Определение № 2300 от 13.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3660/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Електроразпределителни мрежи Запад“ ЕАД, чрез юрисконсулт Г. против решение № 3079/12.06.2023 г. по в.гр.д. № 691/2023 г. на Софийски градски съд, с което като е потвърдено решение от 12.10.2022 г., допълнено с решение от 28.11.2022 г. по гр.д. № 67393/2021 г. на Районен съд София, са уважени предявените от Д. Г. Д. против касатора искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 КТ – за признаване за незаконно на уволнението и съответно за отмяна на заповед № СВ-ORD-96/12.10.2021 г., с която му е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ и на основание чл.330, ал.2, т.6 КТ е прекратено трудовото правоотношение, за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „отчетник измерване на уреди“ и за заплащане на обезщетение за оставане без работа поради незаконното уволнение в размер на 6 422,61 лв. за периода от 16.10.2021 г. до 16.04.2022 г., ведно със законната лихва от 26.11.2021 г. до окончателното изплащане. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност и необоснованост на изводите на съда, че работодателят не е провел успешно доказване, че описаните в заповедта нарушения са извършени от ищеца. Твърди, че съдът неправилно и превратно е тълкувал показанията на свидетелите К. и Ч. и не е съобразил обстоятелството, че в дадените по реда на чл.193 КТ обяснения, както и в самата исковата молба, ищецът не е оспорил факта, че констатираните нарушения при отчитане на показанията на клиенти, са допуснати от неговия мобилен терминал. Според касатора, неправилно въззивният съд е приел, че с оглед доказателствената стойност на представените от работодателя писмени доказателства - справки и отчети и липсата на други доказателства и по-конкретно на експертиза, установяваща достоверността на съдържащите се в тези документи данни, работодателят не е доказал факта на извършване от ищеца на описаните в заповедта за уволнение дисциплинарни нарушения. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал две групи въпроси в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК: Първата група въпроси са: 1/ Може ли съдът да разглежда факти и обстоятелства, на които страните не се позовават или да обсъжда доказателства, от които те не претендират за тях да възникват права; 2/ Може ли съдът да основе решението си по иск по чл.344, ал.1, т.1 КТ на факти, които опорочават, отлагат или погасяват оспорваното потестативно право, но не са посочени от ищеца в исковата молба; 3/ Може ли съдът са отхвърли доказателственото значение на документ, който не е оспорен от страната, на която се противопоставя; 4/ Може ли съдът да обсъжда факт, чиито правни последици не се претендират от страните и като бъде установен по делото, може ли съдът да прави от него доказателствени изводи за други правно релевантни факти; 5/ Може ли съдът да излиза извън рамките на правния спор, да се произнася по ненаведени възражения/при липса на оспорване и да изненадва страните с произнасяне по въпрос, който не е бил спорен по делото, представлява ли това нарушение на диспозитивното начало в гражданския процес. Поддържа се, че въззивният съд е действал в противоречие с разрешенията, дадени в решение № 23 от 2.02.2016 г. по гр.д. № 4553/2015 г. на IV г.о., решение № 554 от 8.02.2012 г. по гр.д. № 1163/2010 г. на IV г.о., решение № 156 от 10.06.2013 г. по гр.д. № 1497/2013 г. на I г.о. и решение № 167 от 30.07.2014 г. по гр.д. № 6368/2013 г. на IV г.о. Втората група процесуалноправни въпроси са: 1/ Длъжен ли е въззивният съд да допусне служебно експертиза за установяване на даден факт, ако въззивната жалба съдържа оплакване за необоснованост на първоинстанционното решение или за допуснати процесуални нарушения при обсъждане на събраните по делото доказателства, в резултат на които този факт е останал недоказан; 2/ Необходимо ли е въззивникът да е поискал назначаването на експертиза и да е определил задачата на вещото лице, или само съдът може да прецени дали установяването на съответния факт налага съобразяване на определени правила на опита и положения на науката, изкуството, занаятите и др., изискващи специални знания, като предпоставка за назначаване на експертиза с определена задача; 3/ Какви указания следва да даде съдът в доклада по чл.146 ГПК, когато за изясняване на някои възникнали въпроси са необходими специални знания и в този случай допуска ли служебно експертиза; 4/ Щом за установяване на спорен по делото факт са необходими специални знания, съдът в доклада по чл.146 ГПК, изяснявайки, че фактът е спорен и релевантен, следва ли съдът да допусне служебно съдебна експертиза и без искане на страна; 5/ Може ли съдът по своя преценка, да назначи експертиза, когато за изясняване на някои възникнали по делото въпроси из областта на науката, изкуството и др. са нужни специални знания, които няма и 6/ Може ли назначаването на експертизата, така и формулирането на задачата й, може да бъде осъществено по преценка на съда и без да има искане от него една от страните по делото, които нямат спор по представено писмено доказателство по делото, като единствено съдът прави оплакване, че му е необходима експертиза. По тази група въпроси се поддържа, че въззивният съд е действал в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 55 от 7.05.2019 г. по гр.д. № 1523/2018 г. на I г.о., решение № 74 от 25.07.2019 г. по гр.д. № 2999/2018 г. на IV г.о., решение № 60234 от 30.12.2021 г. по гр.д. № 362/2021 г. на IV г.о. и решение № 10 от 9.02.2022 г. по гр.д. № 1921/2021 г. на III г.о. Бланкетно е посочено и основанието на чл.280, ал.2 ГПК. Ответната страна по жалбата – Д. Г. Д., чрез пълномощника си адв. П.-С. е депозирала отговор, в който поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение Изложено е и становище за неоснователност на доводите за неправилност и необоснованост на въззивното решение, т.е. на сочените касационни основание по чл.281, т.3 ГПК. За да потвърди първоинстанционното решение, с което са уважени предявените искове по чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 КТ, въззивният съд е приел, че издадената заповед за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ е законосъобразна от формална страна, но доколкото ищецът е оспорил и факта на извършване на нарушенията на трудовата дисциплина, описани в заповедта, работодателят не е провел пълно и главно доказване, че ищецът е извършил посочените в оспорената заповед дисциплинарни три групи нарушения – изключване на G. на своето мобилно терминално устройство при отчитане на показанията на клиентите в периода от 3.02.2021 г. до 21.06.2021 г.; осъществяване на неправилни отчети за консумиране на ел.енергия и въвеждане в мобилния терминал на неточни показания за дневна и нощна тарифа в периода 2.02.2021 г. до 10.08.2021 г. и извършване на това от разстояние, а не на място и шофиране на служебния автомобил с превишена скорост на 5.06.2021 г. и на 7.06.2021 г. За да достигне до този извод въззивният съд е изложил, че при спор относно законността на наложено дисциплинарно наказание, когато ищецът оспорва, че е извършил вменените му със заповедта дисциплинарни нарушения, а видно от съдържанието на исковата му молба, такова оспорване е налице, в тежест на работодателя е да установи, че описаните в заповедта нарушения са извършени от работника или служителя. В конкретния случай за установяване на описаните в заповедта нарушения, ответникът е представил справки и електронни разпечатки, които представляват частни свидетелстващи документи, които удостоверяват изгодни да последния обстоятелства, поради което при съобразяване на нормата на чл.180 ГПК, тези документи не доказват нито фактите, предвид на направеното изявление, нито датата и мястото на съставянето им и не се ползват с материална доказателствена сила. За неоснователно е намерено оплакването в жалбата, че неправилно първоинстанционният съд е ценил показанията на разпитаните по делото свидетели, работещи при ответника съобразно изискванията на чл.172 ГПК. Именно от събраните по делото гласни доказателствени средства, по делото е установено, че отчитането на работата на терминалните устройства и на G. на автомобилите, както и изготвянето на отчетите е напълно автоматизирано и се осъществява в централата на дружеството от служител „Анализ на отчетите“ от системата „Май авис“. От свидетелските показания обаче не може да се направи извод, че представените от ответника справки и отчети се отнасят за процесния период и съответно, че имат отношение към конкретните нарушения на трудовата дисциплина, за които е наложено дисциплинарно наказание на ищеца. По делото не са ангажирани от страна на ответника други доказателствени средства - напр. техническа експертиза, която да даде заключение за достоверността на съдържащите се в представените справки и отчети данни и дали същите се отнасят за процесния период и съответно имат отношение към конкретните нарушения, вменени на ищеца с процесната заповед. Въззивният съд е приел, че изготвения от първата инстанция доклад по делото е пълен, при правилно разпределена между страните доказателствена тежест, с ясно посочване, че в тежест на работодателят е да докаже извършването на нарушенията на трудовата дисциплина от ищеца, за които е ангажирана дисциплинарната му отговорност. Посочил е, че за първоинстанционния съд не е налице задължение да указва на страната доколко посочените от нея доказателства са достатъчни за установяване на фактите, за които носи доказателствена тежест, както и да указва посредством какви конкретни доказателствени средства може да стори това. По отношение на третата група нарушения, описани в заповедта за уволнение, въззивният съд е посочил, че противно на твърденията на въззивника-ответник, ищецът е оспорил факта, че на посочените две дати е управлявал служебен автомобил с посочената марка и рег.номер. При преценка на събраните по делото доказателства, съдът е приел, че на посочените дати не се установява, че именно ищецът е управлявал процесния автомобил, а още по-малко и с превишена скорост, като дори в справката, която няма обвързваща съда доказателствена сила, за водач на този автомобил на процесните дати е посочено друго лице- В. К. В.. При така изложените от въззивния съд решаващи мотиви по спора, поставените от касатора въпроси не обуславят допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл.280, ал.1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т.е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за преценката и обсъждането на събраните по делото доказателства – т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2010 г. на ОСГТК и по него въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Първата група въпроси нямат характер на правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като съдържат твърдения за обстоятелства, които не се разкриват от данните по делото. Част от въпросите са обосновани с оплакването на касатора, развито и пред въззивния съд, че ищецът не е оспорил законността на уволнението по същество, т.е. с оспорване че не е извършил описаните в заповедта дисциплинарни нарушения, което оплакване се опровергава от съдържанието на исковата молба. Втората част от въпросите съдържат оплакванията на касатора, че съдът се е произнесъл по ненаведени от ищеца възражения и при липса на оспорване на представените с отговора писмени документи за установяване факта на извършване на дисциплинарните нарушения, е отхвърлил доказателственото значение на последните. Тези въпроси обаче касаят правилността на решението, поради което не подлежат на проверка в производството по чл.288 ГПК и съответно не могат да обусловят допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Втората група въпроси се свеждат до въпросите в кои случаи въззивният съд е длъжен да допусне служебно събиране на доказателствени средства, които съдът поначало има право да събере по свой почин без отправено искане от страната и какво следва да е съдържанието на доклада на делото по чл.146 ГПК. По въпросите, касаещи съдържанието на доклада по делото, не е налице поддържания допълнителен критерий за допускане на касационно обжалване – въззивният съд да е действал в противоречие със задължителна и казуална практика на ВКС. В конкретния случай въззивният съд е приел, че изготвения от първата инстанция доклад е пълен и точен – дадена е правна квалификация на всички претендирани права и възражения, посочени са признатите и ненуждаещи се от доказване факти и обстоятелства, разпределена е тежестта на доказване за подлежащите на доказване от страните правнорелевантни факти, като доколкото ответникът е посочил и поискал събирането на писмени и гласни доказателствени средства за установяване на факта на извършване на описаните в заповедта нарушения, първоинстанционният съд не е давал указания по чл.146, ал.2 ГПК за кои от твърдените факти не се сочат доказателства. Съгласно трайната съдебна практика на ВКС, съдът не е длъжен да указва на страните по реда на чл.146, ал.2 ГПК, че представените доказателства не са достатъчни, а има само задължение да следи дали представените доказателства са допустими. Страната, която основава доводите си на оспорените факти, обективирани в частни документи, е длъжна да ги докаже, а съдът й дължи указания само когато за установяването им по делото са представени единствено частни документи. Доколкото ответникът с отговора на исковата молба е ангажирал и други доказателства за установяване на отразените в частните документи факти и обстоятелства, а именно и гласни доказателствени средства, за съда не е възникнало задължение за указания по чл.146, ал.2 ГПК. При съобразяване на решаващите изводи на въззивния съд за основателност на иска по чл.344, ал.1, т.1 КТ и при наличието на оплаквания във въззивната жалба на ответника за допуснати от първата инстанция нарушения относно доказването на факти от значение за делото и за необоснованост на фактическите констатации на първата инстанция относно факт на извършване на част от описаните в оспорената заповед дисциплинарни нарушения /първите две групи/, настоящият състав на ВКС приема, че обжалваното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса длъжен ли е въззивният съд да допусне служебно експертиза за установяване на даден факт, ако въззивната жалба съдържа оплакване за необоснованост на фактическите изводи на първоинстанционното решение или за допуснати процесуални нарушения при обсъждане на събраните по делото доказателства, в резултат на които релевантни за спора факти са останали недоказани, за да се провери дали въззивният съд е действал в противоречие със задължителната и казуална практика на ВКС - т.3 на ТР № 1 от 9.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 55 от 7.05.2019 г. по гр.д. № 1523/2018 г. на I г.о. и решение № 10 от 9.02.2022 г. по гр.д. № 1921/2021 г. на III г.о. На основание чл.18, ал.2, т.2 ТДТССГПК жалбоподателят следва да внесе държавна такса по сметка на ВКС в размер на 263,45 лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,