Определение № 4545 от 10.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1223/2024 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. С. С. чрез адв. Р. против решение № 9 от 11.01.2024 г. по гр. д. № 472/2023 г. на Окръжен съд – Сливен.

Ответникът Агенция „Пътна инфраструктура“ (АПИ) - [населено място] чрез адв. Д. в подадения писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК взема становище за липсата на основания за допускане на касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което е отменено решение № 673/05.09.2023 г. по гр. д. № 4621/2022 г. на Районен съд – Сливен и решение № 834/08.11.2023 г. по същото дело (за поправка на допусната очевидна фактическа грешка в първото) и са отхвърлени предявените от С. С. С. против Агенция „Пътна инфраструктура“ – [населено място] искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ - за признаване уволнението на ищцата на основание чл. 330, ал. 2, т. 8 КТ със заповед № 007-22-1516/24.10.2022 г. на директора на „Областно пътно управление“ (ОПУ) – Сливен при ответната агенция за незаконно и неговата отмяна, и за възстановяването на ищцата на предишната работа като „главен специалист“ в ОПУ – Сливен като е ангажирана и отговорността на ищцата за разноски.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил, че ищцата е работела по трудов договор от 29.01.1999 г. в ОПУ – Сливен на длъжност „счетоводител“, категория персонал - приложни специалисти. На работа в същата структура – ОПУ Сливен, считано от 04.03.1998 г. била и нейната сестра Б. С.. Тя заемала длъжността „контрол по решенията“, категория - ПП. С допълнително споразумение № РД - 10-36/22.11.2017 г. към трудовия й договор ищцата приела нова длъжност – „главен специалист“ в отдел „Административно обслужване“ в ОПУ – Сливен. Посочено е, че по силата на изпълняваната от нея работа Б. С. С. - на длъжност „Финансов контрольор“, е била длъжна да проверява и да изразява становище за законосъобразност върху изготвените лично от нея и от сестра и документи, касаещи управлението на човешките ресурси а именно: щатни разписания, трудови договори на новопостъпилите служители в ОПУ - Сливен, заповеди за освобождаване, справки за отработено време по присъствена форма, заповеди за отпуски и други документи свързани с движението на човешките ресурси. В задълженията на финансовия контрольор е била също да проверява и да изразява мнение за законосъобразност за изработените от лицето, заемащо длъжността „главен специалист“ в отдел „Административно обслужване“ при областното пътно управление – т.е. сестра й С., ведомости, рекапитулации за заплати, платежни нареждания за превод на работните заплати на служителите в посочената регионална структура на АПИ. При тези факти инстанцията по същество е приела, че процесното уволнение е проведено законосъобразно и е отхвърлила главния иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ. Развити са доводи, че основен елемент на уволнителното основание по чл. 330, ал. 2, т. 8 КТ е наличието на обективния факт на несъвместимости на работещия по трудово правоотношение в държавната администрация и е достатъчен само фактът на тези пречки – като несъвместимостта следва да е налице в момента на издаване на заповедта за уволнение. Цитираната разпоредба е императивна и работодателят е длъжен да прекрати трудовия договор при наличие на обстоятелство по чл. 107а, ал. 1 КТ. Докато в общия случай прекратяването на трудово-правната връзка е право, то в очертаната хипотеза се касае за задължение. Налице е нетърпимост на трудовия договор и основание за безусловното му прекратяване включително тогава, когато обстоятелствата по чл. 107а ал. 1 КТ са настъпили в последствие, след неговото сключване. Прието е, че това съждение почива на анализа на ясната норма на чл. 126, т. 12 от КТ, установяваща задължение на работника или служителя да уведоми работодателя си за несъвместимост с изпълняваната работа, когато по време на осъществяването й за него възникне някое от основанията за недопустимост по чл. 107а, ал. 1 КТ – в случая в хипотезата на т. 1 от същия текст предвид родствената връзка между ищцата и Б. С., нейна сестра. Изразено е разбиране, че обективният факт на тази несъвместимост е налице, работодателят не е уведомен за него, което изключва възможността трудовото правоотношение на ищцата да продължи да съществува и налага да бъде прекратено, тъй като законът дава приоритет на защита на публичния интерес. Предвид изхода на спора по главния иск за неоснователен е намерен и акцесорният – по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ – за възстановяване на предишна работа, който също е отхвърлен.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът обосновава искане за достъп до касация в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните правни въпроса, които счита да са обусловили изхода по делото и са разрешени в отклонение с практиката на ВКС, респ. от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а именно:

1. „Следва ли работодателят да прекрати трудовото правоотношение на основание чл. 330, ал. 2, т. 8 КТ след като е вече прекратено служебното правоотношение на лицето, с което уволненият се намира в йерархическа връзка на ръководство и контрол?“

2. „ Може да ли бъдат в йерархическа връзка на ръководство и контрол лице по трудово правоотношение и държавен служител?“

3. „Може ли технически задължения на лице по трудово правоотношение да се определят като такива на власт и подчинение по смисъла на чл. 107а, ал. 1, т. 1 КТ с държавен служител във вр. с чл. 24, ал. 1 ЗДСл?“

По първия въпрос се сочи отклонение с практиката на ВКС, изразена в решение № 46 от 4.07.2011 г. по гр. д. № 16/2010 г. на IV г. о.

Второто и третото питане се поддържат от касатора като такива от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Във връзка с второто питане страната се позовава на решения на Върховен административен съд – решение № 11264/07.12.2022 г. по адм. д. № 5822/2022 г. и № 5753/13.05.2021 г. по адм. д. №1097/2021 г., и двете по описа на V отд.

Първият повдигнат въпрос не е обусловил изхода на делото и не удовлетворява обща предпоставка за достъп до касация. В обжалваното решение липсват изложени съображения за това дали следва да се пристъпи към уволнение по чл. 330, ал. 2, т. 8 КТ в хипотеза, при която обуславящото несъвместимостта правоотношение вече не съществува. Решаващите мотиви на въззивния съд са други – че законосъобразното прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 330, ал. 2, т. 8 вр. с чл. 107а, ал. 1 КТ изисква несъвместимостта да е налице към датата на уволнението, като е без значение дали е съществувала още при възникване на трудовото правоотношение, или след това - фактът е обективен и няма значение дали уволненият знае за него. Те съответстват изцяло на разрешенията по приложението на цитираните правни норми, дадени в установената практика на ВКС, вкл. и на сочената от страната такава. В изброените по чл. 107а, ал. 1 КТ хипотези не може да бъде сключван трудов договор в държавната администрация, а ако такъв съществува, следва да се прекрати по чл. 330, ал. 2, т. 8 КТ. Постановяването на обжалваното решение при пълно съобразяване с практиката на ВКС по въпроса прави неоснователно искането за селектиране на жалбата на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по него.

Не може да се допусне касационен контрол и по останалите две питания. Правната воля на въззивния съд при разрешаване на трудовия спор между страните не произтича от разграничение на функции по трудово и служебно правоотношение, а още по – малко на диференциране на основни задължения (трудови функции) и технически задължения (в насоката на поставения трети въпрос) на две длъжности. Решаващите му изводи са основани на установена несъвместимост като обективен факт – поради наличие на пряка родствена връзка, от една страна и изпълнявана работа (създаваща йерархически отношения на ръководство и контрол) – от друга страна, между ищцата и нейната сестра, и двете на длъжности в една и съща структура на АПИ. Непоставянето на релевантен правен въпрос от значение за изхода на делото само по себе си е основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – вж. мотивите в съобразителната част към указанията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.

В обобщение, липсват обосновани предпоставки в приложно поле на заявените от касатора селективни основания за достъп до касация, поради което такъв следва да се откаже.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, ІV г. о.