че вещото лице не може да се справи, както и ако първоначалното заключение е неясно, съдът назначава друго вещо лице или повече вещи лица, като може да включи в техния състав и първоначално назначеното вещо лице. Когато съдът прецени, че представеното заключение е необосновано и възниква съмнение за неговата правилност, той възлага повторно заключение, като назначава друго или повече вещи лица. При действието на новия ГПК не всяко оспорване на представеното заключение води до възлагането на допълнително или повторно заключение. Допълнително или повторно заключение от друго или повече вещи лица се възлага, когато съдът по възражение на страна или служебно констатира непълнота, неяснота или необоснованост на представеното първоначално заключение.

В настоящата хипотеза жалбоподателката е заявила в първоинстанционното производство, че не поддържа искането си за повторна експертиза, поради което такава не е била допусната. С оглед на това и въззивният съд е приел, че не се касае за процесуално нарушение, поради което не е допуснал поисканата с жалбата повторна експертиза.

Представената от жалбоподателката съдебна практика /решение № 50127/01.12.2022 г. по гр. д. № 1189/2022 г. и решение № 489/23.07.2024 г. по гр. д. № 3832/2022 г. на ВКС, първо г. о./ не е относима към конкретния случай. Въззивният съд не е констатирал непълнота, неяснота или необоснованост на приетото в производството пред районния съд заключение.

Десетият въпрос е обоснован с наличието на пречки за упражняване правото на собственост на ищцата – касатор в пълен обем.

Обуславящите изводи на въззивния съд са направени в пълно съответствие с практиката на ВКС, в която се приема, че за уважаване на негаторен иск следва да е налице смутено право на собственост, или ограничено вещно право на ищеца, действие на ответника, за което няма основание и причинна връзка между тях. В цитирания смисъл е решение № 34/24.02.2015 г. по гр. д. № 5239/2014 г. на първо г. о. С решение № 1019/21.01.2010 г. по гр. д. № 235/2008 г. на първо г. о. и решение № 243/23.10.2012 г. по гр. д. № 197/2012 г. на второ г. о., също е прието, че ако не е имало предишно състояние, например защото още от построяването на сградата, тя е била в същия вид макар и в отклонение от одобрения архитектурен проект, искът по чл. 109 ЗС за възстановяване на предишно състояние е неоснователен. Необходимо е също така да има причинна връзка между пречките за упражняване правото на собственост на ищеца и поведението на ответника. Ако ищецът е дал съгласие за създаване на състоянието и то е съобразено с неговата воля, дори да му създава пречки да упражнява своите права, негаторният е неоснователен. В този случай липсва причинна връзка между поведението на ответника и създаденото ново положение. Последното е резултат и от поведение на ищеца. Това разрешение намира приложение и когато се касае за поведение на неговия праводател, което също обвързва ищеца.

Поставеният въпрос, с който е обосновано приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, не може да обуслови допускане на касационно обжалване на това основание, тъй като въпросът не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. По въпроса за обема на търсената защита по чл. 109 ЗС е налице трайна съдебна практика, която не се нуждае от осъвременяване.

Не е налице и основанието очевидна неправилност. Същата е обоснована с наличието на неправомерна намеса по отношение правото на собственост на жалбоподателката, ограничаване възможността й да се разпорежда с имота и създаването на правна несигурност, резултат от отхвърлянето на иска. Директно от мотивите на обжалвания акт не се разкрива такъв тежък порок или грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти - явна необоснованост.

Изложеното обуславя отказ да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение.

С оглед изхода на делото касаторът дължи заплащане на ответниците направените разноски в касационното производство в размер на 613,55 евро, представляващи равностойност на заплатените 1 200 лв. /за адвокатско възнаграждение/.

Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение