Определение № 1795 от 11.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4486/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. Н. С., ЕГН: [ЕГН], срещу Решение № 220 от 31.07.2023 г. по в. гр. д. № 495/2023 г. на Окръжен съд - Хасково, с което е потвърдено Решение № 194/19.06.2023 г. по гр. д. № 256/2023 г. по описа на РС – Димитровград, с което са отхвърлени предявените от нея против „Нео-Титан“ ООД, ЕИК:[ЕИК], обективно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, а именно: да бъде признато за незаконно извършеното със Заповед № 5/13.02.2023 г. на прокуриста на дружеството уволнение на ищцата и да бъде отменено то, да бъде възстановена ищцата на заеманата преди уволнението длъжност “метач“, да бъде осъден ответникът да й заплати сумата от 4 650 лв., представляваща обезщетение за времето, през което е останала без работа в резултат на уволнението. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и че е необосновано. Касационният жалбоподател сочи, че в противоречие със събраните по делото доказателства съдът е отрекъл волята на работника за прекратяване на трудовото правоотношение с работодателя при условията на чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ – по взаимно съгласие, да е опорочена. Искането е за отмяна на атакуваното решение. Допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Ответникът по касационната жалба „Нео-Титан“ ООД е подало отговор, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно– за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 2 ГПК, приема следното - касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Въззивният съд е приел, че са налице елементите на фактическия състав на основанието по чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ за прекратяване на трудовото правоотношение между страните. Посочено е, че заявлението от 13.02.2023 г., подписано от ищцата, било по образец, съдържанието му - достатъчно ясно, а шрифтът - в размер, който позволявал да бъде прочетено, дори и лицето да е без очила. Заявлението съдържало едно-единствено изречение - „Желая да бъда освободен от работа по взаимно съгласие, считано от ….“, което било достатъчно ясно. То не съдържало друг текст, който да затрудни ищцата да прочете съдържанието и да разбере смисъла на написаното. Посочено е още, че, ако тя не е разбирала съдържанието на текста и действително не е можела да го прочете, е имала възможност, както да поиска разяснения от служителката на ответника - свидетеля Б. Д., така и да отиде в деловодството на работодателя в по-късен час, когато да може да прочете съдържанието на заявлението. Съдът е установил, че отправеното от работника предложение е прието от работодателя в предвидения в КТ едноседмичен срок от получаването му. Въззивният съд е отказал да кредитира показанията на свидетеля Ю. Н., дъщеря на ищцата, тъй като тя не е присъствала при попълването на документите от ищцата. Приел е, че без значение за спора е дали след подаването на молбата за прекратяване на трудовото правоотношение между страните по взаимно съгласие ищцата е променила волята си. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Касационният жалбоподател поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл по следния значим за изхода на делото въпрос, който касационният съд обобщено прецизира по следния начин: "Определящо ли е поведението на работодателя при формиране съгласието на работника за прекратяване на трудовото правоотношение между страните и следва ли съдът да обсъди всички доводи, твърдения и доказателства относно действията на работодателя в тази връзка?“. Този въпрос нито е обусловил волята на въззивния съд, нито е отнесен към някой от допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК, проявлението на нито един от които не е доказано от касатора. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК, допълнителните основания представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане на касационно обжалване, а именно разрешеният правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело. Не е налице и очевидна неправилност на въззивното решение. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи с правилата на логиката и науката Касаторът не е обосновал предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2 ГПК, поради което въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение