Определение № 2115 от 14.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 1053/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от М. Н. М. и Р. Н. Г. - Де Л., представлявани от адв. М. Д., срещу въззивното решение № 1534/23.12.2025г., постановено по в.гр.д. № 937/2025г. на Софийски апелативен съд, в частта му, с която след частична отмяна на решение на СГС от 22.01.2025г. по гр.д. № 16831/2019г., исковете на касаторките срещу Застрахователно акционерно дружество „АРМЕЕЦ“ АД за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на Н. Г., настъпила при ПТП от 21.04.2016г., са отхвърлени за разликата над сумата от 91 000 лв. за всяка една от тях до присъдените от първоинстанционния съд 130 000 лв. и по претенцията на починалата в хода на производството ищца М. Р. Г., с конституирани наследници по закон – касаторките М. Н. М. и Р. Н. Г. - Де Л., за разликата над 98 000 лв. до присъдения размер от 140 000 лв. Касационните жалбоподателки поддържат, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на процесуалните правила и е необосновано. В жалбата се твърди, че неправилно въззивният съд е отменил първоинстанционното решение в частта за присъдените обезщетения на двете дъщери и съпругата на починалия в резултат на ПТП техен наследодател за посочените суми, като е приел, че е налице съпричиняване в размер на 30%. Касаторките считат, че изводът за наличие на предпоставките по чл. 51, ал. 2 ЗЗД е неправилен и необоснован. Поддържат, че неправилно съдът се е позовал на мотивите на присъдата на наказателния съд, което е в противоречие с чл. 300 ГПК, тъй като съпричиняването не се обхваща от задължителната й сила и следва да бъде надлежно установено. Касационните жалбоподателки твърдят, че Н. Г. е пресичал на пешеходна пътека, а конкретният й вид /обозначена или не/ е без правно значение. При условията на евентуалност се оспорва и приетият от въззивния съд процент на съпричиняване от 30% като несъответен. По подробно изложените доводи касаторките претендират допускане до касационно обжалване на въззивното решение, отмяната му в обжалваната част и уважаване на исковите им претенции. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, се сочат основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по чл. 280, ал.2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност, като се поставят следните въпроси: 1. „Относно задължителната сила на присъдата съгласно чл. 300 ГПК и свързания въпрос представлява ли извод за наличие / липса на съпричиняване, възприет от наказателния съд при индивидуализация на наказанието, процесуална пречка за гражданския съд да изгради собствен извод по основателността на възражението за съпричиняване на база на събраните в хода на гражданския процес доказателства“, по който се твърди разрешаването му в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 51/03.05.2017г. по т.д. № 1971/2016г., 2 т.о., решение № 15/16.06.2017г. по т.д. №2662/2015г., 2 т.о., решение № 239/21.06.2018г. по т.д. №2265/2017г., 2 т.о., решение № 431/02.07.2024г. по т.д.№2452/2023г.,1 т.о.; 2. „Относно задължението на въззивния съд като инстанция по същество на спора да обсъди събраните в хода на съдебното дирене доказателства и въз основа на техния анализ в рамките на наведените с жалбите оплаквания и доводи по същество да постанови решението си“, по който се поддържа противоречие с Тълкувателно решение №1/04.01.2001г. по т.д. №1/2000г. на ОСГК на ВКС и Тълкувателно решение №1/09.12.2013г. по т.д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, а също и с решение № 548/06.12.2010г. по гр.д. №1119/2009г., 3 г.о., решение № 37/29.03.2012г. по гр.д. №241/2011г., 1 г.о., решение №60136/24.11.2021г. по т.д. №1897/2020г. на ВКС, 2 т.о.; 3. „Относно задължението за провеждане на пълно и главно доказване на възражението за съпричиняване като предпоставка за прилагане на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и задължението на съда при извод за основателност на възражението за съпричиняване, основан на събраните в хода на делото доказателства, да извърши преценка отново въз основа на тях на обема на приноса с оглед съотношението между поведението на пострадалия и делинквента като условия за настъпването на резултата“, по който се сочи произнасяне в противоречие с решение №160/15.10.2024г. по т.д. № 1946/2023г. на ВКС, 1 т.о., решение №50092/15.01.2024г. по т.д. № 1596/2022г. на ВКС, 2 т.о. и др.; 4. „Относно правото на пешеходеца за преминаване с предимство по различните регламентирани от ЗДвП видове пешеходни пътеки и относно това презюмира ли се по-голяма или по-малка степен на безопасност при пресичане в зависимост от вида пешеходни пътеки – маркирана, сигнализирана с пътен знак, продължение на тротоар, и задълженията на водачите на МПС при приближаване на всеки един вид пешеходна пътека“, по който се поддържа противоречие с Тълкувателно решение № 2/2016г. на ОСНК на ВКС. Ответникът по касационната жалба - „Застрахователно акционерно дружество АРМЕЕЦ“ АД оспорва жалбата по съображения, изложени в писмен отговор от 30.04.2026г., чрез процесуалния си пълномощник – юриск. Вероника А., като претендира да не бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК и данните по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена от легитимирани страни, в предвидения по чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, срещу подлежащ на обжалване акт, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че всички предпоставки на състава по чл. 226 КЗ /отм./, във връзка с чл. 45 ЗЗД: деянието на делинквента /О. Ищинакова/, противоправността му, вредоносният резултат, причинно - следствената връзка между деянието и резултата, вината на този водач на МПС и наличието на застрахователно правоотношение по договор за застраховка „ГО“ между Ищинакова и ЗАД „Армеец“ АД/ са установени със събраните в процеса пред СГС доказателства: писмени, гласни и експертни, преценени в съвкупност, както и при условията на чл. 300 ГПК, с влязъл в сила съдебен акт на наказателен съд. Софийски апелативен съд е посочил, че препраща към мотивите на първоинстанционния съд в тази част, включително и по отношение на определеното обезщетение по реда на чл. 52 ЗЗД. Въззивният съд е счел за основателно възражението за съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Изложил е, че в мотивите си постановената от САС присъда от 21.06.19г. по внохд № 1637/2018г., потвърдена с решение на ВКС, констатирала изрично, че загиналият е нарушил с поведението си като пешеходец правилата по чл. 113 ЗДвП и чл. 114 ЗДвП и с това е допринесъл „в значителна степен“ за настъпването на процесния вредоносен резултат. Апелативният съд е счел, че с горното наказателният съд е обосновал индивидуализацията на наложеното на водачката Ищинакова наказание, приемайки, че процесното съпричиняване представлява „изключително смекчаващо отговорността обстоятелство“. САС е изтъкнал, че правилата на чл. 305 НПК, във връзка с чл. 301 НПК, съотнесени към чл. 300 ГПК, обосновават извод, че наказателната присъда подлежи на съобразяване в двете й части – мотиви и диспозитив, доколкото констатираното в мотивите на съда съпричиняване рефлектира пряко в индивидуализацията на наказанието, което пък се отразява в диспозитива на съдебния акт. Въззивният съд е посочил, че няма пречка граждански съд да направи самостоятелни изводи относно наличието /или липсата/ на предпоставката по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, но това може да бъде сторено само когато не е налице изрично произнасяне в такава насока на наказателния съд, каквото имало в случая. САС е изложил, че пострадалият пешеходец е пресякъл оживен столичен булевард по опасен /рисков/ начин, без да съобрази натовареността на трафика и наличието на паркирани превозни средства, които ограничават видимостта на водачите на МПС, както и че пресичането е предприето на пешеходна пътека, но не на изрично маркирана или сигнализирана по смисъла на пар. 6, т. 54, изр. 1-во ЗДвП, а на такава по смисъла на пар. 6, т. 54, изр. 2-ро ЗДвП. Въззивният съд е посочил, че пресичането на изрично обозначена /сигнализирана/ пешеходна пътека е значително по - безопасно, тъй като наличието на очертания, пътни знаци или светофарна уредба заострят в много по-голяма степен вниманието на водачите на МПС. САС е приел, че процентът на съпричиняване е 30%, с оглед на който е редуцирал обезщетенията на ищците, както в качеството им на дъщери на загиналия, така и като наследници по закон на починалата в хода на производството негова съпруга. С така изложените мотиви, въззивният съд е отменил частично първоинстанционното решение и е отхвърлил исковете на касаторките съответно за разликата над 91 000 лв. до 130 000 лв. и за разликата над 98 000лв. до 140 000 лв. по отношение на исковата претенция, заявена от първоначалната ищца – М. Г.. В частта, с която горепосочените суми /по 91 000лв. и общо 98 000 лв./ са присъдени на ищците, решението е влязло в сила. Настоящият съдебен състав намира, че са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения: Не е налице вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, поради което няма основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2 ГПК. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в тълкувателното решение, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, като съдът може само да го конкретизира и доуточни. Първият поставен от касаторките въпрос е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, който се е позовал на мотивите на присъдата на наказателния съд, приемайки че има съпричиняване от страна на пострадалия, което било обсъдено като смегчаващо вината на водачката на МПС обстоятелство. С оглед горното питането отговаря на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. По въпроса е налице практика на ВКС, обективирана както в сочените от касаторките решения на ВКС, а именно № 51/03.05.2017г. по т.д. № 1971/2016г., 2 т.о., решение № 15/16.06.2017г. по т.д. №2662/2015г., 2 т.о., решение № 239/21.06.2018г. по т.д. №2265/2017г., 2 т.о., решение № 431/02.07.2024г. по т.д.№2452/2023г., 1 т.о., така и служебно известна на състава, като например решение №55/30.05.2009г. по т.д. №728/2007г. на 1 т.о. на ВКС, в което е прието изрично, че влязлата в сила присъда /споразумение/ има доказателствено значение за вината, противоправността и деянието само на извършителя на престъплението, тъй като предмет на изследване в наказателното дело е поведението на увредителя, затова преценката за извършеното от него е задължителна за гражданския съд, а поведението на пострадалия не е предмет на присъдата, освен ако съпричиняването не представлява елемент от състава на престъплението. За проверка на съответствието на даденото от въззивния съд разрешение на въпроса следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение. С оглед горното следва да се допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по следния обобщен и уточнен, въз основа на поставения от касаторките и съобразно правомощията на съда въпрос: „Относно зачитането по чл. 300 ГПК на влязлата в сила присъда и констатациите на наказателния съд в мотивите й за приноса на пострадалия за настъпването на вредоносния резултат и необходимостта от доказването му в гражданския процес като условие за прилагане разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД“. Втори и трети въпроси от изложението съставляват оплаквания за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила от страна на въззивния съд, съответно основания за касиране на въззивния акт като неправилен по чл. 281, т. 3 ГПК, и по тях съдът ще се произнесе с решението по чл. 290 ГПК. Четвъртият въпрос е обусловен от отговора на правния въпрос, по който се допуска касационно обжалване. Не се дължи заплащането на държавна такса на основание чл. 83, ал.1, т. 4 ГПК, поради което делото следва да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание без внасяне на такса за разглеждане на касационната жалба. Воден от горното, Върховният касационен съд, Първо търговско отделение