Определение № 143 от 31.01.2013 г. на ВКС по гр. д. № 684/2012 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на М. на в. р., представлявано от юрисконсулт М. С., против въззивното решение № 16 от 25 януари 2012 г., постановено по в.гр.д. № 476 по описа на окръжния съд в Ямбол за 2011 г., с което е потвърдено решение № 568 от 21 октомври 2011 г., постановено по гр.д. № 2245 по описа на районния съд в гр. Ямбол за 2011 г. в обжалваната му част, с която са уважени предявените от В. Т. С. срещу МВР искове с правно основание по чл. 344, ал. 1, т. 1 и 2 КТ. В жалбата се сочи, че въззивното решение е неправилно като постановено при допуснато нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила, както и поради необоснованост, тъй като неправилно съдът приел, че МВР е пасивно материалноправно и процесуалноправно легитимиран по исковете, предявени срещу него от ищеца С.; цитираният от съда § 63 ПЗР ЗМВР касае единствено правоприемството между Министерството на извънредните ситуации и МВР по отношение на активите, пасивите, правата и задълженията и архивите, което не обуславя наличието на процесуална легитимация по предявените искове, трудовото правоотношение с ищеца е прекратено от орган, назначен от Министерския съвет, а не от министъра на вътрешните работи, а и последният не е длъжностно лице, което назначава лица по трудово правоотношение с МВР, като не е компетентен и да прекратява такива; с решение на Народното събрание от 2009 г. е закрито Министерството на извънредните ситуации, не е определен негов правоприемник или друго ведомство, което да поеме функциите му; с това решение е преустановена дейността на министерството, която е била в по-широк мащаб от дейността по гражданска защита, и е прекратен самият правен субект, страна по трудовото правоотношение с ищеца; единствен работодател на ищеца е било министърът на извънредните ситуации, а в ЗМВР не е предвидено правоприемство по отношение на трудовите и служебни правоотношения, тъй като в МВР е била образувана Главна дирекция „Гражданска защита”, която не е правоприемник на активите, пасивите, правата и задълженията на закритото министерство; § 61 ПЗР ЗИД ЗМВР касае запазване на заварени трудови правоотношения на лица, работещи по такива в МВР; неправилни са изводите на съда, че е налице някоя от хипотезите на чл. 123 КТ – предоставянето на материалните активи на закритото министерство не може да се приравни на предоставяне на активи, предмет на облигационни отношения; дейността, извършена от новосъздадената дирекция, е близка до дейността по гражданска защита, осъществявана от закритото министерство, но единствено този факт не обосновава правоприемство между работодателите и запазване на трудовите правоотношения; с § 64 ЗИД ЗМВР се създават по-благоприятни условия за кандидатстване за първоначално назначаване в МВР на лицата, работещи в закритото министерство към момента на закриването му; заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение е издадена от компетентен орган, не може да се направи извод за осъществено преустройство на работодателя, а разпоредбата на § 64 ПЗР ЗМВР не е пречка председателят на комисията да упражни правото си да прекрати трудовото правоотношение с ищеца, щом необходимостта от трудовата функция е отпаднала. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване към касационната жалба по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че са налице всички основания на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като съдът е приел, че МВР е пасивно материалноправно и процесуалноправно легитимирано да отговаря по предявените срещу него искове. Представят се определение на ВКС, постановено по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК, в което е прието, че не М. съвет, а МВР трябва да е ответник по трудовоправен спор с лице, уволнено от закритото Министерство на извънредните ситуации. Представят се и едно първоинстанционно и четири въззивни решения, без отбелязване за влизането им в сила, поради което те не могат да послужат за целите на преценката по чл. 280, ал. 1 ГПК. Ответникът В. Т. С. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. С. В., в отговор на касационната жалба сочи доводи за липса на основание за допускане на касационното обжалване, както и за нейната неоснователност. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК. С решението си въззивният съд приема, че в резултат от решение на Народното събрание на основание чл. 84, т. 7 и чл. 108 от Конституцията, е закрито Министерството на извънредните ситуации, работодателят на ищеца е престанал да съществува като субект в правния мир и съгласно § 63 ПЗР ЗИД ЗМВР, в сила от 24 ноември 2009 г., процесуално легитимиран да отговаря по исковете е неговият правоприемник МВР; МВР е правоприемник на активите, пасивите, правата и задълженията на закритото министерство; нормата на § 64 предвижда за служителите в служебни и трудови правоотношения, осъществяващи функции, свързани със защита при бедствия и осигуряване на гражданите на достъп до службите за спешно реагиране чрез Националната система за спешно повикване с единен европейски номер 112 към датата на влизане в сила на решението на Народното събрание, да се назначават в МВР без провеждане на конкурс и без да са налице специфичните изисквания на чл. 179, ал. 1 т. 4 и ал. 3 ЗМВР; ищецът е изпълнявал подобна дейност в закритото министерство, поради което прекратяването на трудовото правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, т. 1 КТ – поради закриване на предприятието, е незаконосъобразно; сочената хипотеза предвижда, че предметът на дейност, с оглед на който предприятието е създадено, и за реализирането на който са сключени трудовите договори, вече не съществува и именно поради това те се явяват ненужни, и прекратяването е по отношение на всички работници и служители; дейността, която е осъществявана от закритото министерство, и конкретно трудовата функция на ищеца, не е преустановена, а е преминала към структурата на МВР, където са създадени съответните структури. К. съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по проблема за легитимацията на касатора по предявените искове, предвид обвързващото разрешение, дадено от ВКС в решение № 353 по гр.д. № 1343/2011 г., ІV г.о. Според посоченото решение, съгласно § 63 ПЗР ЗИД ЗМВР, в сила от 24 ноември 2009 г., МВР е правоприемник на активите, пасивите, правата и задълженията на Министерството на извънредните ситуации, а съгласно § 64 държавни служители в служебни правоотношения и служители по трудови правоотношения с министъра на извънредните ситуации, които осъществяват функции, свързани със защита при бедствия и осигуряване на гражданите на достъп до службите за спешно реагиране чрез Националната система за спешно повикване с единен европейски номер 112 към датата на влизане в сила на решението на Народното събрание за приемане на структурата на Министерския съвет на Република България, с което е закрито Министерството на извънредните ситуации, се назначават в МВР без провеждане на конкурс и без да са налице изрично изброени специфични изисквания; съгласно чл. 7, т. 9, 10, 11 ЗМВР, в сила от 25 декември 2009 г., основни дейности на МВР стават защита при бедствия и пр., а съгласно чл. 10, т. 7 (отм.) ЗМВР, в сила от същата дата, една от дирекциите в МВР е Главна дирекция „Гражданска защита”, като определените й функции съвпадат с тези при закритата дирекция в закритото министерство; след като законово възложените функции и задачи на закритото министерство, осъществявани чрез негова структура, са преминали и се изпълняват от МВР чрез негова структура, а МВР е обявено от законодателя за правоприемник на активите, пасивите, правата и задълженията на закритото министерство, то в частност съответната главна дирекция към МВР се явява правоприемник на съответната главна дирекция при закритото министерство. Трудовите правоотношения с работниците и служителите, визирани в § 64 ЗИД ЗМВР, се запазват. Тъй като даденото от въззивния съд разрешение на поставения правен проблем е напълно съответно на задължителното тълкуване, дадено от ВКС в посоченото решение, постановено по реда на чл. 290 и сл. ГПК, то липсва основание за допускане на касационното обжалване. Ответникът претендира заплащане на разноски за касационното производство, които са в размер на 650 лева заплатени по договор за правна защита и съдействие, и му се дължат на основание чл. 78, ал. 3, вр. ал. 1 ГПК. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение