Определение № 3996 от 11.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2154/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК Делото е образувано по повод касационна жалба срещу Решение № 1134/18.11.2022 г. по в.гр. д. № 1657/2022 г. на ОС - Бургас, с което предявените искове по чл. 344, ал.1, т. 1 – т.3 са уважени. Жалбоподателят - „ПС ГАРД“ ЕООД, чрез процесуалния си представител, излага съображения, че са налице основания за допускане на касационно обжалване и за неправилност и незаконосъобразност на постановеното въззивно решение. В срока по чл. 287, ал.1 ГПК не е постъпило писмено становище от ответникът в касационното производство Т. И. И.. Върховният касационен съд, състав на трето г. о., като направи преценка за наличие на предпоставките на чл. 280ГПК, приема за установено следното: С обжалваното решение въззивният съд, като е отменил първоинстанционното решение, е уважил предявените от Т. И. искове за признаване на незаконно уволнението извършено със заповед № 1654/30.12.2021 г. на управителя на „ПС ГАРД“ ЕООД на основание чл. 344, ал.1, т.1 ГПК, възстановяване на заеманата отпреди уволнението работа "охранител" и е осъждане на работодателя да заплати на ищеца сумата в размер на 1300 лв. представляваща обезщетение по чл. 225, ал.1 КТ за оставане без работа за период от два месеца считано от 01.01.2022 г. За да постанови решението си въззивният съд е приел за установено, че страните са били в трудово правоотношение по силата на трудов договор №1479/22.06.2021г, като ищецът е заемал длъжността „охранител“ в ответното дружество. Установено е, че със заповед №1654/30.12.2021г., трудовото правоотношение е прекратено на основание чл.325, ал.1, т.1 КТ – по взаимно съгласие, като с молба на работника 30.12.2021г., адресирана до работодателя, е направено искане трудовото правоотношение да бъде прекратено считано от 01.01.2022г. Пред първостепенния съд е допусната и изслушана съдебно – графологична експертиза, в която вещото лице е констатирало, че в молбата на работника датата на молбата – 30.12.2021 г. и датата за прекратяване на правоотношението – 01.01.2022 г., са написани от друго лице и с друго мастило. Съдът е приел, че заповедта е незаконосъобразна тъй като изписването на датата на молбата и датата, от която да се счита прекратено трудовото правоотношение, след като са написани от друго лице, то това опорочава цялото волеизявление за прекратяване на правоотношението по взаимно съгласие. Съдът е изтъкнал, че ако волята на работника е била на 30.12.2021г. да направи волеизявление за прекратяване на правоотношението, считано от 01.01.2022г., то не е била налице пречка, изписвайки имената си, да изпише и посочените дати. Съдът е приел за неубедителна тезата на работодателя, че ищецът е попълнил на посочената дата именната и се е подписал, но е възникнала необходимост датите да се добавят в същия момент от друго лице. Въззивният съд е приел, че ищецът не е отправил към ответника на 30.12.2021г. валидно волеизявление за прекратяване на ТПО по взаимно съгласие, считано от 01.01.2022г., поради което не е налице основание по чл.325, ал.1, т.1 КТ за прекратяване на правоотношението и е отменил уволнението като незаконно. Уважавайки главния иск по чл. 344, ал.1, т.1 КТ въззивният е приел, че са основателни и е уважил и исковето по чл. 344, ал.1, т.2 и т.3 КТ. Въззивният съд е приел, че ищецът следва да бъде възстановен на заеманата от него длъжност“охранител” в ответното дружество и следва да му се заплати обезщетение за оставането му без работа в резултат на незаконното уволнение в размер на 1300 лева В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК жалбоподателят -работодател, чрез процесуалния си представител, поддържа, че с решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: каква е доказателствената тежест на частен свидетелстващ документ подписан от оспорващата го страна, трето лице ли е работникът – ищец, подал молбата за прекратяване на трудовото правоотношение, който твърди недостоверна дата, респективно противопоставима ли е тази дата на ответника работодател, както и кой и с какви доказателствени средства следва да я обори, какво е съдържанието на понятието „достоверна дата“ на частен документ и „трети лица“ по смисъла на чл. 181 ГПК, подаването на заявление без дата, от която отправящия иска прекратяване на трудовото правоотношение съставлява ли валидно изявление или е в противоречие с чл. 325, ал.1, т.1 КТ, длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната взаимна връзка и доводите и възраженията на страните и следва ли въззивната инстанция като съд по същество на спора, да обсъди и оцени мотивите на първата инстанция, за което да изложи и собствени мотиви по спорното право. Позовава се на решение от 17.02.2011 г. по гр. д. № 801/2009 г. на IV г. о., решение по гр.д. № 705/2009 г. на IV – г.о., на ВКС, решение от 02.12.2019 г. по гр. д. № 1067/2019 г. IV - г. о., на ВКС за значението на частния свидетелстващ документ и на решение от 16.10.2014 г. по гр. д. № 2251/2014 г. IV г. о. за елементите на фактическия състав на уволнението по чл.325 КТ. Поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК. Настоящият състав намира, че не следва да бъде допускано касационно обжалване по поставените за разглеждане въпроси и на сочените основания. По въпросите, относими към доказателственото значение на частния свидетелстващ документ в практиката на ВКС обективирана и в решение по гр.д. № 856/2017 г. на III – г.о. е застъпено становище, че обсегът на доказване в исковото производство по действащия ГПК не включва всички, а само спорните релевантни факти (сравнителен анализ на чл. 153 и чл. 154 ГПК. Посочва се, че доказателствената сила на частния документ е само формална и когато е подписан, тя се изчерпва с авторството, а когато не е подписан - че е съставен (чл. 180 ГПК). Приема се, че съдът няма задължението да приеме за осъществен оспорения факт, засвидетелстван в частния документ, нито за достоверна датата на съставянето му, като страната, която основава довод, възражение, реплика или дуплика на оспорения засвидетелстван положителен факт, е длъжна да го докаже, а съдът ѝ дължи указания, когато за установяването му по делото е представен единствено документът (чл. 146, ал. 2 ГПК). Посочва се също така, че когато от достоверната дата се ползва страната, която е автор на частния документ, а го е съставила, защото законът предвижда писмена форма за доказване на засвидетелстваното обстоятелство (напр. взето решение от общо събрание или ведомост за плащане на заплата), съдът ѝ дължи указания, че може да докаже достоверната дата с помощта на всички доказателствени средства (чл. 181, ал. 2 ГПК). Касационното обжалване не следва да бъде допуснато по формулирания от жалбоподателя въпрос материално – правен въпрос касаещ приложението на разпоредбата на чл. 325, т.1 КТ. В практиката на ВКС, а и в посоченото от него решение по гр.д. № 2251/2014 г. на IV – г.о., е застъпено становището, че в нормата на чл.325, т.1 КТ не изисква заявлението да съдържа изрично дата на изготвянето и дата, от която отправящия го да иска прекратяване на правоотношението. Прието е, че законовото изискване е да е налице писмена форма на волеизявлението и да са налице останалите елементи от фактическия състав на нормата, а именно писмено уведомяване от насрещната страна по правоотношението в седемдневен срок от получаването на изявлението, т.е. да е налице съвпадане волеизявленията на страните към момента на получаване волеизявлението на ответната страна. В практиката се приема, че двете насрещни волеизявления на страните трябва да са в писмена форма и да съдържат ясна, категорична и безусловна воля за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие и заатова не може да се приеме, че с подписването и от служителя на заповед за прекратяване на трудовия договор на основание чл.325, т.1 от КТ фактическият състав на тази разпоредба е осъществен. Посочва се, че подписът на работника или служителя под заповедта удостоверява единствено получаването и, а не е израз на воля за прекратяване на трудовия договор, като писменото волеизявление трябва да е изявено изрично, а не с конклудентни действия, състоящи се в подписване на заповедта за прекратяване на трудовия договор, / в този смисъл решение от 01.02.2017г. по гр.д.№2801/2016г.,трето г.о на ВКС/, каквото съгласие в случая не е налице. Настоящият състав намира, че касационно обжалване не следва да бъде допуснато по въпроса относим към приложението на чл. 235, ал. 2 ГПК вменяващ задължението за съда да основе решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и закона и на чл. 236, ал. 2 ГПК, задължаващ съда за изложи мотиви, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата и правните изводи, не могат да обусловят извод за наличие на предпоставки за допускане на касационно обжалване. Самите правила на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК са ясни, тяхното несъблюдаване винаги налага извод за процесуални нарушения, но не предполагат тълкуването в смисъл, различен от ясната формула на законодателя. Именно в насока на процесуални правила, чието съблюдаване е гаранция за постановяване на законосъобразен съдебен акт са дадените задължителните разяснения за тяхното приложение, приети с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС по въпросите на въззивното производство. В случая въззивният съд е отговорил на всички възражения релевирани във въззивната жалба и е обсъдил всички доказателства и е изложил собствени мотиви при което е достигнал до различни фактически и правни изводи и е отменил решението на първостепенния съд и е уважил предявените искове по чл. 344, ал.1, т. 1 – т.3 КТ. Установената практика по поставените за разглеждане въпроси не е неправилна и не следва да бъде променена като бъде допуснато касационно обжалване на основание чл.280, ал.1,т.3 ГПК. Предвид изложените съображения, съдът