Определение № 2268 от 30.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 753/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищцата Е. Г. Н. срещу решение № 438 от 30.10.2025 г. по в. гр. дело № 609/2025 г. на Русенски окръжен съд (РОС), с което след като е отменено първоинстанционното решение № 904 от 09.06.2025 г. по гр. дело № 1833/2025 г. на Русенски районен съд, е постановено ново решение, с което са отхвърлени предявените от Е. Г. Н. срещу Районна прокуратура – Русе обективно кумулативно съединени: иск за заплащане на сумата 13 520.42 лв., представляваща неплатена част от дължимо брутно трудово възнаграждение, на основание чл. 218, ал. 2 ЗСВ, за периода м. март 2022 г. - м. декември 2024 г., и иск за заплащане на сумата 3 095.10 лв., представляваща лихва за забава върху главницата, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за периода от 01.04.2022 г. до 25.03.2025 г., като е реализирана и отговорността на ищцата за съдебно – деловодни разноски пред първа и втора съдебни инстанции, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. Жалбоподателката поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушения на материалния закон, изразяващи се в неправилно тълкуване и прилагане на нормите на чл. 218, ал. 2 и ал. 3 ЗСВ. Моли то да бъде отменено и вместо него да бъде постановено ново решение, с което предявените искове да бъдат уважени изцяло. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната жалба, касаторката навежда основанията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поставяйки следните въпроси: 1. „Длъжен ли е съдът съобразно изискванията на чл. 12 и чл. 235 ГПК да обсъди всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото и длъжен ли е да прецени всички правнорелевантни факти и доказателства, от които произтича спорното право, така, че да реши делото според точния смисъл на закона?“; 2. „Дължи ли съответният орган на съдебната власт, в който магистратът правораздава и изпълнява задълженията си, заплащане на месечно възнаграждение в размер съгласно чл. 218, ал. 2 ЗСВ, когато определеното по реда на чл. 218, ал. 3 ЗСВ от Пленума на ВСС основно месечно възнаграждение за съответната длъжност е в размер по-нисък от удвоеното средно месечно възнаграждение на лицата, заети в бюджетната сфера?“, и 3. „Какъв е размерът на дължимото основно месечно възнаграждение от органа на съдебната власт, в който магистратът изпълнява трудовите си задължения, когато определеното от Пленума на ВСС, съгласно чл. 218, ал. 3 ЗСВ възнаграждение е по-ниско от удвоената средномесечна заплата на заетите в бюджетната сфера лица?“, по които въпроси поддържа, че не е формирана практика на ВКС и поради това те са от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото. Ответникът по касационната жалба - Районна прокуратура – Русе подава писмен отговор, в който поддържа становище за неоснователност на касационната жалба, както и за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване, доколкото по поставените правни въпроси е формирана трайна практика на ВКС, с която атакуваният съдебен акт е съобразен. Претендира сторените в касационното производство съдебно – деловодни разноски, вкл. юрисконсултско възнаграждение. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по граждански спор с цена на главния иск в размер над 5 000 лв., поради което тя е допустима. Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение, приема по основанията за допускане на касационно обжалване следното: Предявените искове са с правни основания чл. 128, т. 2 КТ, вр. с чл. 218, ал. 3 ЗСВ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Главната искова претенция е основана на твърдения, че за процесния период, на ищцата в качеството й на магистрат са изплатени възнаграждения за положен труд в по-нисък размер от нормативно установения минимум в чл. 218, ал. 2 ЗСВ. Въззивният съд е приел за установено в процеса, че на 02.07.2021 г. ищцата е встъпила в длъжност „прокурор“ в Районна прокуратура - Русе, която длъжност заема и понастоящем, както и че с акт за изменение № РД-08-133/01.11.2021 г. на административния ръководител на Районна прокуратура - Русе основното месечно възнаграждение на Е. Г. Н. е определено на 2 949 лв., считано от 01.11.2021 г. и допълнително възнаграждение от 23 % за придобит трудов стаж и професионален опит; с акт за изменение № PД-08-133/01.11.2022 г. на административния ръководител на Районна прокуратура – Русе основното месечно възнаграждение на ищцата е увеличено на 3 244 лв., считано от 01.11.2022 г. и допълнително възнаграждение от 25 % за придобит трудов стаж и професионален опит; с акт за изменение № РД-08- 117/01.11.2023 г. основното месечно възнаграждение е определено на 3 731 лв., считано от 01.11.2023 г. и допълнително възнаграждение - 27 % за придобит трудов стаж и професионален опит; с акт за изменение № РД-08-36/18.03.2024 г. основното месечно възнаграждение е увеличено на 4 216 лв., считано от 01.01.2024 г. и допълнително възнаграждение от 27 % за придобит трудов стаж и професионална квалификация; с акт за изменение № РД-08-105/01.11.2024г. основното месечно възнаграждение на Е. Н. е изменено, считано от 01.11.2024 г. като е увеличено на 4 216 лв. и съответно на 29 % за придобит трудов стаж и професионален опит. Второинстанционният съд е намерил за установено, че с решения на Висшия съдебен съвет е утвърдена Тaблицa № 1 за 2022 г., 2023 г. и 2024 г., регламентираща размерите на магистратските възнаграждения като за процесния период те са определени както следва: за периода 01.01.2022 г. - 31.03.2023 г. - 3 244 лв., за периода 01.04.2023 г. - 31.12.2023 г. - 3 731 лв. и за периода 01.01.2024 г. - 31.12.2024 г. – 4 216 лв., както и че ищцата e пoлyчaвaла през процесния период бpyтнo мeceчнo възнaгpaждeниe в paзмepите, определени с утвърдената oт BCC Taблицa №1. Решаващият съд е счел, че досежно възнаграждението на ищцата не е приложима нормата на чл. 218, ал. 2 ЗСВ. Посочил е, че статутът на магистратите - съдии, прокурори и следователи, е регламентиран в ЗСВ. Разпоредбите на чл. 160 и чл. 161 ЗСВ сочат, че служебното правоотношение на магистрата възниква от сложен юридически факт - решение на ВСС и акт за встъпване в длъжност, въз основа на които административният ръководител на съответния орган на съдебната власт е задължен да издаде акт за заемане на длъжността с регламентираното в чл. 161, ал. 3 ЗСВ съдържание, в т.ч. и размера на основното и допълнителните възнаграждения. Въззивният съд е намерил, че при издаването на акта за заемане на длъжността административният ръководител действа в условията на обвързана компетентност и няма правомощия нито самостоятелно да назначава съответния магистрат, нито да определя размера на дължимите основно и допълнителни негови възнаграждения. Счел е, че определянето на размера на възнагражденията е правомощие на Пленума на ВСС съгласно разпоредбата на чл. 30, ал. 2, т. 10 ЗСВ, като в чл. 218 ЗСВ са нормативно установени размерите на основното месечно възнаграждение за най-ниската съдийска, прокурорска и следователска длъжност - младши съдия, младши прокурор, младши следовател (чл. 218, ал. 2 ЗСВ) и за най-високите длъжности, посочени в чл. 218, ал. 1 ЗСВ, а възнагражденията за останалите длъжности в органите на съдебната власт се определят от Пленума на ВСС в съответствие с чл. 218, ал. 3 ЗСВ. Второинстанционният съд е приел, че през процесния период ищцата е заемала длъжността „прокурор“ в Районна прокуратура - Русе, поради което спрямо нея не намира приложение разпоредбата на чл. 218, ал. 2 ЗСВ. За заеманата от нея длъжност и на основание чл. 218, ал. 3 ЗСВ размерът на дължимото й възнаграждение се определя от Пленума на ВСС с утвърдената Таблица №1, след което административният ръководител на ответника издава съответните актове за изменение на основното и допълнителните възнаграждения, заплатени в пълен размер. Въззивният съд е заключил, че определеното от Пленума на ВСС възнаграждение съобразно регламентираното в чл. 30, ал. 2, т. 10 ЗСВ правомощие не противоречи на закона, тъй като размерът на възнаграждението на прокурор в районна прокуратура не е нормативно установен. Счел е, че разпоредбата на чл. 218, ал. 3 ЗСВ не предвижда зависимост на възнагражденията за останалите магистратски длъжности, извън тези по чл. 218, ал. 2 ЗСВ и средномесечната заплата в бюджетната сфера. Поради това, изменението нa средномесечната заплата не е предпоставка за изменение и на магистратските възнаграждения, извън тези за най-ниските длъжности. При тези решаващи правни съображения предявените главен и акцесорен искове са отхвърлени като неоснователни. Допускането на касационно обжалване на въззивно решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС предпоставя произнасяне от въззивния съд по правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е обусловил решаващите правни изводи в решението. Поставените от касатора въпроси притежават характеристиките на правни такива, доколкото са обусловили правните изводи в атакувания съдебен акт. Първият процесуалноправен въпрос е получил своето трайно и безпротиворечиво разрешение в съвременната практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (ТР № 1/04.01.2001г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 212 от 01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 226 от 12.07.2011 г. по гр.д. № 921/2010г. на ВКС, ІV г.о., решение № 164 от 04.06.2014 г. по гр. д. № 196/2014г. на ВКС, III г. о., решение № 589 от 29.06.2010 г. по гр. д. № 1359/2009г. на ВКС, I г. о., решение № 270 от 19.02.2015г. по гр.д. № 7175/2013г. на ВКС, ІV г.о., решение № 190/07.02.2020г. по гр.д. № 24/2019г. на ВКС, I г.о.; решение № 5/11.05.2020г. по гр.д. № 1241/2019г. на ВКС, І г.о.; решение № 74/02.07.2020г. по гр.д. № 2701/2010г. на ВКС, ІІІ г.о.; решение № 133/23.10.2019г. по гр.д. № 3565/2018 г. на ВКС, І г.о. и др.), чието наличие изключва осъществяването на релевираното по този въпрос допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Другите два въпроса на касатора също съставляват общо основание за допускане на касационния контрол по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, но спрямо тях не е осъществено релевираното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото по тях е формирана константна практика на ВКС по реда на чл. 290 ГПК, обективирана в решение № 699/20.11.2025 г. по гр. д. № 960/2025 г. на ВКС, IV г.о; решение № 747/11.12.2025 г. по гр. д. № 11/2025 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 155/09.03.2026 г. по гр. д. № 1734/2025 г. на ВКС, IV г.о и решение № 210/02.04.2026 г. по гр.д. № 2974/2025 г. на ВКС, III г.о., с която атакуваното въззивно решение е изцяло съобразено. Според тази съдебна практика разпоредбата на чл. 218, ал. 2 ЗСВ регламентира размера на основното месечно възнаграждение за най-ниската съдийска, прокурорска и следователска длъжност, а разпоредбата на чл. 218, ал. 1 ЗСВ - за най-високите длъжности. Тези разпоредби ограничават оперативната самостоятелност на ВСС като орган, администриращ съдебната власт, за избор на други, различни правила за определяне на размера на възнаграждението за тези длъжности. Ръководещият съдебната власт орган не разполага с възможност да вземе решение за определяне на възнаграждението за младши магистратските длъжности под предвидения в ЗСВ минимален размер и в противоречие с нормата на чл. 218, ал. 2 ЗСВ. По различен начин е регламентирано определянето на възнагражденията за останалите длъжности в органите на съдебната власт - съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 3 ЗСВ те се определят от Пленума на ВСС. Ръководителят на съответния орган в съдебната власт (прокуратура, съд или следствен орган) не разполага с правомощия да определи и изплати трудово възнаграждение на магистрат, различно от определеното с решение на Пленума на ВСС съгласно чл. 218, ал. 3 ЗСВ, като се позове на обстоятелството, че определеното възнаграждение е в по-нисък размер от предвиденото за най-ниската магистратска длъжност. За длъжностите, извън най-ниската съдийска, прокурорска и следователска длъжност, в разпоредбите на ЗСВ не е предвидено да се определят въз основа на средномесечна заплата на заетите лица в бюджетната сфера съгласно данните на НСИ. При отсъствието на релевираното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради наличието на съвременна безпротиворечива практика на ВКС, която не се нуждае от корективно тълкуване, не следва да се допуска касационен контрол по горепосочените правни въпроси. На основание изложеното, поради неосъществяване на основанията по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 ГПК и на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато. С оглед изхода на касационното производство и на основание чл. 78, ал. 3 вр. с ал. 8 ГПК, ищцата следва да бъде осъдена да заплати на ответника сумата 80 евро, съставляваща юрисконсултско възнаграждение в настоящото касационно производство. Водим от горното, Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение