Определение № 1535 от 01.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3367/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Общинско предприятие „Комплекс за детско хранене“ – гр. Варна, ЕИК: 00000934421664, срещу Решение № 539 от 29.04.2023 г. по в. гр. д. № 550/2023 г. на Окръжен съд – Варна, с което е потвърдено Решение № 4167 от 30.12.2022 г., постановено по гр. д. № 5758/2022 г. по описа на РС - Варна, с което Общинско предприятие "Комплекс за детско хранене" - гр. Варна (ОП "КДХ" – Варна) е осъдено да заплати на В. Д. М., ЕГН: [ЕГН], сумата от 5 185, 16 лева, представляваща неизплатено обезщетение при придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст след прослужени 10 години от трудовия стаж при един и същ работодател, на основание чл. 222, ал. 3 от КТ, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда - 09.05.2022 г., до окончателното изплащане на задължението, както и сумата от 1 279, 11 лева, представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата в размер на законната лихва върху главницата за периода 01.12.2019 г. - 08.05.2022 г. на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния закон, както и че е необосновано. Касационният жалбоподател сочи, че съдът неправилно е приложил чл. 123, ал. 1, т. 7 КТ, тъй като не е съобразил същностните разлики в правноорганизационната форма на търговското дружество, в което ищецът е работил до 01.02.2013 г. - "Стопанска и спомагателна дейност" ЕАД – Варна („ССД“ ЕАД - Варна), и на общинското предприятие, където преминал на работа от 01.02.2013 година. Поддържа, че търговското дружество, чийто капитал бил собственост на Община Варна, било създадено с цел генериране на печалба, а общинското предприятие е специализирано звено на общината за изпълнение на дейности, финансирани от общинския бюджет, и не е самостоятелно юридическо лице. Ето защо извод за правоприемство между работодателите на ищеца по смисъла на чл. 123, ал. 1, т. 7 КТ бил изключен, а заключението на въззивния съд, че трудовото правоотношение между ищеца и „ССД“ ЕАД – Варна не е било прекратено поради закриване на предприятието (чл. 328, ал. 1, т. 1 КТ), било неправилно. Искането е за отмяна на атакуваното решение и отхвърляне на предявените искове. Допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Ответникът по касационната жалба В. Д. М. е подал отговор, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно– за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Четвърто отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, приема следното - касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че от 01.08.1989 г. ищецът без прекъсвания е полагал труд при „ССД“ ЕАД - Варна до 01.02.2013 г., когато е преминал на работа по реда на чл. 123, ал. 1, т. 7 КТ при ответника, касатор в настоящото производство. Отчел е, че органът по закриване на „ССД“ ЕАД e Общински съвет - гр. Варна, който е и органът по учредяване на новото предприятие. Установил е, че дейността (организация и осъществяване на хранене на децата в Община Варна на възраст между 10 месеца и 3 години) между новото и старото предприятие се припокриват, че това (закриването „ССД“ ЕАД и учредяването на ОП "КДХ" – Варна) е станало в толкова кратък интервал от време, че основната дейност никога не е преустановявана, констатирал е, че тя продължава да съществува и се осъществява понастоящем. Въззивният съд е съобразил безспорните между страните факти, че от "ССД" ЕАД на ОП "КДХ" – Варна са прехвърлени всички необходими за работата на новото предприятие суровини, материали, оборудване, резервни части, както и че под наем са отдадени сградите и помещенията от значение за дейността на ОП "КДХ" – Варна, включително детски кухни и офис. Посочил е, че от 01.02.2013 г. са прекратени трудовите договори с персонала на "ССД" ЕАД – Варна и от същата дата са сключени нови трудови договори със същите лица, но вече като работници и служители в новото ОП "КДХ" – Варна, без да има прекъсване на дейността по хранене на децата до 3-годишна възраст на територията на община Варна. Именно по тези съображения е обосновал извод, че в случая е налице е форма на вътрешна реорганизация и правоотношенията с работниците и служителите се подчиняват на правилата на чл. 123 КТ. Посочил е, че дейността на закритото предприятие не само, че не е преустановена, а е поета от новосъздаденото общинско предприятие и всички работници и служители са назначени на работа в ОП "КДХ", ползвайки същата производствена база, оборудване, суровини и материали. Ето защо е отрекъл да е налице хипотезата на чл. 328, ал. 1, т. 1 от КТ при прекратяване на трудовия договор на ищеца със "ССД" ЕАД, независимо, че то е търговско дружество и прекратяването му чрез ликвидация е предприето и проведено в съответствие с разпоредбите на Търговския закон, а през 2016 г. е и заличено от търговския регистър. Извършеното преобразуване е приел да се подчинява на правилата на чл. 123, ал. 1, т. 7 от КТ, в която хипотеза е осъществена само форма на вътрешна реорганизация и вътрешно организационно преустройство на работодателя, но не и закриване на предприятие по смисъла на чл. 328, ал. 1, т. 1 от КТ, което по своята правна същност представлява окончателното и пълно преустановяване дейността на предприятието за в бъдеще, позовавайки се на разясненията в ТР № 5/2019 г. на ОСГК на ВКС. В обобщение въззивният съд е посочил, че в периода от 01.08.1989 г. до 04.10.2019 г. ищецът без прекъсване е работил при един и същ работодател, при което и при прекратяване на трудовото му правоотношение, считано от 04.10.2019 г., поради придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст работодателят му дължи обезщетение в размер на шест брутни трудови възнаграждения, на основание чл. 222, ал. 3, изр. първо, предл. второ КТ. За неоснователно въззивният съд е преценил възражението на ответника, че в случая търговското дружество с общинско участие в капитала и общинското предприятие, което е специализирано звено на Общината за изпълнение на дейности, финансирани от общинския бюджет и е част от специализираната общинска администрация, са различни работодатели. Мотивирал се е с безспорно установените факти, че чрез "ССД" ЕАД и ОП "КДХ" Община Варна е осъществявала и осъществява стопанска дейност по смисъла на Закона за общинската собственост. Отчел е различията, които съществуват между търговското дружество и общинското предприятие, но е преценил, че върху извода, че през процесния период ищецът е работил при един и същ работодател по смисъла на т. 1 от § 1 от ДР на КТ, тези различия влияние не оказват. Посочил е, че от значение е фактът, че органът, който е взел решение за прекратяване чрез ликвидация на "ССД" ЕАД – Варна, и органът, взел решение за създаването на новото предприятие ОП "КДХ", е един и същ – Общински съвет Варна. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Касационният жалбоподател поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл по следния значим за изхода на делото въпрос: 1."Когато търговско дружество, чийто капитал е собственост на общината, се ликвидира и общината учредява общинско предприятие по Закона за общинската собственост със същата дейност, може ли да има правоприемство по смисъла на чл. 123, ал. 1, т. 7 КТ, след като двете структури се уреждат нормативно от различни закони, имат различна правна характеристика и цели?“ Позовава се на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като твърди, че произнасянето на ВКС по повдигнатия въпрос би допринесло за правилното тълкуване и приложение на закона от съдилищата и развитието на правото. Въпросът е свързан с извода на решаващия съд налице ли е правоприемство на страната на работодателя съгласно императивната разпоредба на чл. 123, ал. 1, т. 7 от КТ и запазено ли е трудовото правоотношение на ищеца при извършеното през 2012 г. преобразуване на "ССД" ЕАД в ОП "КДХ". Този въпрос покрива общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващия му извод. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Във връзка с приложението на чл. 123, ал. 1, т. 7 КТ е формирана практика на ВКС, която е непротиворечива, единна и липсва необходимост от промяната й. Приема се, че нормата на чл. 123 КТ предвижда хипотези на материално правоприемство (промяна на работодателя) след възникване на трудовото правоотношение, като хипотезата на чл. 123, ал. 1, т. 7 КТ е налице, когато работодателят предоставя на друго предприятие, независимо дали то има статут на юридическо лице или не с оглед специалните правила на КТ, едновременно материални активи (сгради, машини, суровини и др.) за дейността, която продължава да се извършва, и работната сила на заетите с тази дейност - Решение № 228 от 2.05.2019 г. на ВКС по гр. д. № 782/2018 г., III ГО, Решение № 165 от 28.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 293/2011 г., IV ГО, Решение № 412 от 28.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1899/2010 г., IV ГО, Решение № 442 от 8.09.2010 г. на ВКС по гр. д. № 721/2009 г., IV ГО, Решение № 477 от 12.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 544/2009 г., IV ГО, Решение № 425 от 1.08.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2920/2013 г., IV ГО. След като по тълкуването на чл. 123, ал. 1, т. 7 КТ, която норма нито е непълна, нито неясна или противоречива по съдържание, е налице установена практика, ненуждаеща се от осъвременяване, то е изключено поставеният от касатора въпрос да има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. В обобщение - касаторът не е обосновал предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поради което въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол. С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касационната жалба сумата от 1 140 лева – разноски за адвокатско възнаграждение. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Четвърто отделение