Определение № 3844 от 07.08.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3657/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 27 383/22.03.2023 година, подадена по пощата на 21.03.2023 година, от Столична община-район „Искър“, срещу решение № 651/09.02.2023 година на Софийски градски съд, въззивен ІІІ-Б състав, постановено по гр. д. № 7605/2022 година. С обжалваното решение съставът на Софийски градски съд е потвърдил първоинстанционното решение № 1285/20.02.2022 година на Софийския районен съд, гражданско отделение, 160-ти състав, постановено по гр. д. № 45 777/2021 година в частта му, с която Столична община-район „Искър“, на основание чл. 200, ал. 1 от КТ, е осъдена да заплати на В. А. М. сумата от 14 000.00 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от нея в резултат на трудова злополука, настъпила на 05.10.2020 година, при придвижване й по обичайния маршрут от работното място към основното й място на живеене и изразяваща се в счупване в областта на левия глезен, ведно със законната лихва от датата на злополуката-05.10.2020 година до окончателното плащане. В касационната жалба на Столична община-район „Искър“ се излагат доводи за това, че въззивното решение на Софийски градски съд е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, поради което е и необосновано. Поискано е същото да бъде отменено в обжалваната му част и вместо него да бъде постановено друго, с което предявения от В. А. М. срещу Столична община-район „Искър“ иск с правно основание чл. 200, ал. 1 от КТ да бъде отхвърлен. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК. Ответницата по касационната жалба В. А. М. е подала отговор на същата с вх. № 74 448/10.08.2023 година, с който е изразила становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 651/09.02.2023 година на Софийски градски съд, въззивен ІІІ-Б състав, постановено по гр. д. № 7605/2022 година и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение. Столична община-район „Искър“ е била уведомена за обжалваното решение на 01.03.2023 година, като подадената от нея против същото касационна жалба е с вх. № 27 383/22.03.2023 година, като е подадена по пощата на 21.03.2023 година. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: В обжалваното решение съставът на Софийски градски съд е приел, че отговорността на работодателя по чл. 200 от КТ била отговорност за вреди, причинени от трудова злополука или професионална болест, които са причинили на работника временна нетрудоспособност, инвалидност или смърт. Отговорността на работодателя по чл. 200 от КТ била безвиновна отговорност. За да бъде налице такава отговорност, следвало да се установяло наличието на трудово правоотношение между страните, наличието на професионално заболяване или трудова злополука, без да се налагало изследване и установяване на виновни действия или бездействия на длъжностни лица на работодателя, като това следвало да бъде установено по съответния административен ред, причинена временна неработоспособност, трайна неработоспособност над 50 % или смърт, вреда-имуществена или неимуществена и причинна връзка между професионалното заболяване или трудовата злополука и вредата. В конкретния случай по делото било представено доказателство за наличие на трудова злополука, като било представено влязло в сила разпореждане на органа по чл. 60, ал. 1 от КСО № 29986/22.10.2020 година, с което било прието, че злополуката била трудова по чл. 55, ал. 2 от КСО. С него декларираният от М. инцидент от 05.10.2020 година бил определен за трудова злополука, като това разпореждане имало двойствено значение-от една страна то представлявало индивидуален административен акт относно наличието или не на трудова злополука, а от друга страна било официален удостоверителен документ за установените в него факти, и в частност-за наличието на трудова злополука като положителен юридически факт, който бил елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя, и от който зависело съществуването на правото на обезщетение. Също така съставът на Софийски градски съд приемал, че били налице всички цитирани кумулативни предпоставки от фактическия състав на чл. 200 от КТ. Съгласно чл. 55, ал. 1 от КСО трудова злополука било всяко внезапно увреждане на здравето станало през време и във връзка или по повод на извършваната работа, както и при всяка работа, извършена в интерес на предприятието, когато било причинило временна неработоспособност, трайно намалена работоспособност или смърт. По делото било установено, че заемала при Столична община длъжността „инструктор диетично хранене“, с място на работа [населено място]-район Искър, че на процесната дата, същата претърпяла инцидент, като стъпвайки накриво паднала и получила счупване в областта на левия глезен. Така тя била получила внезапно увреждане на здравето, довело до състояние на временна неработоспособност, била в отпуск по болест в размер на 180 календарни дни. Злополуката била трудова по смисъла на горецитираната норма, била призната за такава и от органите на НОИ с посоченото разпореждане, което като влязъл в сила индивидуален административен акт било условие за уважаване на иска по чл. 200 от КТ. Нямало нито свръх петитум, нито приемане от първоинстанционният съд, че трудовата злополука се изразявала в счупване в областта на левия глезен. Не можело да се приеме, че спъването, с последващо падане обичайно водело само до изкълчване на глезена, тъй като всеки инцидент бил индивидуален и зависел от много фактори, а падането обичайно било свързано именно със счупване, като било довело до счупване в областта на левия глезен. В случая падането бил факторът довел до счупване на левия глезен. Налице бил инцидент, довел до трудова злополука, определена като такава по предвидения от закона ред, при което В. А. М. била получила телесни увреждания, изразяващи се в счупване на външен малеол, закрито, на лява глезенна става, т. е. налице била причинно-следствената връзка между трудовата злополука и полученото увреждане, както и причинени неимуществени вреди от уврежданията, получени при процесната трудова злополука. Отговорността на работодателя по чл. 200 от КТ била отговорност за вреди, причинени от трудова злополука или професионална болест, които били причинили на работника временна нетрудоспособност, инвалидност или смърт. В този смисъл отговорността на работодателя по чл. 200, ал. 1 от КТ била обективна, поради което дори и при виновно поведение от страна на пострадалия-при небрежност, работодателят следвало да го обезвреди. Работодателската имуществена отговорност можела да отпадне само при умишлено самонараняване, но не и при действие при самонадеяност (т. нар. съзнавана непредпазливост). Дори и при съпричиняване на вредоносния резултат при тази форма на вината (чл. 200, ал. 2 от КТ бил използван термина „груба небрежност“) отговорността на работодателя можела само да бъде намалена. Съгласно разпоредбата на чл. 201, ал. 2 от КТ отговорността на работодателя можела да се намали, ако пострадалият бил допринесъл за трудовата злополука, като бил допуснал груба небрежност. За разлика от компенсацията по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, която не предпоставяла вина на пострадалия за съпричиняването на вредата, в трудовоправния режим прилагането на компенсацията предпоставяло виновно допринасяне на пострадалия за настъпването на увреждането. Приемало се, че правнорелевантна била не всяка форма на вината, а само грубата небрежност. Не всяко нарушение на правилата за здравословни и безопасни условия на труд представлявало нарушение с груба небрежност, а само онова, при което работникът не бил положил грижа, каквато и най-небрежният работник би положил в подобна обстановка. Грубата небрежност не се отличавала по форма (според субективното отношение към увреждането), а по степен, тъй като грубата небрежност също била неполагане на грижа, но според различен абстрактен модел-грижата, която би положил и най-небрежният човек, зает със съответната дейност при подобни условия. При трудовата злополука нямало съпричиняване, когато работникът извършвал работата без необходимото старание и внимание и в нарушение на технологичните правила и на правилата за безопасност. Както било посочено, това съпричиняване не можело да доведе до намаляване на дължимото обезщетение от работодателя. Намаляване на отговорността на работодателя можело да има само при съпричиняване при допусната груба небрежност-при неполагане на дължимата грижа, която би положил и най-небрежният човек, зает със съответната дейност при подобни условия, при проявена от работника липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност. Във въззивната жалба се сочело невнимателно ходене на човек в напреднала възраст, неравномерно разпределение на тежестта, като се твърдяло, че М. не била направила това в необходимата степен, за да избегне спъването. Тези твърдения, освен че били напълно произволни и недоказани, не обуславяли осъществено от В. А. М. поведение, което да се изразявало в груба небрежност и което да било довело до реализиране на процесния инцидент. Относно размера на обезщетението за неимуществени вреди, то и при определяне размера на това обезщетение, въззивният съд имал предвид нормата на чл. 52 от ЗЗД, съгласно която обезщетение за неимуществени вреди се определяло от съда по справедливост. Понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 от ЗЗД обаче не било абстрактно понятие. То било свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябвало да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението-т. 2 от ППВС № 4/23.12.1968 година. От своя страна размерът му не следвало да бъде източник на обогатяване за пострадалия. Въпреки липсата на възможност за съпоставяне между претърпените болки, страдания и психическо напрежение и паричната престация, законодателят бил дал възможност на увредения да претендира парично обезщетение за тези увреждания, като бил предоставил на съда да прецени във всеки конкретен случай какъв бил справедливия размер на това обезщетение, което имало компенсаторен характер. При определяне размера на обезщетението, съставът на Софийски градски съд вземал предвид получените травматични увреждания, които според писмените доказателства и приетата съдебномедицинска експертиза били счупване на външен малеол, закрито, на лява глезенна става; това че на 05.10.2020 година била извършена оперативна интервенция, представляваща мануална репозиция и поставяне на гипсова шина; това че в началото болките при М. са били интензивни и били търпени за период от 15 дни, както и че възстановителният процес бил дълъг, като е продължил около шест месеца, видно и от приложените болнични листове; че непосредствено след оперативната интервенция М. не била имала възможност да движи левия си долен крайник в областта на глезена за период от около 40 дни, както и че за същия период не била могла да използва функционално и пълноценно левия си крак; че се било налагало извършването на физиотерапия и рехабилитация по отношение на ляв глезен на същата; че и към настоящия момент, повече от година след инцидента, при промяна на времето и при по-продължително натоварване на крака. В. А. М. изпитвала болка и дискомфорт в глезена; че за период от време от 40 дни била носила ортеза; отчитайки и възрастта на М. към момента на настъпване на трудовата злополука, а именно 66 години; това че била принудена да търпи болки, които били продължили значителен период от време; че травмата безспорно била оказала влияние на самочувствието и начина на общуване с околните; че в продължение на няколко месеца същата имала нужда от помощ за задоволяване на елементарни битови нужди, както и че за период от 180 дни тя била неработоспособна, видно от приложените по делото болнични листи, както и обществено-икономическите отношения и отражението им към размера на неимуществените вреди, като била налице връзка между стандарта на живот в страната и претърпените вреди, респективно размера на обезщетението, евентуалните промени в икономическата конюнктура през периода на висящност на процеса, тъй като законът изисквал пострадалите лица да бъдат обезщетени в пълен и справедлив размер, при което намирал, че общият справедлив размер на обезщетението бил определеният от Софийския районен съд размер от 14 000.00 лева. С оглед на тези изводи на състава на Софийски градски съд в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Столична община-район „Искър“ е поставила въпросите за това присъждането на завишено обезщетение за неимуществени вреди (свръхпетитум) допустимо ли е на практика?; за това при определяне на обезщетението следва ли да се вземе предвид периода, за който се претендира то и какви болки и страдания е изтърпял пострадалия, свидетелските показания и представените от страните доказателства?, както и за това кога една злополука се счита трудова? И трите въпроса са поставени само като питания без към нито един от тях да са изложени обстоятелства обосноваващи приложното поле на някое от допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1-т.3 от ГПК, което съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС. К. съд не разполага с правомощия нито да формулира правен въпрос, като общо основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, нито да издирва служебно дали по отношение на този въпрос е налице някое от допълнителните основания за допускане на обжалването по чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК. Обосноваването на тези допълнителни основания е задължение на касатора, като израз на диспозитивното начало в процеса и като част от общото задължение на касатора да установи, че са налице всички предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Поради това само липсата на обосновка, от която да бъде направен извод за това налице ли е някое от допълнителните основания за допускане на касационното обжалване е достатъчно такова да не бъде допускано. Освен това третият от въпросите не би обосновал допускането на касационното обжалване, тъй като по делото е налице влязло в сила разпореждане по чл. 60, ал. 1 от КСО, с което злополуката на В. А. М. е била призната за трудова, което разпореждане, макар и да не е елемент от фактическия състав на чл. 200, ал. 1 от КТ, съгласно установената практика, е предпоставка за търсенето на имуществената отговорност на работодателя по чл. 200, ал. 1 от КТ по исков ред, при което въпросът относно трудовия характер на злополуката не може да бъде пререшаван. Първият от въпросите също не обосновава допускането на касационното обжалване. Същият е формулиран двусмислено, като може да се предположи, че се касае до произнасяне свръхпетитум по отношение на размера на търсеното обезщетение. Наистина първоначално искът е бил предявен за сумата от 12 000.00 лева, като частичен