Определение № 517 от 08.05.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6957/2014 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. К. С., Д. Й. Б. и Н. Й. С. ,наследници на починалия в хода на делото ищец Й. Н. С. от [населено място] срещу решение№1540 от 07.03.2014г по гр.дело № 14404/2013г. на Софийски градски съд в частта, с която е потвърдено решение от 07.06.2013г по гр.д. № 15306/2012г на СРС 64 състав по частично уваженото възражение на ответника в трудовия спор за прихващане на исковите вземания по 220 ал.1, чл.222 ал.3 и чл.224 ал.1 КТ до размера на сумата 41 347,15 лв. като вземане от получени недобросъвестно и без основание допълнителни трудови възнаграждения от ищеца. При сочено основание по чл. 280 ал.1, т.1 ГПК се поддържа противоречие с установената практика на ВКС по въпроса за задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото и всички доводи, посочени във въззивната жалба от ищеца-въззивник. Изтъкнати са постановени по реда на чл. 290 ГПК реш.№548/2010г по гр.д № 1119/2009 ІІІ г.о ,реш.№217/2011г по гр.д № 761/2010 ІV г.о ,реш.№176/2011г.по гр.д № 598/2009 ІІ г.о ,реш.№801/2011 по гр.д № 276/2010 І г.о ,реш. № 320 /2011 по гр.д№1142/2010г І г.о ,реш. № 25/2012 на ІV г.о ,реш. №3/2013г ІV г.о като част от формираната по въпроса практика на ВКС .Като материалноправен е формулиран въпроса дали получаването на допълнителни възнаграждения, произтичащи от изпълнението на конкретен договор е добросъвестно и обосновано. На този въпрос въззивният съд е дал отрицателно разрешение в противоречие с практиката на ВКС, която сам е цитирал ,налице е и противоречие с ТР№79/1965г ОСГК и реш. №791/2011г по гр.д № 271/2010г ІІІп г.о, основание по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК. В отговор И. за я. и. и я. е.при Б. (И.) оспорва основанията за допускане на касационната жалба до разглеждане. Въззивното решение е в съответствие с материалния закон. Въззивният съд е извършил самостоятелсна преценка на доказателствата, формирал е и самостоятелни изводи, изложени мотивирано. Ответникът претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. След преценка Върховен касационен съд ,ІІІ гр. отделение счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. По въпроса за задължението на съда да обсъди всички доводи и възражения на страните и всички събрани по делото доказателства в съвкупност, цитираната от защитата практика на ВКС по реда на чл. 290 ГПК е давала положителен отговор,съответно при допускане на касационно обжалване е изтъквано основанието по чл. 280 ал.1 ГПК по отношение на въззивни решения, в които не е отговорено на всички доводи, обуславящи за крайния резултат при решаващата дейност на съда (реш.№331 от 2010г по гр.д № 257/2009ІVг.о ,реш.№65/2010 гр.д 4216/2008г ІV г.о) ,или не е посочено точно и ясно върху кои доказателства съдът основава приетата за установена фактическа обстановка (реш.№217/2011г,гр.д №761/2010г) ,включително ако се касае за противоречиви свидетелски показания (реш.№176 от 2011 ІV г.о). Противоречие с указанията по ППВС №1/1953г и формираната практика по чл. 290 ГПК по повдигнатия процесуалноправен въпрос обаче Върховен касационен съд е изтъквал като основание за допускане до касационен контрол при необсъждане на довод или възражение от решаващо значение, а не когато същите не са възприети от въззивния съд с мотивирано изтъкване на обстоятелствата, изключващи претиндираните от страната доказателствени изводи ,или правни последици. Съответно,обсъждането или необсъждането на едно доказателство като довод за порок при решаваща дейност, или за противоречие с установената практика, следва да се основава на неговата относимост към релевантните за спора факти - обстоятелствата ,които подлежат на изясняване, определяни от съда съобразно спорния предмет. Затова при формулиран процесуалноправен въпрос за задължението на съда по чл.235 ГПК, необходимата обосновка на основанието по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК. са конкретните доводи в изложението на касатора кое решаващо доказателство, или съображение на защитата е останало необсъдено, съответно в какво се изразява решаващото му значение за изхода на делото. Върховен касационен съд ІІІ г.о не приема посоченото основание да е обосновано изтъкнато по процесуалноправен въпрос във връзка с решаващо произнесеното по делото възражение за прихващане от работодателя със суми, които касаторът е получил без основание и недобросъвестно под формата на допълнителни възнаграждения за периода 01.03.2009г- 31.12.2009 докато е бил в трудови правоотношения, като директор на И.. Въззивният съд е очертал (на стр.3 от мотивите) кръга релевантни факти, посочвайки кои от тях са спорни и констатирайки, че всички доказателства в тази връзка са обсъдени от първоинстнционния съд, противно възраженията по жалбата на ищеца. Предвид трудовия договор между страните и действащите вътрешни правила в Института, за да получи ищецът, негов директор ,спорните допълнителни възнаграждения, било е необходимо правно основание, материализирано по съответен ред. При правната квалификация на възражението за прихващане и произтичащото от същата разпределение на доказателствена тежест, въззивният съд е съобразил ТР № 135 от 01.12.1965г ОСГК на ВС и ППВС №1 /1979г. Всички наведени факти, относими към съществуването на правно основание за процесните парични отчисления в полза на ищеца ( които правни основания, оглед неговото качество, са били няколко възможни,но при определени условия),са изследвани ,в тази връзка са обсъдени доказателствата, включително десетте на брой докладни за изплащане на допълнителни трудови възнаграждения, носещи подписите, разпорежданията и отбелязванията на няколко лица, между които ищецът като директор ,същевременно получател на плащанията.Съдът е направил решаващия извод, че правно основание за получените суми ищецът няма .В изложението защитата на касатора не е обосновала каква връзка с този решаващ извод може да има обстоятелството ,че някой от подписвалите въпросните докладни лица е направил неправомерни ,без основание ,или допълнителни отбелязвания „институтски отчисления” ,щом както със или без отбелязването по основанието за осчетоводяване, право основание за ищеца да получи парите е липсвало. Поради спецификата на полученото, обусловена от трудовото правоотношение, на изясняване е подлежал и въпроса за добросъвестността при получаването по смисъла на чл. 271 ал.1 КТ. Всички обстоятелства и доказателства, предпоставящи преценка по този въпрос са обсъдени, а защитата не е обосновала нито в хода на делото, нито в изложението си защо отъждествява релевантното, решаващо за добросъвестното получаване на сумите знание от служителя дали те му се дължат, със знанието на ищеца като директор за правилното, или неправилно осчетоводяване, съответно обстоятелството дали са налични средства по партида и сметка за изпълнението на конкретен договор на Института с външен възложител (т.е по едно от условията за евентуално съществуване на възможно правно основание, при положение че останалите условия не са налице, не се и твърдят) .Тезата, че щом не е знаел за направения опит за неправилно осчетоводяване, което пък се дължало на оспорените резолюции на автора на докладните П.Г. при опит за създаване на невярно, или несъответно документно основание за изплащане на допълнителни трудови възнаграждения, то директорът на Института, посочен в тези докладни като правоимащ получател на съответното възнаграждение и сам участвал в механизма на документиранто му с подписа си е добросъвестен, е отхвърлена от въззивния съд при цялостна и съответна преценка на всички обсотятелства, в съответствие с установената съдебна практика, като мотивирано е изтъкнато защо правно основание за полученото от ищеца липсва и защо последният е знаел това. При игнориране на конкретните решаващи съображения на съда се поставя и въпроса дали получаването на допълнителни възнаграждения, произтичащи от изпълнението на конкретен договор, е добросъвестно и обосновано. Приетото от въззивния съд по този въпрос е в съответствие, а не в противоречие с ТР №79 от 1965г ОСГК. Добросъвестен е този работник или служител, който не е знаел за липсата на правно основание за получаване на съответната сума. Неоснователно се навежда довод за противоречие с реш.№791 от 2011г по гр.д № 271/2010 ІІІ г.о по този въпрос, където отново решаващо е подчертано именно знанието за наличие или липса на правно основание относно конкретно полученото, а не въобще .Не е налице основание по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК и по този въпрос. Касаторите дължат разноски на другата страна, защитавана от юрисконсулт.Следва да се присъдят 1000 лв. Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.