Определение № 60580 от 16.11.2021 г. на ВКС по т. д. № 356/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Национална здравноосигурителна каса (НЗОК) срещу решение №100267 от 05.11.2020г., постановено по в.т.д.№462/2019г.на Великотърновски апелативен съд, с което е потвърдено решение №212/17.10.2019г. по т.д.№243/2018г. на Русенски окръжен съд.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение, потвърждаващо решението на първата инстанция, с което са уважени изцяло исковете с правно основание чл.79 ЗЗД във вр. с чл.59 ЗЗО и чл.86 ЗЗД на „Специализирана болница за активно лечение по кардиология Медика Кор“ ЕАД против НЗОК, е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост. Оспорва се извода на съда за дължимост от НЗОК на исковите суми, въпреки че стойността на осъществените дейности за болнично лечение по сключения договор надхвърля нормативно и договорно определените стойности. Твърди се, че съдът не е обсъдил клаузите на договора, по силата на които НЗОК е поела задължение да заплаща медицинските услуги и вложените медицински изделия до размер на посочените в приложение №2 към договора стойности. Сочи се, че в нарушение на принципа за законност, съдът е дал превес на норми ( чл.52 КРБ и чл.35, ал.1 ЗЗО), които по своя характер са декларативни, вместо да приложи конкретните специални императивни законови и подзаконови императивни норми, относими към правния спор (чл.22, ал.2; чл.23, ал.3; чл.24, т.1; чл.51 и чл.55а ЗЗО). Според касатора в отклонение от критериите по чл.20 ЗЗД при тълкуването на договора съдът не е търсил действителната воля на страните. Излагат се доводи, че в нарушение на процесуалните правила по чл.12 и чл.235 ГПК въззивният състав не е преценил всички доказателства по делото, както доводите и възраженията на страните. На последно място се сочи, че въззивният съд не е обсъдил възражението на ответника, че същият не е изпадал в забава по смисъла на чл.84, ал.2 ЗЗД, в резултат на което неправилно е уважил исковете по чл.86, ал.1 ЗЗД. Претендира се отмяна на въззивното решение и отхвърляне изцяло на предявените искове с присъждане на разноски в полза на НЗОК за всички съдебни инстанции.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал следните правни въпроси, за които твърди, че обуславят допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а именно:

1. „Необсъждането и непроизнасянето по възраженията, съдържащи се във въззивната жалба относно решаващия мотив на първоинстанционния съд за нищожност на договорни клаузи, съставлява ли съществено нарушение на съдопроизводствените правила, допуснато от въззивния съд?“. Твърди се, че въпросът е решен в противоречие с т.2 от ТР №1/09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС;

2. „ Докъде се простира възможността на съда да тълкува договорите по реда на чл.20 ЗЗД и може ли при извършване на това тълкуване да се подменя действителната воля на страните?“. Сочи се, че въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №102/01.08.2017г. по гр.д.№50254/2016г. на ІV г.о.; решение №199/06.03.2018г. по т.д.№735/2016г. на І т.о. и решение №74/09.07.2019г. по т.д.№1698/2018г. на ІІ т.о.

3.1.„ Как следва въззивния съд да цени заключение на вещо лице, на което първостепенният съд е поставил задача, изискваща преценка за съответствие с нормативни разпоредби и договорни клаузи?“;

3.2 „При конкретно посочени във въззивната жалба противоречия на заключенията на вещите лица с доказателствата по делото, длъжен ли е въззивният съд да обсъди в решението си посочените противоречия?“;

3.3. Длъжен ли е въззивният съд при релевирани в жалбата конкретни оплаквания, свързани с доказателствата по делото, да извърши самостоятелна преценка на същите, както и да обсъди в мотивите доводите и възраженията на страните по отношение на доказателствата?“;

3.4 „Как следва съдът да цени доказателствената сила на счетоводните записи на ищеца, в случай, когато същите не се основават на първични счетоводни документи, които ги удостоверяват?“ и

3.5 „“Обстоятелството, че заключенията не са оспорени от страните, освобождава ли въззивният съд от задължението да извърши оценка на същите съобразно чл.202 ГПК?“.

Според касатора въпросите под №3 в изложението са решени в противоречие с постановките в ТР №1/09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както с в противоречие с формираната практика на ВКС в: решение №88/11.06.2015г. по гр.д.№4559/2014г. на ІV г.о.; решение №108/16.05.2011г. по гр.д.№1814/2009г. на ІV г.о.; решение №118/15.05.2012г. по гр.д. №588/2011г. на ІІІ г.о.; решение №60/25.03.2013г. по т.д.№475/2012г. на ІІ т.о. и решение №241/23.10.2013г. по гр.д.№3194/2013г. на І г.о.;

4. „Необсъждането и непроизнасянето по възраженията, съдържащи се във въззивната жалба относно уважаването на исковете по чл.86, ал.1 ЗЗД от първостепенния съд, съставлява ли съществено нарушение на съдопроизводствените правила, допуснато от въззивния съд?“. Според касатора решението е постановено в нарушение с т.2 от ТР №1/09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС.

В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор на касационната жалба от Специализирана болница за активно лечение по кардиология Медика Кор“ ЕАД – [населено място], в който се сочи, че не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Същевременно се излагат доводи за неоснователност на въззивната жалба по съществото на спора като се акцентира върху формираната от ВКС практика, съгласно която „отхвърлената от НЗОК за плащане медицинска дейност подлежи на заплащане от възложителя, щом в хода на делото е доказано, че извършените от изпълнителя дейности са били в обхвата на гарантирания на здравноосигурените лица пакет здравни дейности. Претендират се разноски за касационната инстанция.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, приема следното:

Касационната жалби е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

С обжалваното пред касационната инстанция решение, въззивният състав от Великотърновски АС е потвърдил решение №212 от 17.10.2019г., постановено по т.д.№243/2018г. на Русенски ОС, с което НЗОК е осъдена да заплати на осн. чл.79 ЗЗД във вр. с чл.59 ЗЗО и чл.86 ЗЗД на „Специализирана болница за активно лечение по кардиология Медика Кор“ ЕАД общо сумата 435 966лв., представляваща стойност на извършена и незаплатена медицинска дейност по клинични пътеки и за медицински изделия за периода м.07 до м.11.2015г. включително, по договор №180353/17.02.2015г. за оказване на болнична дейност по клинични пътеки, ведно със законна лихва от завеждане на делото – 20.07.2018г., както и лихва за забава в общ размер от 118 510.05лв. от датата на съответния падеж за всеки месец до 19.07.2018г.

Въззивният състав е приел за установено, че на 17.02.2015г. между НЗОК като възложител, и „Специализирана болница за активно лечение по кардиология Медика Кор“ ЕАД - [населено място], като изпълнител, е сключен договор №180353 за оказване на болнична помощ по клинични пътеки, по реда на чл.59 ЗЗО и НРДМД за 2015г. Съдът е посочил, че: по силата на договора изпълнителят се задължил да оказва на здравноосигурени лица и здравнонеосигурени лица по §2 ЗБНОЗК и на лица по §7, ал.1 ЗБНЗОК болнична медицинска помощ по подробно изброени в договора клинични пътеки; съгласно чл.18 от договора, възложителят заплаща на изпълнителя договорената, извършена и отчетена медицинска помощ, както и вложените при изпълнението й медицински изделия; в чл.19 от договора са посочени подробно цените на съответните клинични пътеки и обхватът на заплащането им; към договора е подписано приложение №2, в което са определени цените на дейностите на болничната медицинска помощ и на медицинските изделия, и лекарствени продукти за лечение на заболяванията при условията на БМП.

В обжалваното решение е отразено, че към договора са сключени няколко допълнителни споразумения, имащи отношение към процесните периоди, с които периодично се изменят стойностите на дейностите по приложение № 2 към договора. Във всяко от приложенията във вид на таблица са посочени цените на дейностите в БМП по месеци, така както са били договорени. Съдът е посочил, че ищцовото лечебно заведение е подавало към НЗОК ежедневни отчети, включително за извършените дейности, определени като надлимитни, видно от представените спецификации и таблици, както и че от представената кореспонденция се установява, че директорът на болницата многократно е уведомявал представителя на НЗОК, че следва да им бъде заплатена стойността на предоставената болнична помощ и медицински изделия за процесните периоди.

Въззивният състав се е позовал на заключението на вещото лице И. Д. по допуснатата и приета по делото съдебно – медицинска експертиза, от което се установява, че претендираните за заплащане от ищеца надлимитни дейности по КП за периода м.07.2015г. – м.11.2015г. включително са действително извършени; документирани са в необходимата медицинска документация, която се съхранява в лечебното заведение; извършените надлимитни дейности са отчетени при ответника по съответния ред, като всички изисквания на процесния договор за извършване, документиране и отчитане са изпълнени. Съдът е акцентирал върху заключението на експерта, че ищцовото лечебно заведение е работило в съответствие с добрата медицинска практика, съответно е извършвало инвазивна диагностика при сърдечно съдови заболявания; интервенционално лечение, лечение на ангина пекторис и на остър коронарен синдром.

Въззивният съд е обсъдил заключението на вещото лице С. А. по допусната и приета съдебно–икономическа експертиза, в което вещото лице (след като е взело предвид и заключението на медицинската експертиза), е отразило следните констатации: претендираните от ищеца надлимитни дейности за процесния период от м.07.2015г. до м.11.2015г. включително, са в размер на сумата 435 966лв.; лихвата за забава за тази надлимитна медицинска дейност, изчислена от датата на падежа до 19.07.2018г. /датата на подаване на исковата молба в съда/ е в размер на 118 510.05лв.; процесната надлимитна медицинска дейност е осчетоводена в счетоводството на ищцовата болница съгласно Закона за счетоводството и Националните счетоводни стандарти.; сумата от 435 966лв. не е платена от страна на НЗОК и не са издавани фактури за надлимитната дейност; претендираната надлимитна дейност е включена в отчета за приходи и разходи, като приходи от продажба на услуги; подадена е ГДД от 15.03.2016г. със следните данни: приходи – 10 734 861.55лв. и разходи – 9 977 218.97лв.; след преобразуване на финансовия резултат ищцовото дружество е на данъчна печалба в размер на 845 496.62лв.; дължимият корпоративен данък е в размер на 84 549.66лв. и е платен от болницата като на 10.12.2015г. с платежно нареждане е платен авансов данък по ЗКПО в размер на 100 000лв.

С оглед на така установената по делото фактическа обстановка, въззивният състав е изложил правни изводи в подкрепа на становището на първоинстанционния съд за дължимост от НЗОК на исковите суми, като е акцентирал върху следната нормативна регламентация за осъществяване на болничната медицинска помощ: съгласно чл.52 от Конституцията на РБ гражданите имат право на здравно осигуряване, гарантиращо им достъп до медицинска помощ, както и на безплатно ползване на медицинско обслужване при условия и по ред, определени със закон; правните норми относно здравното осигуряване са регламентирани в Закона за здравното осигуряване; задължителното здравно осигуряване гарантира свободен достъп на осигурените лица до медицинска помощ чрез определени по вид, обем и обхват здравни дейности, както и свободен избор на изпълнител, който е необходимо да е сключил договор с РЗОК; съгласно разпоредбата на чл.35 ал.1 ЗЗО правото на избор се прилага за цялата територия на страната и не може да бъде ограничавано по географски и/или административен признак.

В обжалваното решение е подчертано, че съгласно клаузите на сключения между страните договор, ищцовата болница се е задължила да предоставя на здравноосигурените лица договорените медицински услуги; да спазва правата на здравноосигурените лица и пациента, регламентирани в ЗЗО и ЗЗ; да осигурява условия, които да гарантират правата на здравноосигурените лица, включително и в качеството им на пациенти при оказване на болнична помощ. Отразено е, че в договора изрично са регламентирани задължения на лечебното заведение да осигурява договорената безплатна медицинска помощ на здравноосигурени лица съгласно условията по НРДМД за 2015г.; да оказва безплатна медицинска помощ по вид, обем и сложност, съответстващи на договореното, като спазва установените с Приложение №2 към НРДМД за 2015г./; да осигурява непрекъснато 24-часово изпълнение на лечебната дейност по медицински специалности, съгласно разрешението за осъществяване на лечебна дейност. Съгласно договора ищецът има задължение да не изисква заплащане или доплащане от здравноосигурени лица за дейност, предмет на договора, извън предвидените в него изключения.

Според съда от събраните по делото доказателства се установява, че в случая ищцовата болница е изпълнила задълженията си по договора като е оказала болнична помощ на здравноосигурени лица по клинични пътеки, изброени в Приложение към Националния рамков договор за медицинските дейности за 2015г., отчитала е ежедневно същите, поради което й се дължи заплащане на тяхната стойност. Въззивният състав е посочил, че съгласно действащите нормативни актове и договора между страните, не е предвидено изпълнителят да осъществява медицински услуги на здравноосигурени лица за своя сметка като в тази връзка съдът се е позовал на разпоредбата на чл.81 ал.1 от Закона за здравето, съгласно която че всеки български гражданин има право на достъпна медицинска помощ при условията и по реда на този закон и Закона за здравното осигуряване.

За да приеме, че предявените искове по чл.79 ЗЗД, във вр. с чл.59 ЗЗО и по чл.86 ЗЗД са основателни и доказани в претендираните с исковата молба размери (главница в общ размер в размер на 435 966лв. и натрупана лихва за забава до датата на подаване на исковата молба в размер на 118 510.05лв.), въззивният съд е посочил, че изцяло възприема заключенията на експертите Д. и А. - по извършената съдебно-икономическа експертиза, които заключения са компетентни, обосновани и не са оспорени от страните.

Настоящият състав намира, че не е налице поддържаното от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 - т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т.1 от Тълк.решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Не може да обуслови допускане на касационно обжалване на въззивното решение въпрос №1 в изложението: „Необсъждането и непроизнасянето по възраженията, съдържащи се във въззивната жалба относно решаващия мотив на първоинстанционния съд за нищожност на договорни клаузи, съставлява ли съществено нарушение на съдопроизводствените правила, допуснато от въззивния съд?“. По начина, по който е формулиран въпроса, а именно - дали липсата на произнасяне по определено възражение представлява съществено процесуално нарушение, въпросът изцяло покрива оплакването в касационната жалба за неправилност на решението поради допуснато от съда съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което като касационно основание не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК. Но дори да се приеме, че въпросът може да бъде преформулиран като „длъжен ли е съдът да се произнесе по възраженията във въззивната жалба, касаещи решаващия мотив на първоинстанционния съд?“, не е налице противоречие с разясненията, посочени в т.2 от ТР №1/09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, които са относими към допуснати от първата инстанция нарушения при докладване на делото, респ. при дадена неправилна правна квалификация.

Независимо от горното и за пълнота на изложението, следва да се отбележи, че макар и непълни, мотивите на съда относно възражението на въззивника за неправилност на извода на първата инстанция за невалидност на клаузи на договора, касаещи недължимост за плащане от НЗОК на извършени надлимитни дейности, са в съответствие с практиката на ВКС, която изцяло се споделя от настоящия състав. В решение №169/16.02.2021г. по т.д. №1916/2019г. на ВКС, ІІ т.о е прието, че: договорените в индивидуалния договор за оказване на болнична помощ договор между РЗОК и изпълнител на медицинска помощ клаузи, съгласно които не се разрешава на изпълнителя да отчита с финансово-отчетни документи дейности, лекарствени продукти или медицински изделия на стойности, надвишаващи стойностите за съответния месец в Приложение №2, и се дава право на възложителя да не извършва плащане на изпълнителя, когато сумите по фактурите и спецификациите надвишават стойностите за съответния месец в Приложение №2, са нищожни на основание чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД като противоречащи на императивни правни норми – чл.4, ал.1, чл.55, ал.3, т.2, 5 и 6 ЗЗО /редакция преди изм. с ДВ, бр.48 от 27.06.2015г./ и чл.35, т.1 /редакция преди изм. с ДВ, бр.48 от 27.06.2015г./ във връзка с чл. 26, ал. 2 и чл. 25 ЗЗО.

Не е решен в противоречие с цитираната от касатора практиката на ВКС и не може да обоснове наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК въпрос №2 на касатора: „ Докъде се простира възможността на съда да тълкува договорите по реда на чл.20 ЗЗД и може ли при извършване на това тълкуване да се подменя действителната воля на страните?“. Правният спор не е решен от въззивния съд след направено тълкуване на клаузите на договора по смисъла на чл.20 ЗЗД. Уговорките в договора, с които извършителят е поел задължението да предоставя на здравноосигурените лица договорените медицински услуги; да спазва правата на здравноосигурените лица и пациента, регламентирани в ЗЗО и ЗЗ; да осигурява условия, които да гарантират правата на здравноосигурените лица, включително и в качеството им на пациенти при оказване на болнична помощ, са ясни и не се нуждаят от тълкуване. Що се отнася до клаузите в договора, с които не се разрешава на изпълнителя да отчита с финансово-отчетни документи дейности, лекарствени продукти или медицински изделия на стойности, надвишаващи стойностите за съответния месец, (както бе посочено по-горе), съдът без да ги е тълкувал в контекста на критериите по чл.20 ЗЗД е приел, че тези клаузи нямат за последица отказ от плащане на медицинската дейност и вложени медицински изделия, стига помощта да е в обхвата на гарантирания от бюджета на НЗОК основен пакет здравни дейности, в какъвто смисъл е и формираната практика на ВКС.

Формулираните от касатора въпроси под №3: 3.1.„ Как следва въззивния съд да цени заключение на вещо лице, на което първостепенният съд е поставил задача, изискваща преценка за съответствие с нормативни разпоредби и договорни клаузи?“; 3.2 „При конкретно посочени във въззивната жалба противоречия на заключенията на вещите лица с доказателствата по делото, длъжен ли е въззивният съд да обсъди в решението си посочените противоречия?“; 3.3. Длъжен ли е въззивният съд при релевирани в жалбата конкретни оплаквания, свързани с доказателствата по делото, да извърши самостоятелна преценка на същите, както и да обсъди в мотивите доводите и възраженията на страните по отношение на доказателствата?“; 3.4 „Как следва съдът да цени доказателствената сила на счетоводните записи на ищеца, в случай, когато същите не се основават на първични счетоводни документи, които ги удостоверяват?“ и 3.5 „“Обстоятелството, че заключенията не са оспорени от страните, освобождава ли въззивният съд от задължението да извърши оценка на същите съобразно чл.202 ГПК?“, не покриват общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. И двете заключение на вещите лица – съответно това на доктор И. Д. по съдебно – медицинска експертиза и това на С. А. по съдебно-икономическата експертиза са ясни и даващи конкретни отговори на поставените от ищеца въпроси. Заключенията са обсъдени от въззивната инстанция като съдът не е констатирал противоречие на заключенията на вещите лица с доказателствата по делото, както се твърди въпрос №3.2. Отделно следва да се има предвид, че при евентуално допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка с начина на поставяне на задачите при изготвяне на експертизите и респ. при приемане на заключенията, въззивникът е имал право на основание чл.266, ал.3 ГПК да поиска с въззивната жалба събирането на допълнителни доказателства, което НЗОК в случая не е сторила. При това положение поставените въпроси, свързани с приетия доказателствен материал по делото и с неговото обсъждане от въззивната инстанция, не се явяват значими за конкретния правен спор.

По аналогични съображения като тези, изложени по-горе относно въпрос №1, не може да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК въз основа на въпрос №4 в изложението: „Необсъждането и непроизнасянето по възраженията, съдържащи се във въззивната жалба относно уважаването на исковете по чл.86, ал.1 ЗЗД от първостепенния съд, съставлява ли съществено нарушение на съдопроизводствените правила, допуснато от въззивния съд?“. От една страна по начина, по който е формулиран въпроса, а именно - дали липсата на произнасяне по определено възражение във въззивната жалба представлява съществено процесуално нарушение, допуснато от въззивния съд“. въпросът покрива в пълна степен оплакването в касационната жалба за неправилност на решението поради допуснато от въззивния съд съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което като касационно основание не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК. Отделно, в случая не е налице и твърдяното противоречие с постановките в т.2 от ТР №1/09.12.2013г. по тълк.д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, които са относими към допуснати от първата инстанция нарушения при докладване на делото, респ. при дадена неправилна правна квалификация, каквито нарушения не се твърдят от касатора във връзка с решението по акцесорните исковете по чл.86 ЗЗД.

На основание чл.78, ал.3 ГПК касаторът дължи на ответната по касация болница сумата 11 393.64 лв. – заплатен адвокатски хонорар с ДДС за осъществената правна помощ по касационното дело.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,