от 16 000.00 лева, но впоследствие е увеличен до пълния му размер. Поради това съдът е уважил иска за сумата от 14 000.00 лева, като го е отхвърлил за пълния предявен размер от 16 000.00 лева. Затова нито има произнасяне свръхпетитум, нито пък съдът е определил по-висок размер на обезщетението за неимуществени вреди, от посочения от М., за да уважи иска до посочения от нея размер. Що се отнася до това дали съдът може да определи обезщетение за неимуществени вреди в завишен размер с оглед на действително претърпените такива, то това е свързано с втория от поставените от въпроси, а именно как следва да се определя обезщетението за неимуществени вреди, кои обстоятелства следва да се вземат предвид при това и как се прилага принципа на справедливост по чл. 52 от ЗЗД. Така поставения въпрос е включен в предмета на делото, бил е разглеждан от въззивния съд и е обусловил решението му. Отразеното в т. ІІ от мотивите на ППВС № 4/23.12.1968 година становище на Пленума на ВС е намерило израз в т. 11 от диспозитива на същото ППВС. Съгласно даденото в т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 година указание при определяне размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди като в мотивите към решенията си съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. След съпоставката между посочената задължителна практика на Върховния касационен съд по посочения въпрос и възприетото от състава на Софийски градски съд разрешение на същия настоящият състав на ІV г. о. на ВКС намира, че при постановяване на решението си съставът на въззивният съд не се е отклонил от така установената практика. В случая са обсъдени и преценени всички, твърдени от страните и реално установени по делото, обстоятелства имащи значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди като същите са посочени в мотивите на съдебния акт и е отразено значението им за определения размер на обезщетението. С оглед на това не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд по така поставения от Столична община-район „Искър“ правен въпрос. Допускането на касационно обжалване в този случай не може да бъде основано и от евентуалното твърдение, че въпросът се разрешава противоречиво от съдилищата. Следва да се има предвид, че ППВС № 4/23.12.1968 година дава общи указания за начина, по който следва да процедира съда при определяне на размера на обезщетението и какви факти и доказателства трябва да бъдат взети предвид за това. Размерът на обезщетението обаче се определя конкретно за всеки отделен случай, като се вземат предвид специфичните за случая обстоятелства и установената по делото фактическа обстановка. Това води до възможността сходно за два случая на непозволено увреждане обстоятелство да има една тежест при определяне на размера на обезщетението по първото производство и друга тежест по второто производство. Затова така поставения въпрос не е такъв, който да послужи като общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС. Правилото, че размерът на обезщетението се определя конкретно за всеки отделен случай не дава възможност да бъде извлечено общо правило за определяне на конкретен размер на обезщетението при сходства между част от фактите и обстоятелствата по посочените от страните случаи, което да послужи за преценка дали е налице противоречива съдебна практика. Наред с горното в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „Стомана Индъстри“ АД [населено място] е поискало въззивното решение на Окръжен съд Перник да бъде допуснато до касационно обжалване и по отношение на въпроса за задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на акта си всички възражения и доводи на страните. Така поставен въпросът не обуславя допускането на исканото касационно обжалване, тъй като при постановяване на решението си съставът на Окръжен съд Перник е съобразил установеното от закона и конкретизирано в съдебната практика задължение да обсъди всички наведени във въззивната жалба оплаквания, доводи и възражения на страните. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Столична община-район „Искър“ е поискала въззивното решение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Изложените от Столична община-район „Искър“ твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Софийски градски съд. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 651/09.02.2023 година на Софийски градски съд, въззивен ІІІ-Б състав, постановено по гр. д. № 7605/2022 година, по подадената срещу него от Столична община-район „Искър“, касационна жалба с вх. № 27 383/22.03.2023 година и такова не трябва да се допуска. С оглед изхода на делото Столична община-район „Искър“ ще трябва да заплати на адвокат Я. Д. Д. от САК-тр. София, [улица], ет. 2, офис 10 сумата от 1992.00 лева, представляваща направени адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА за касационната инстанция. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение