Определение № 2477 от 12.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 926/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Община Сливен чрез адв. Д. Д. срещу решение №309 от 16.12.2025г по в.гр.д № 415/2025гг на Окръжен съд–Сливен с което е потвърдено решение №775 от 19.09.2025 г на РС – Сливен.Трудов спор по предявени искове на основание чл.344, ал.1, т.1 ,т.2 и т.3 КТ е разрешешен с отмяна на уволнението, предприето по отношение на Д. Й. П. - М. на основание чл.325, ал.1 т.12 КТ със заповед на Заместник- кмета на Община Сливен в деня, в който ищата се е явила в общината да заеме длъжността «Главен инспектор», на която е била възстановена на работа със съдебно решение по гр.д №4906/2023г на РС-Сливен,потвърдено с решение №225/11.07.2024г на ОС-Сливен и влязло в сила след недопускането му до касационно обжалване от ВКС. Предходното уволнение на ищцата също е предприето въз основа на чл.325, ал.1 т.12 КТ поради промяна на щатото разписание с което една от двете длъжности е била определена за заемане по служебно правоотношение, като уволнението е отменено по приключилия трудов спор поради установена недобросъвестност на работодателя и злоупотреба с право. Оспорваното понастоящем уволнение съдилищата отново са квалифицирали като проява на злоупотреба с право – работодателят е упражнил власт превратно, без да се съобразява с постановеното в съдебните актове, защото отново се е позовал на същото изменено през 2023г щатно разписание / като обстоятелство преценено в предходния трудов спор/ за да прекрати възстановеното правоотношение с ищцата,отново недобросъвестно е прибегнал до уволнителното основание на чл.325, ал.1 т.12 КТ. Въззивният съд е отчел факта,че две години след изменението на щатното разписание, което изменение според разрешението на предходния трудов спор е било предприето с единствена цел именно ищцата да бъде уволнена от заеманата длъжност, в общинската администрация не е било назначено лице по служебно правоотношение, вкл. към момента на повторното уволнение на ищцата, оспорвано в настоящия процес. Тези обстоятелства и действията на работодателя от позицията на по-силната страна, неизпълняване на съдебното решение за възстановяване ищцата на работа с преследване на същата вече санкционирана цел каквато и при предходното уволнение, свидетелстват за нарушаване на принципа в чл.8 ал.1 КТ. Постановено е възстановяване на работа с присъждане на обезщетение. Решението се оспорва от касатора Община Сливен като недопустимо, незаконосъобразно и необосновано. Поддържа се, че нарушаване на чл. 8 КТ не било въведено в исковата молба и доказателства за недобросъвестност не били ангажирани от ищцата- тежестта за доказване е нейна. В изложение към касационната жалба касаторът се позовава на недопустимост,както и на очевидна неправилност на решението ,като са поставени множество въпроси с изтъкване на основание по чл. 280, ал.1 т.1 и т.3 КТ: процесуалноправен въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства и доводи на страните; за съдебния контрол върху правото на работодателя да прецени кои от заемащите една и съща длъжност лица да останат по трудово правоотношение и кои да влязат в процедура по заемане на длъжност от държавен служител; има ли право работодателят да ги определи; законосъобразно ли е уволнението ,когато част от щатните бройки за една и съща длъжност са определени за заемане от държавен служител, а други остават непроменени; има ли право въззивният съд от наведени съждения за нужда от подбор да извлича възражение за недобросъвестност по чл.8 КТ;при разпознато за пръв път от въззивния съд възражение за недобросъвестност,следва ли въззивният съд да го включи в доклада и да разпредели доказателствена тежест Изтъкнато е ТР №1/2013г ОСГТК и множество решения от практиката на ВКС,по които се поддържа противоречие с въззивното решение. Отговор е постъпил от Д. Й. П.-М.,чрез адв. Л. А.. Оспорват се основанията за допускане до касационно обжалване. Част от въпросите се сочат като необуславящи (по т.2, 3 и 4). Още с исковата молба ищцата се позовава на злоупотреба с право, поради това останалите въпроси (по т.5,6) имат принципен отговор ,но нямат връзка с конкретния случай. Претендират се разноски. Върховния касационен съд, ІІІ гражданско отделение намира ,че не е налице основание за допускане на въззивото решение до касационно обжалване. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване при основанията на чл. 280, ал.2 ГПК за проверка на вероятна недопустимост на решението, или поради негова очевидна неправилност, каквато не се констатира. В исковата молба,видно от нейното съдържание и противно на твърденията на касатора, ясно е изтъкнато основното възражение на ищцата срещу уволнението - то е за злоупотреба с правото от страна на работодателя, обстойно подкрепено с твърдения при изложена хронология по фактите ,установени и безспорни. При наведен от ищеца довод за злоупотреба с право и факти като изтъкнатите в решението на въззивната инстанция, отговорът на формулираните въпроси за допустимостта, пределите и насоките на съдебния контрол като засягащ актове и избор на действие ,за което законът е предоставил на работодателя преценка по целесъобразност ,или при избор на мерки с които се създават и обективират предпоставки за прилагане на някое от предвидите в закона прекратителни основания ,в случая по чл.325, ал.1 т.12 КТ, няма да обусловят друго правно разрешение по приложимия закон, различно от оспорваното. Въззивният съд решаващо е изтъкнал като основание за отмяна на уволнението оборена презумпция за добросъвестност по чл. 8, ал.2 КТ ,т.е. чрез допустими от закона средства работодателят отново е имал за цел прекратяване на правоотношението с определен служител по облекчен за него начин.Злоупотреба се доказва от ищеца в трудовия спор с факти от естеството на обсъдените в решението.Решаващите съображения на съда за нарушение на чл.8, ал.1 КТ поради проява на недобросъвествост са в съответствие с ясно установени в практиката на ВКС предпоставки кога е налице нарушение на принципа, който е приложим при всяко уволнение, засягащо защитеното право на труд. Въззивният съд е постановил решението си в съгласие с практиката на ВКС по чл. 8 ал.1, ал.2 от КТ,формирана с реш. № 71 от 2013г по гр.д №284/2013г ІV. г.о, решение № 232 от 2011г по гр.д № 781/2010ІV г.о ,реш.№ 239 от 2012г гр.д №799/2011 ІV г.о и реш.№231/2011г на ІІІ г.о 109/2022г по гр.д № 2271/2021г на 4-то г.о на ВКС и много други. Като влага във въпросите разрешения, каквито въззивното решение не съдържа и като извежда значението на въпросите от свои твърдения, които не кореспондират с предмета на делото, защитата не аргументира основание за допускане до касационно обжалване по общия критерии на чл. 280, ал.1 ГПК. Ответницата по касационната жалба е установила разноски в размер на 310 евро за адвокатска защита пред настоящата инстанция, които следва да се присъдят Предвид гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.