Определение № 2379 от 15.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4205/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „Симеон - 73“ ООД гр. София, с ЕИК[ЕИК], чрез пълномощник адв. Р. И., против въззивно решение № 261876/03.06.2022 г., постановено по в.гр.д. № 1065/2021 г. по описа на Софийски градски съд, в частта му с която е потвърдено решение № 59075/07.03.2019 г. /поправено по реда на чл.247 ГПК с решение от 10.11.2020 г./ по гр. д. № 74794/2017 г. по описа на Районен съд- София, в частта с която касаторът е осъден на основание чл. 200 ал.1 от КТ, да заплати на К. Л. М. сумата от 20 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, в резултат на трудова злополука, възникнала на 27.10.2014 г., ведно със законната лихва върху тази главница, считано от датата на увреждането - 27.10.2014 г., до окончателното изплащане на задължението /въззивното решение в частта, в която е потвърдено решението на първоинстнционния съд за отхвърляне на иска на К. М. за неимуществени вреди в разликата над 20 000 лв. размера 40 000 лв., е влязло в сила, тъй като с разпореждане от 24.07.2023 г. касационната жалба на М., срещу решението в посочената му част, е била върната от въззивния съд/. В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния и процесуалния закон– касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на касатора, като правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са поставени въпросите: 1. „При определяне на конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди към кой момент се отчита икономическото състояние в страната – към момента на увреждането или на приключване на устнте състезания във въззивната инстанция?; 2. „Ако съдът е определил размерът на обезщетението към по- късен момент към кой момент се дължи законна лихва?“; 3. „Следва ли съдът да извърши проучване на съдебната практика и да се съобрази със съдебната практика в сходни хипотези?“; 4. „При определяне на размера на дължимото обезщетение следва ли съдът да приспадне полученото обезщетение по общественото осигуряване?“; 5. „Следва ли ищецът да установи причинната връзка между поведението на ответника и настъпилите вреди, така че да се изведе еднозначен извод за настъпването на вредите точно от поведението на ответника?“; 6. „Трябва ли съдът да се произнесе по всички аргументи?“ и 7 „Съблюдавал ли е принципът на справедливост по чл.52 ЗЗД при определяне размерът на обезщетението за неимуществени вреди?. По първия въпрос се твърди, че е разрешен в противоречие с противоречие: решение № 106 от 15.11.2020 г. по гр.д. № 2448/2019 г. на ВКС и решение № 214 от 08.01.2019 г. по гр.д. № 3921/2017 г. на ВКС, IV г.о. По втори въпрос се сочи противоречие с решение от 27.03.2012 г. по гр.д. № 1106/2010 г. на ВКС, IV г.о.; по трети въпрос с решение № 214 от 08.01.2019 г. по гр.д. № 3921/2017 г. на ВКС, IV г.о.; по четвърти въпрос с решение № 208 от 12.05.2020 г. по гр.д. № 4494/2018 г. на ВКС, IV г.о.; по пети въпрос с решение № 147 от 19.06.2012 г. по гр.д. № 593/2011 г. на ВКС. По шестия въпрос се твърди противоречие с решение № 124 от 28.04.2010 г. по гр.д. № 3972/2008 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 411 от 02.11.2011 г. по гр.д. № 1733/2010 г. на ВКС, IV г.о. и др., а по седмия въпрос: ППВС № 4/1968 г. и решение № 212 от 10.01.2018 г. по т.д. № 738/2017 г. на ВКС. Релевира се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3-то ГПК- очевидна неправилност на въззивното решение. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по жалбата К. Л. М. е подал писмен отговор, в който изразява становище за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на състав на Трето гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване с оглед предмета на исковете и е процесуално допустима. За да уважи предявения от К. Л. М. против касатора иск, въззивният съд е приел, че са доказани всички елементи от фактическия състав на чл. 200 ал.1 КТ. Приел е, че по силата на трудов договор ищецът изпълнявал длъжността „арматурист“ в ответното дружество, и че увреждането на здравето на ищеца е станало при трудова злополука на 27.10.2014 г., на работното му място, когато метална греда паднала върху десния му крак. Приел е, че работодателят декларирал пред НОИ злополуката, при която при придвижване в склада, вследствие на странично обръщане на метална греда, М. получил открито счупване на дясната тибия. С влязло в законна сила Разпореждане № 17409 от 06.11.2014 г. на ТП – София град на НОИ, на основание чл. 60, ал. 1 от КСО, декларираната злополука, била приета за трудова злополука по чл. 55, ал. 1 от КСО. По отношение на механизма на увреждането, въззивния съд въз основа на събраните по делото доказателства писмени, гласни /показанията на св. Ал. А./ и основно и допълнително заключения на съдебно-техническа експертиза е прел, че К. М. се придвижвал в склада, когато повдигателните съоръжения /крановете/ в него били управлявани дистанционно от трето лице на име „А.“, което нямало необходимата правоспособност. При това положение куката на един от крановете, която била без предпазен механизъм, неправилно се закачила към планката /ухото/ на една от металните греди. При повдигането на металната греда тя се откачила и паднала върху крака на М.. Приел е, че в обясненията на М. дадени пред работодателя по повод на злополуката и в разпореждането на НОИ, не е изяснен въпроса коя е била механичната сила, под чието въздействие металната греда с тегло над 500 кг. се е обърнала странично, а данните от показанията на св. А. и от съдебно-техническите експертизи, давали логично обяснение за наличието на такава сила упражнявана от повдигателна машина /кран/, под чието въздействието гредата паднала. Съдът не е възприел довода на работодателя за допусната от ищеца груба небрежност и е отрекъл наличието на принос на работника за трудовата злополука. Инцидентът станал при повдигане на помощната метална греда от лице, за което нямало доказателства да е притежавало нужната правоспособност да управлява повдигателното съоръжение и да е преминало инструктаж, при което тя след падане ударила крака на преминаващия в непосредствена близост ищец. Липсвали доказателства за други действия, извършени от пострадалия, които да се ценят като нарушение на изискванията за безопасност на труда в причинна връзка с настъпилата злополука. При определяне на размера на обезщетението съдът е съобразил тежестта на увреждането - в резултат на злополуката работникът е получил открито счупване /разкъсно-контузна рана, в чиято дълбочина се виждали костни краища/ на тялото /диафизата/ на голямопищялната кост /тибията/ на дясната подбедрица, обусловило трайно затруднение в движението на десния долен крайник за период от 11 месеца /в този период били прилагани криотерапия, превръзки и рехабилитация, като първите 3- 4 месеца ищецът бил гипсово имобилизиран, след което трябвало да използва помощни средства, за да се придвижва/, периодът на временната неработоспособност продължил до 14.04.2015 г. и претърпените при злополуката болки и страдания от счупването. Обсъдени са извършените на ищеца оперативни интервенции: два дни след инцидента е извършена операция за кръвно репониране и метална остеосинтеза с поставяне на интрамедуларен пирон, застопорен с винтове на счупените фрагменти на дясна голямопищялна кост, след която е наложен първичен отложен шев и гипсова имобилизация; поради получени усложнения от полученото увреждане – разраснал се грубоват хипертрофичен ръбец на мястото на счупването, е извършена пластична операция на 18.11.2014 г., с извършена ексцизия на хипертрофичния ръбец до здраво и покриване автокожна пластика 50 см и на 20.01.2017 г. е отстранен оперативно остатъкът от металните остеосинтезиращи елементи - интрамедуларен пирон. Взето е предвид посоченото от вещото лице по съдебно- медицинска експертиза, че болките, макар и с по -малък интензитет, могат да продължат за цял живот при натоварване и резки промени във времето, тъй като от травмата е нарушена нормалната структура на тъканите в областта и няма как да настъпи консолидация на счупването и на увредените тъкани в състоянието им преди инцидента. Въззивния състав, отчитайки горепосочените обстоятелства и икономическата конюнктура в страната, и развилите се инфлационни процеси от датата на увреждането към момента на приключването на устните състезания пред въззивния съд, е приел че обезщетение за неимуществени вреди е в размер на 20 000 лв. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси. Въпроси първи, трети, пети и седми се свеждат до обобщения от съда въпрос относно определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл.200 КТ, претърпени от пострадалото при трудова злополука лице, и как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД. За вреди, следствие на трудова злополука или професионална болест, работодателят е обективно отговорен и в негова тежест е рискът от настъпването им. Той отговаря независимо от това, дали негов орган или друг негов работник или служител има вина за настъпването на вредите /чл. 200, ал. 1 КТ/. В последния случай работодателят ще има право на регресен иск по чл. 202 KT. За възникването на тази отговорност има значение единствено вината на пострадалия, който е допринесъл, поради груба небрежност или е причинил умишлено увреждането си. В такъв случай отговорността на работодателя се намалява, съответно изключва /чл. 201 КТ/. Обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост арг. от чл.52 ЗЗД. В т.ІІ от Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС са определени критериите за понятието "справедливост". Постановено е, че то не е абстрактно, свързано е с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Въззивният съд е обсъдил и взел предвид относимите към определяне на размера на обезщетението обстоятелства в настоящия случай – характера на увреждането, проведените оперативни интервенции, претърпените болки и страдания по време на злополуката, временната загуба на работоспособност, периода на лечението, последиците за здравето на пострадалия в резултат на получената травма - доказаните по несъмнен начин битови и психологически и неудобства, както и че същия ще чувства дискомфорт при извършване на тежък физически труд и при лоши метеорологични условия. Въззивното решение е мотивирано, като съдът в съответствие с правомощията си е извършил анализ на доказателствата и е формирал е свои фактически и правни изводи по спора, относно това кои обстоятелства счита за установени и за относими при определяне на справедливо обезщетение. Относно размера на присъденото обезщетение, разликата в присъжданите от съдилищата размери на обезщетенията за неимуществени вреди, произтичат от различните правнозначими за определяне на размера на обезщетението обстоятелства и тяхната тежест във всеки конкретен случай, а не от неточното прилагане на закона. Справедливото обезщетяване, което изисква чл.52 ЗЗД, означава съдът да определи точен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии – пострадалото лице следва, както изисква закона, да бъде обезщетено в пълен и справедлив размер, и той е различен за всеки отделен случай. Такава преценка е направил и съдът в обжалваното решение, като е съобразил сочените критерии и правните му изводи не противоречат на възприетото в задължителната практика на ВКС. Неправилно посоченото от въззивния съд, че взема предвид икономическата конюнктура в страната и развилите се инфлационни процеси и след датата на увреждане, в случая не е довело, до необосновано увеличаване на точния паричен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице, респ. до присъждане на обезщетение в размер, което освен да компенсира в пълен размер претърпените от ищеца неимуществени вреди, да доведе и до неоснователното обогатяване на последния. Не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване и във връзка с поставения под номер шест в изложението процесуалноправен въпрос, касаещ задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства и доводите на страните поотделно и в съвкупност, както и да посочи кои факти приема за установени и кои не и въз основа на кои доказателства. В решението си въззивният съд е изпълнил процесуалните си задължения по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК - изложил е собствени решаващи мотиви по спора, след анализ и оценка на всички събрани по делото доказателства, като пълно и всестранно е обсъдил доводите на страните и приетите за установени правнорелевантни факти поотделно и във взаимовръзка, които са от значение за формиране на преценката относно размера на обезщетението за неимуществени вреди, така и за наличието или липсата на принос на пострадалия за настъпване на увреждането. Обстоятелството, че касаторът не е съгласен с този анализ, обем и оценка на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод на съда, съставляват доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт, които не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Поставения от касатора в изложението втори въпрос не представлява правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Той не е обусловил правните изводи на въззивния съд. Същия предпоставя обстоятелства /размерът на обезщетението да е определен към по-късен момент от момента на извършването на увреждащото въздействие/, които не следват от приетото от въззивния съд. Съгласно практиката на ВКС, в т.ч. и цитираната от касатора, когато пострадалият предяви иск за пълно обезщетение за всички вреди /в т.ч. бъдещите/, съдът взема предвид вече настъпилите вреди и медицинската прогноза относно съществуващите страдания и според обстоятелствата по делото съдът може да определи размера на обезщетението към момента на извършването на увреждащото въздействие, но може да го определи и към по-късен момент, когато уврежданията вече са се проявили. В този случай съдът взема предвид и новонастъпилите факти в хода на производството по делото и може да определи размера на обезщетението към по-късен момент до приключването на устните състезания. В настоящия случай въззивният съд нито е приемал, че е сезиран с иск за пълно обезщетение за всички вреди /в т.ч. бъдещите/, нито че размерът на обезщетението за неимуществени вреди следва да бъде определен към по-късен момент, поради наличие на горепосочените обстоятелства. Четвъртият въпрос, не е релевантен и не формира общо основание за селектиране на касационната жалба /правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК/ по смисъла на тълкуването, дадено с разясненията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Той не е бил предмет на обсъждане и съдът не е излагал изрични мотиви по него, тъй като не е бил сезиран от работодател- ответник с възражение основано на такива факти. Не е налице соченото основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, а именно - очевидна неправилност. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. От мотивите към въззивното решение, по посочените касационни основания за обжалване, не се установява нарушение на правилата на формалната или на правната логика. Не е налице очевидна необоснованост, доколкото от обсъдените в мотивите към решението доказателства следват, по правилата на формалната логика /законът за причинността/, фактическите изводи на въззивния съд. Освен това, установените факти в мотивите към решението са правилно квалифицирани под нормата, чиято хипотеза ги урежда. Предвид изложените съображения не са налице основания за допускане на касационна проверка на решението. С оглед изхода на делото ответникът по жалбата има право на разноски. Въпреки, че е представил доказателства за сторени такива пред настоящата инстанция, К. М. не е направил искане за тяхното присъждане, поради което разноски не се присъждат. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III г.о.