Определение № 3100 от 17.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3096/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 6214/23.05.2024 г. на В. Г. Б. и Б. С. Д., подадена чрез адвокат С. М., срещу въззивно решение № 182/18.04.2024 г. по в. гр.д. № 128/2024 г. на Окръжен съд – Плевен в частта, с която В. Б. и Б. Д. са осъдени да преустановят нарушаването на правото на собственост на Е. П. А., като премахнат за своя сметка: преграждение с площ от 5,85 кв.м. на част от общия коридор на етаж 13 в жилищен блок 118, находящ се на адрес: [населено място],[жк], при граници и съседи: изток-апартамент 82, запад – апартамент 83, север – коридор, юг – двор, съставляващо изграден тухлен зид, извън отвора на вратата, разположен на 3,8 м. на север от най-южната точка на общия коридор, както и монтираната в това преграждение врата с размер 100х200 см., като осигурят достъп на ищцата до цялата етажна площадка на етаж 13 на същата жилищна сграда. В останалата част решението по иска по чл. 108 ЗС като необжалвано е влязло в законна сила. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради съществено нарушение съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди наличие на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по въпросите: 1. Допустим ли е искът по чл. 109 ЗС в случаите когато са спазени изискванията на чл. 38, ал. 2 ЗС; 2. Има ли противоречие между разпоредбите на чл. 38, ал. 2 ЗС и чл. 6, ал. 1 ЗУЕС и как следва да се тълкуват. Ответникът по касация – Е. П. А., чрез адвокат И. Н., е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който твърди, че касационната жалба е недопустима на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, евентуално, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, като оспорва жалбата и по същество. Претендира разноски. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. Съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти подлежат на касационно обжалване независимо от цената на иска. В мотивите към т. 1 на ТР № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС е прието, че негаторният иск по чл. 109 ЗС е иск за собственост, въпреки че със съдебното решение не формира сила на пресъдено нещо по правото на собственост нито на ищеца, нито на ответника. Константно в практиката на ВКС се приема, че доколкото исковата претенция по чл. 109 ЗС е по естеството си е за защита на собствеността, въззивното решение по нея ще подлежи на обжалване пред ВКС /определение № 80/15.04.2019 г. по ч.гр.д. № 1156/2019 г. на ВКС, II г.о. / При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С обжалваното решение е потвърдено решение № 1559/02.11.2023 г. по гр. д. № 2659/2022 г. по описа на Районен съд – Плевен, с което е отхвърлен предявеният от Е. П. А. против В. Г. Б. и Б. С. Д. иск с правно основание чл. 108 ЗС за осъждане на ответниците да предадат на ищцата владението на идеалната и част, възлизаща на 0,98 %, от етажната площадка на 13-ти етаж на жилищен блок №118, както и в частта, с която В. Б. и Б. Д. са осъдени да преустановят нарушаването на правото на собственост на Е. П. А., като премахнат за своя сметка: преграждение с площ от 5,85 кв.м. на част от общия коридор на етаж 13 в жилищен блок №118, находящ се на адрес: [населено място],[жк], при граници и съседи: изток-апартамент 82, запад-апартамент 83, север-коридор, юг-двор, съставляващо изграден тухлен зид, извън отвора на вратата, разположен на 3,8 м. на север от най-южната точка на общия коридор, и монтираната в това преграждение врата с размер 100х200 см., като осигурят достъп на ищцата до цялата етажна площадка на етаж 13 на същата жилищна сграда. Въззивният съд е препратил на основание чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд. Установено е, че на 20.07.2004 г. ищцата е придобила правото на собственост върху ап. 81 на адрес: [населено място],[жк], [жилищен адрес] представляващ самостоятелен обект с идентификатор *****, заедно с прилежащото му таванско помещение № 38 и 0.98 % ид.ч. от общите части на сградата и общите помещения. Ответниците В. Б. и Б. Д. са правоприемници на починалата в хода на процеса С. Б. Д., собственик въз основа на договор за покупко-продажба на ап. 82, находящ се на същия етаж и представляващ самостоятелен обект с идентификатор *****, ведно с припадащите се към него 0.98% ид.ч. от общите части на сградата. Въззивният съд е констатирал, че още към 2004 г. на етажната площадка на ет. 13 е имало преграждане на пространството пред ап. 82 чрез поставена метална /винкелна/ остъклена врата, която пропуска дневната светлина от намиращия се в края на коридора пред ап. 82 прозорец. След като С. Д. закупила своя апартамент, остъклената врата е премахната и вместо нея е поставена плътна метална врата. Изградена е и плътна преградна стена от тухли „итонг“, с което е преградена площ от 5,85 кв.м., вследствие на което светлината на прозореца в края на коридора е ограничена към останалата част от етажната площадка, включително и към частта, намираща се пред жилището на ищцата. Прието е от заключението на СТЕ, че в преградното пространство не е осъществена дейност, водеща до промяна на предназначението му, в каквато насока са твърденията на ищцата. В това пространство са съхранявани велосипеди. От събраните писмени доказателства не е установено решение на общото събрание на етажните собственици за промяна на предназначението на тези общи части, нито пък е налице изрично писмено съгласие с нотариална заверка на подписите на етажните собственици съгласно чл. 185, ал. 2 ЗУТ. При така установената фактическа обстановка по иска по чл. 109 ЗС въззивният съд е приел за безспорно между страните, че етажната площадка на ет. 13 е обща част по своето предназначение, която обслужва и осигурява нормалното ползване на всички индивидуални обекти на правото на собственост, находящи се на този етаж – седем апартамента, сред които и жилището, собственост на ищцата. Прието е, че съгласно чл. 6, ал. 1 ЗУЕС собствениците на жилища в сграда в етажна собственост са длъжни да не пречат на другите собственици, ползватели и обитатели да използват общите части на сградата. Установено е, че извършеното от С. Д. плътно преграждане на част от етажната площадка пречи на Е. А. да използва по предназначение тези общи части, представляващи общ коридор около асансьорите и пред апартаментите на етажа, осигуряващ достъп до тях, както и осигуряващ естествена светлина на етажната площадка. С тези аргументи съдът е приел, че ответниците следва да премахнат за своя сметка изграденото преграждение от 5,85 кв.м., включително монтираната в това преграждение метална врата, като осигурят достъп на ищцата до цялата етажна площадка. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на сочените от касатора основания чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Правният въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Първият, формулиран от касатора въпрос, не може да обуслови допускане на въззивното решение до касационно разглеждане, тъй като е поставен при фактическа обстановка, каквато не е приета за установена от въззивния съд. Обратно на посоченото от касатора спазване на изискванията на чл. 38, ал. 2 ЗС, в мотивите на обжалваното решение е прието за доказано, че не е налице съгласие по смисъла на чл. 38, ал. 2 ЗС на всички етажни собственици общите части, преградени от праводателката на ответниците, да бъдат общи само за лицата, чиито помещения обслужват.Съдът е приел, че липсва съгласие и на етажните собственици, изразено с нотариална заверка на подписите съгласно чл. 185, ал. 2 ЗУТ, и за завземане на общите части, достъпът до които е ограничен вследствие на изградената преграда. По отношение на въпроса за допустимостта на предявения негаторен иск следва да се посочи, че въззивният съд е съобразил установената съдебна практика на ВКС /решение № 345/25.06.2010 г. по гр.д. № 1497/2009 г., II г.о./, в която е прието, че ако етажен собственик преустрои обща част или я ползва не според нейното предназначение, без съгласието на останалите етажни собственици, той накърнява правото им да ползват тази обща част по предназначението й и същите могат да искат преустановяване на действията или възстановяване на фактическото положение чрез иск по чл. 109 ЗС. Вторият въпрос от изложението към касационната жалба също не предпоставя допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като е неотносим. Въззивният съд е приел, че не е налице уговорка съобразно чл. 38 ал. 2 ЗС общите части, заградени от праводателката на ответниците, да обслужват само собственото им жилище, като съгласно чл. 6, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ЗУЕС собствениците са длъжни да не пречат на другите собственици да използват общите части, да не причиняват вреди на други обекти и общи части в сградата, както и да не завземат такива. Установено е, че ищцата Е. А. няма достъп до общите части, заградени и приобщени от ответниците, поради което е налице противоправно лишаване от правото й на ползване. С оглед изложеното, съдът намира, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. Предвид изхода на делото В. Г. Б. и Б. С. Д. следва да заплатят в полза на ответника по касация Е. П. А., [населено място], сторените в настоящото съдебно производство разноски в размер на 750 лева - заплатено адвокатско възнаграждение. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.