Определение № 1269 от 25.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 1472/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на „Градски транспорт“ ЕАД - [населено място], и Община Варна срещу решение № 68 от 06.03.2024 г., постановено по в. т. д. № 364/2023 г. на Апелативен съд - Варна. Решението е обжалвано в частта, с която след частична отмяна на решение № 260008 от 21.02.2023 г. по т. д. № 1548/2019 г. на Окръжен съд - Варна е осъдено „Градски транспорт“ ЕАД - [населено място], подпомагано в процеса от Община Варна, да заплати общо на „Енерджи ефект“ ЕАД и „Супервайзер“ ЕООД като съдружници с равни квоти в ДЗЗД „Енерджи Ефект - Супервайзер“ допълнителна сума в размер на 118 858.79 лв., представляваща горница до общо дължима сборна главница в размер на 1 902 979.34 лв., формирана от остатъците на възнаграждението по договор за инженеринг № BG161PO001/1.5-03/2011/0002-S-17 от 06.10.2015 г., включително части над 1 438 168.36 лв. до 1 534 591.15 лв. с ДДС от остатъка, фактуриран с фактура № 16/22.07.2016 г., на основание чл.266 вр. чл.258 ЗЗД, ведно със законната лихва само от 21.12.2019 г. до окончателното плащане, както и в частта, с която е потвърдено решението по т. д. № 1548/2019 г. на Окръжен съд - Варна в частите, с които по съединени претенции на двамата изпълнители, действали съвместно като ДЗЗД „Енерджи Ефект - Супервайзер“, срещу възложителя на инженерингови услуги „Градски транспорт“ ЕАД, подпомаган от Община Варна, са присъдени общо 1 784 120.55 лв., представляващи дължим остатък от главница от общо възнаграждение на изпълнителя, включващо част от 1 415 732.36 лв. с ДДС от стойността на фактура № 16/22.07.2016 г. и част от 368 388.19 лв. от стойността на фактура № 20/01.10.2016 г., ведно със законната лихва само от 21.12.2019 г. до окончателното плащане. В касационната жалба на „Градски транспорт“ ЕАД - [населено място], представлявано от процесуален представител юрисконсулт, се прави искане за отмяна на въззивното решение в обжалваните части като неправилно поради наличие на основания по чл.281, т.3 ГПК. Навеждат се оплаквания за необоснованост и незаконосъобразност на изводите на въззивния съд относно наличието на активна материалноправна легитимация на ищците като кредитори на вземането за възнаграждение за изпълнени СМР по фактура № 16/22.07.2016 г., правните последици от сключения с „Търговска банка Д“ АД договор за цесия във формата на Анекс № 1/02.08.2016 г. с предмет вземането по посочената фактура и действието на последващото прекратяване на договора за цесия, извършено с Анекс № 2/27.09.2016 г. Релевират се и оплаквания за допуснато от въззивния съд съществено нарушение на чл.271, ал.1, изр.2 ГПК, изразяващо се в постановяване на осъдителен диспозитив за допълнително възнаграждение за изпълнени СМР, въпреки липсата на подадена въззивна жалба от ищците, и за незаконосъобразен отказ на въззивния съд да разгледа своевременно противопоставени възражения за прихващане с мотив, че са преклудирани от силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение, с което са уважени частични искове на ищците за друга част от вземането за възнаграждение за изпълнени СМР, възложени с договора за инженеринг. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба на „Градски транспорт“ ЕАД - [населено място] допускането на касационно обжалване се поддържа на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК с твърдения, че въззивният съд се е произнесъл в решението си по значими за изхода на делото въпроси, които са разрешени в противоречие с практиката на ВКС (решение № 291 по гр. д. № 2193/2014 г. на ІV г. о. и решение от 01.07.2005 г. по т. д. № 1046/2004 г. на ІІ т. о. - за първия въпрос, решение от 01.07.2005 г. по гр. д. № 1046/2004 г. на ІІ т. о., решение № 94/10.07.2014 г. по т. д. № 3643/2013 г. на ІІ т. о., решение № 78/09.07.2014 г. по т. д. № 2352/2013 г. на ІІ т. о., решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 5759/2014 г. на ІІІ г. о., решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. на ІІ т. о. и решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на І т. о. - за втория въпрос, решение № 60127/17.11.2021 г./17.11.2021 г. по гр. д. № 1145/2021 г. на ІІ г. о. - за третия въпрос), а именно: „ 1. Действието на прекратяването на договора за цесия (в случая Анекс № 1 от 02.08.2016 г.) прехвърля ли обратно вземанията в патримониума на цедента; 2. Кой следва да съобщи на длъжника прекратяването на договора за цесия (в случая Анекс № 1 от 02.08.2016 г.), за да се породят последиците на чл.99, ал.4 от ЗЗД - цедентът или цесионерът; 3. Ако решението не е обжалвано от другата страна по делото положението на жалбоподателя може ли да бъде влошено с новото решение“. Формулиран е и въпрос, за който се сочи бланкетно основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК: „Ползва ли се решение по уважен частичен иск със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите и правоизключващите факти на спорното право при предявен в друг исков процес иск за горницата“. Касационната жалба на подпомагащата страна Община Варна, представлявана от юрисконсулт, съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваните части поради необоснованост и материална незаконосъобразност на изводите на въззивния съд за наличие на активна материалноправна легитимация на ищците - с оглед сключения с „Търговска банка Д“ АД договор за цесия и последвалия Анекс № 2/27.09.2016 г. за прекратяване на цесията, и допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила по чл.271, ал.1 изр.2 ГПК. В представено с жалбата изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано по отношение на следните въпроси, определени като значими за изхода на делото: „ 1. Действието на прекратяването на договора за цесия (в случая Анекс № 1 от 02.08.2016 г.) прехвърля ли обратно вземанията в патримониума на цедента; 2. Ползва ли се решение по уважен частичен иск със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите и правоизключващите факти на спорното право при предявен в друг исков процес иск за горницата“. Искането за допускане на касационно обжалване по първия въпрос е аргументирано с твърдение, че даденото от въззивния съд разрешение на въпроса противоречи на практиката в решение № 291/18.11.2014 г. по гр. д. № 2193/2014 г. на ВКС, ІV г. о., а по втория - с твърдение, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване се поддържа бланкетно и очевидна неправилност на въззивното решение - чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. В срока по чл.287, ал.1 ГПК са подадени отговори от ответника по касация „Енерджи ефект“ АД (преди ЕАД) със седалище в [населено място] - чрез процесуален представител адвокат, в които са изложени съображения за отсъствие на поддържаните от касаторите основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационните жалби по същество. С отговорите е поискано присъждане на разноски. Ответникът по касация „Супервайзер“ ЕООД със седалище в [населено място] не е упражнил правото си на отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационните жалби са допустими - подадени са от надлежни страни в срока по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване. Производството по в. т. д. № 364/2023 г. е образувано пред Апелативен съд - Варна по въззивна жалба на „Градски транспорт“ ЕАД - [населено място] срещу постановеното от Окръжен съд - Варна решение по т. д. № 1548/2019 г. в частта, с която дружеството - жалбоподател, подпомагано от Община Варна, е осъдено да заплати на „Енерджи ефект“ ЕАД и на „Супервайзер“ ЕООД в качеството им на изпълнители по договор за инженеринг, действали съвместно като ДЗЗД „Енерджи ефект - Супервайзер“, остатъци от възнаграждения за извършени и приети работи в размер на 1 415 732.36 лв. с ДДС по фактура № 16/22.07.2016 г. и в размер на 368 388.19 лв. с ДДС по фактура № 20/01.10.2016 г. (общо 1 784 120.55 лв.), ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска - 18.09.2019 г., до окончателното плащане, и остатъци от обезщетения за забавено плащане в размер на 55 974.54 лв. - върху главница в размер на 368 388.19 лв. за периода от 20.03.2018 г. до 17.09.2019 г., и в размер на 107 212.84 лв. - върху главница в размер на 752 370.79 лв. за периода от 23.10.2016 г. до 17.09.2019 г., както и в частта, с която са установени като дължими допълнителни остатъци от дължимо възнаграждение в размер на 1 557 027.15 лв. по фактура № 16 и обезщетение за забавено изпълнение на задължението по същата фактура в размер на 472 298.25 лв. за периода 21.09.2016 г. - 17.09.2019 г., като претенциите за тях са отхвърлени поради погасяване с насрещни вземания на възложителя „Градски транспорт“ ЕАД в признат от първоинстанционния съд общ размер 613 593.04 лв. При разглеждане на въззивната жалба Апелативен съд - Варна е съобразил, че първоинстанционният съд се е произнесъл по искове за заплащане на остатъци от дължими възнаграждения за изпълнени и приети СМР, предмет на сключен между „Градски транспорт“ ЕАД като възложител и „Енерджи ефект“ ЕАД и „Супервайзер“ ЕООД като изпълнители, действащи съвместно в качеството на съдружници с равни квоти в ДЗЗД „Енерджи ефект - Сурпервайзер“, договор за инженеринг № BG161PO001/1.5-03/2011/0002-S-17 от 06.10.2015 г., за които са издадени фактура № 16/22.07.2016 г. на стойност 2 489 322.57 лв. с ДДС и фактура № 20/01.10.2016 г. на стойност 1 277 473.57 лв. с ДДС. Исковете са предявени след развило се и приключило в хода на делото производство, образувано по предявени от ищците срещу ответника частични искове за други части от отразените в двете фактури вземания за възнаграждение за изпълнени и приети СМР, съединени с искове по чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на обезщетения за забава за периоди, различни от посочените в исковата молба по последващото дело. Въззивният съд е преценил като безспорни между страните следните релевантни за спора факти: Ответникът е заплатил на ищците сумата 45 031.71 лв., с която е погасил част от дължимото възнаграждение за изпълнени и приети СМР по фактура № 16. С рамков договор от 27.07.2016 г. двамата съдружници в ДЗЗД „Енерджи ефект - Супервайзер“ в качеството на цеденти са уговорили с „Търговска Банка Д“ АД прехвърляне под условие в срок до 31.12.2016 г. на паричните си вземания към „Градски транспорт“ ЕАД по договора за инженеринг в рамките на общ лимит до размер на 3 000 000 лв., заедно с дължимите лихви и неустойки, като конкретният предмет на цесията е уточнен с Анекс № 1/02.08.2016 г. - лихвоносна данъчна основа по фактура № 16/22.07.2016 г. в размер на 2 074 435.48 лв. без ДДС. Ответникът - длъжник е уведомен от кредиторите за прехвърляне на вземането по фактура № 16 в размер на цялата данъчна основа, но е потвърдил пред цесионера задължението си само до размер на 448 398.25 лв. и с писмо от 29.12.2016 г. е изразил съгласие с цесията до този размер. С Анекс № 2/27.09.2016 г. действието на Анекс № 1/02.08.2016 г. е прекратено поради несбъдване на поставеното условие за прехвърляне на вземането - потвърждаване на вземането от длъжника (чл.3, ал.2 от Анекс № 1), и е постигнато съгласие, че цедентът прехвърля на цесионера само част от вземането до общ размер 448 398.25 лв. без ДДС, заедно с дължимите лихви, неустойки и др. подобни, фактурирани ведно с други вземания във фактура № 16/22.07.2016 г. за обща сума 2 074 435.48 лв. без ДДС. На 16.09.2019 г. ответникът е получил уведомление и за извършено от ищците прехвърляне на вземането по фактура № 20 до размер на сумата 383 982.60 лв. в полза на „Стимекс“ ЕООД. Ищците са се снабдили с изпълнителен лист въз основа на невлязлото в сила въззивно осъдително решение, постановено по предявените срещу ответника частични искове в производството по т. д. № 324/2017 г. на Окръжен съд - Варна, за присъдени 400 000 лв. от главницата по фактура № 16 и 500 000 лв. по фактура № 20, ведно със законните лихви от 16.03.2017 г., и са образували изпълнително дело срещу ответника за принудително събиране на вземанията. Впоследствие между ищците и ответника е подписано споразумение № 80/07.10.2019 г. за погасяване на задълженията по изпълнителния лист и в изпълнение на него ответникът е превел по съвместна сметка на двамата изпълнители общо 1 141 743.29 лв. за погасяване на част от главниците и на начислени върху тях лихви за забава за времето до 20.12.2019 г. Постъпилите суми са осчетоводени от ДЗЗД „Енерджи ефект - Супервайзер“ като сборно плащане на главница в размер на 900 000 лв. и на лихви в размер на 241 743.29 лв. Позовавайки се на т.2 от Тълкувателно решение № 3/2016 по тълк. д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС и на т.3 от Тълкувателно решение № 2/2020 по тълк. д. № 2/2020 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е приел, че като участници в приключили с влезли в сила съдебни решения спорове по образуваните пред Окръжен съд - Варна т. д. № 324/2017 г. и т. д. № 1549/2019 г. страните са обвързани от установените помежду им основания за пораждане на вземанията/задълженията по двете процесни фактури (в т. ч. обем на изпълнените и приети без възражения от възложителя СМР, а също и неизпълнени и неподлежащи на заплащане СМР, чиято стойност е включена във фактурите), изискуемостта на вземанията и отговорността на длъжника - ответник за забавено плащане. След като е констатирал, че с влязло в сила решение са установени като най-ранни моменти на настъпил падеж на вземанията датите 21.11.2016 г. - за вземането по фактура № 16, и 21.12.2016 г. - за вземането по фактура № 20, съдът е направил извод, че забраната на чл.299, ал.1 ГПК изключва възможността за пререшаване на спора относно началния момент на забавата на ответника, поради което ответникът следва да се счита в забава по отношение на претендираните с исковете остатъци от дължими възнаграждения от 22.11.2016 г. - за дължимия остатък по първата фактура, и от 21.12.2016 г. - за дължимия остатък по втората фактура. Като преклудирано от силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение по частичните искове въззивният съд е преценил и оспорването на активната легитимация на ищците, т. е. качеството им на носители на вземането за остатъка от претендираното възнаграждение за изпълнени СМР по фактура № 16 (което оспорване ответникът е обосновал с твърдения, че ищците са прехвърлили в пълен размер отразеното във фактурата вземане на „Търговска банка Д“ АД с договора за цесия във формата на Анекс № 1/02.08.2016 г., че след съобщаване на цесията вземането е преминало в патримониума на цесионера, а ищците са изгубили качеството на кредитори, както и че поради ненадлежно уведомяване за извършеното с Анекс № 2/27.09.2016 г. прекратяване на договора за цесия промяната в обема на прехвърленото на новия кредитор вземане не може да му бъде противопоставено). Наред с извода за настъпила преклузия за оспорването, въззивният съд е изразил становище за принципна неоснователност на доводите на ответника за непротивопоставимост на постигнатото между стария и новия кредитор съгласие за ограничаване на по-рано извършеното прехвърляне на вземането до признатия от длъжника размер. Изложил е съображения, подкрепени с практика на ВКС - решение № 242/21.03.2019 г. по т. д. № 3097/2017 г. на І т. о., че не съществува пречка както цедентът, така и цесионерът, да обявят на длъжника настъпили промени във вече съобщено прехвърляне на вземането, като първоначалният кредитор носи само риска да му бъде противопоставено валидно извършено междувременно изпълнение в полза на цесионера; Доколкото в случая не се твърди изпълнение в полза на цесионера, уведомяването на ответника за цесията и липсата на уведомяване за последващата промяна в обема на прехвърлените с нея права са без значение за спора. Доводът на ответника, че не е уведомен за прекратяването на договора за цесия, е счетен за неоснователен и по съображения, че самото изявление на ищците за съдебно предявяване на вземането, обосновано с фактите по отпадане на прехвърлителното действие на първоначалната цесия за претендираната с исковете част от вземането по фактура № 16, е достатъчно, за да се породи действието на исковата молба като уведомление за промяната (т. е. за сключения между цедентите и цесионера Анекс № 2). При съобразяване на обхвата на силата на пресъдено нещо на решението по частичните искове въззивният съд е приел, че остатъчният дълг по фактура № 16, с който ищците са могли да се разпореждат с договор за цесия след приспадане на платените от ответника 45 031.71 лв. и на погасената още към момента на издаване на фактурата част от 400 000 лв., прихваната с влязлото в сила решение, възлиза на 2 005 425.40 лв.; След като са обявили на длъжника цесията на вземането в цялост, но длъжникът я е признал само до размер на 448 398.25 лв., ищците остават легитимирани като титуляри на остатъчно вземане с размер 1 557 027.15 лв. за изискуемо възнаграждение с ДДС, за което е издадена фактура № 16/22.07.2016 г. С въззивната жалба ответникът не е оспорил приетия от първоинстанционния съд дължим остатък от възнаграждението по фактура № 20/01.10.2016 г., изчислен след приспадане от стойността на фактурата на присъдената и на прихванатата част от вземането, признати с влязлото в сила решение за уважаване на частичните искове, и на частта от вземането, прехвърлена с договор за цесия на „Стимекс“ ЕООД. Поради това въззивният съд е приел, че ищците имат вземане към ответника за част от възнаграждението по фактура № 20 в размер на 368 388.23 лв. Относно акцесорните претенции на ищците за заплащане на обезщетение за забава върху остатъчните вземания за възнаграждение по фактури № 16 и № 20 въззивният съд е приел следното: С влязлото в сила решение по т. д. № 1549/2019 г. на Окръжен съд - Варна, с което са отхвърлени предявени от ищците срещу ответника искове с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на обезщетения за забава върху присъдени части от възнагражденията за извършени СМР по двете фактури до предявяване на частичните искове, е формирана сила на пресъдено нещо по повод забавата на длъжника след 22.12.2016 г. - датата, на която е изтекъл уговореният от страните срок за заплащане на възнаграждение за финалния етап от приети работи за целия строителен обект. Фактури № 16 и № 20 са издадени през м. юли и м. октомври 2016 г., но са осчетоводени и обявени от получателя им пред данъчните органи през м. ноември и м. декември 2016 г., когато са ползвани за упражняване на правото за приспадане на данъчен кредит. Поради това и като се имат предвид установените с влезли в сила решения факти по повод изискуемостта на вземанията за възнаграждение по двете фактури, забавата в плащането на остатъка от 1 557 027.15 лв. по фактура № 16 е започнала от 22.11.2016 г., а на остатъка от 368 388.19 лв. по фактура № 20 - от 22.12.2016 г. Изчислен чрез общодостъпен електронен калкулатор, размерът на обезщетенията за забава върху вземанията по двете фактури възлиза общо на 547 812.82 лв., от които 12 975.23 лв. - върху остатъка от вземането (1 557 027.15 лв.) по първата фактура за периода от 22.11.2016 г. - 21.12.2016 г., и 534 837.59 лв. - върху сборния остатък от вземанията по двете фактури (1 925 415.34 лв.) за периода от 22.12.2016 г. до датата на предявяване на исковете - 18.09.2019 г. В зависимост от така възприетото разрешение въззивният съд е намерил за основателни оплакванията във въззивната жалба на ответника, че не дължи обезщетение за забава за периода от 21.09.2016 г. до 22.11.2016 г. по първата фактура, съответно от 23.10.2016 г. до 22.12.2016 г. по втората фактура, както и за разликата над сумата 547 812.82 лв. до признатия от първоинстанционния съд размер на задължението по чл.86, ал.1 ЗЗД - 635 485.63 лв. (87 672.81 лв. ), и се е произнесъл, че исковете с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на лихви за забава за посочените периоди и размери следва да бъдат отхвърлени като неоснователни. В зависимост от направените изводи за периодите, за които се дължи обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД, и за размера на дължимите лихви (обезщетения) за забава въззивният съд е преценил, че се налага да разгледа самостоятелно противопоставените от ответника евентуални възражения за прихващане с насрещни вземания към ищците, след което да извърши отново прихващане, но само с установените във въззивното производство вземания на ищците за остатъчна главница и за лихви по смисъла на чл.86, ал.1 ЗЗД. Преди да се произнесе по същество, въззивният съд е изразил съгласие с преценката на първоинстанционния съд, че разглеждането на част от заявените с отговора на исковата молба възражения за прихващане, които имат за предмет вземания за „надвнесени“ плащания по сторнирани фактури № 9 и 10 и вземания за връщане на заплатени стойности за неизпълнени работи по фактури № 9, 14 и 15, е недопустимо, тъй като възраженията са останали неконкретизирани, въпреки дадената възможност за уточняването им по основание и по размер, а наред с това вземанията са обосновани с отричане на факти, установени със сила на пресъдено нещо в производството по частичните искове. Относно възраженията за прихващане, за които не е констатирал процесуална пречка да бъдат разгледани по същество, въззивният съд е достигнал до следните изводи: Ответникът е противопоставил за прихващане насрещни вземания с общ размер 748 802.18 лв., включващи платени без основание в изпълнение на споразумение № 80/07.10.2019 г. части от присъдена с решението по частичните искове главница до размер на 486 698 лв., 22 714.83 лв. - начислени лихви върху недължима главница до 11.10.2019 г., и лихви върху платените по споразумението суми (761 000 лв. - платени на 11.10.2019 г., и 380 743.29 лв. - платени на 20.12.2019 г.) за времето от датата на първото плащане - 11.10.2019 г., до датата на предявяване на възражението за прихващане - 11.11.2021 г. Формираното по този начин сборно вземане, предявено за прихващане под условие, че заявените за прихващане права ще бъдат установени от съда след установяване на пасивните вземания на ищците, не е съобразено с погасителното действие на компенсацията и с момента, към който прихващането е било възможно с оглед възникването и изискуемостта на насрещните вземания. С извършеното на 11.10.2019 г. първо плащане ответникът е погасил в цялост принудително изпълняемото си задължение, предмет на приключилия процес по частичния иск, в размер на 521 219.74 лв., в т. ч. главница 413 302 лв. и законна лихва за времето от 16.03.2017 г. до датата на плащането, като платената сума е получена от ищците на валидно правно основание. Без основание в изпълнение на нищожната част от споразумението (тази, кореспондираща с отменената по реда на инстанционния контрол част от осъдителното въззивно решение по частичните искове) са платени на 11.09.2017 г. само 239 780.26 лв. (разлика над дължимо получените 521 219.74 лв. до платените 761 000 лв.) и на 20.12.2019 г. - 380 743.29 лв. Вследствие на това за ответника е възникнало вземане към двамата ищци за връщане на получени при начална липса на основание по смисъла на чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД общо 620 525.55 лв., а не както е приел първоинстанционният съд 613 593.04 лв. Със сборното вземане от 620 525.55 лв. може да се извърши прихващане срещу установените по делото насрещни вземания на ищците към моментите, когато са възникнали заявените за прихващане активни вземания - 239 780.26 лв. могат да погасят по-рано изискуемия пасивен лихвоносен дълг към 11.10.2019 г., а 380 743.29 лв. могат да погасят част от остатъка от дълга към 20.12.2019 г. Погасителният ефект на прихващането следва да се отчита по правилото на чл.76, ал.2 ЗЗД, а не съобразно приетото от първоинстанционния съд и оспорено с въззивната жалба правило на чл.76, ал.1 ЗЗД, тъй като макар да е фактурирано поетапно, вземането на изпълнителите е единно, произтича от едно и също правоотношение с продължаващо изпълнение и не е налице хипотезата на еднородни, но различни по основание лихвоносни задължения. По тази причина и двете платени от ответника суми следва да се приспаднат първо от претендираните за времето до 17.09.2019 г. и установените като дължими обезщетения за забава по чл.86, ал.1 ЗЗД върху остатъчните вземания за възнаграждение по двете фактури, после от поисканите законни лихви до момента на извършване на всеки от двата парични превода и едва тогава от сборната остатъчна главница. Дължимите в полза на ищците сборни лихви до 17.09.2019 г. са в размер на 547 812.82 лв. и не могат да изчерпят общия компенсируем размер на признатото за прихващане насрещно вземане от 620 523.55 лв., което налага наред с тях да се погаси и акцесорното вземане за цялата законна лихва в размер на 50 247.73 лв., начислена от датата на предявяване на иска до датата на второто извършено от ответника плащане - 20.12.2019 г., върху сборната главница от 1 925 415.34 лв. След приспадане на всички дължими лихви, възлизащи общо на 598 087.55 лв., от заплатените без основание суми по споразумението остават 22 436 лв., с които може да се погаси част от главницата по двете фактури. В резултат на прихващането ответникът остава задължен към ищците за сумата 1 902 979.34 лв., формирана като сбор от непогасените остатъци от вземанията за възнаграждение (главници) по фактури № 16 и № 20, която ще се олихвява занапред със законна лихва след 21.12.2019 г. до окончателното изплащане на задължението. В съответствие с приложената поредност на погасяване на насрещните вземания и даденото собствено разрешение на правния спор въззивният съд е заключил, че постановеното от първата инстанция осъждане на ответника за дължимо възнаграждение за изпълнени и приети СМР в размер на 1 784 120.55 лв. следва да се потвърди като лихвоносно, но от приетата във въззивното производство нова дата 21.12.2019 г., а отхвърлянето на иска по чл.266 вр. чл.258 ЗЗД за горницата до сборния общ дължим размер на главницата от 1 925 415.34 лв. да се отмени и прихващането, включително на начислената за времето след предявяване на иска законна лихва, да се оповести в съответствие с установените във въззивното производство размери. Формираната в този смисъл решаваща правна воля е намерила отражение в диспозитива на въззивното решение, с който въззивният съд частично е потвърдил и частично е отменил решението на първоинстанционния съд, като е отразил приетия за дължим размер на остатъка от възнаграждението за изпълнени СМР по фактури № 16 и № 20, началния момент на задължението за законна лихва и погасените чрез прихващане насрещни вземания на ищците. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице поддържаните от касаторите основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд - Варна въззивно решение. В изложенията по чл.284, ал.3, т.1 ГПК двамата касатори са обосновали приложното поле на касационното обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК със следния въпрос: „Действието на прекратяването на договора за цесия (в случая Анекс № 1 от 02.08.2016 г.) прехвърля ли обратно вземанията в патримониума на цедента“. Въпросът кореспондира с оплакванията в касационните жалби за необоснованост и материална незаконосъобразност на извода на въззивния съд, че ищците са активно легитимирани да претендират остатъка от дължимо възнаграждение за извършени и приети СМР по фактура № 16/22.07.2016 г. за разликата над сумата 448 398.25 лв. без ДДС поради валидно извършено прекратяване на сключения с друг кредитор („Търговска банка Д“ АД) договор за цесия с предмет цялото вземане по фактурата. Във връзка с извода на въззивния съд за наличие на активна материалноправна легитимация на ищците касаторът - ответник е посочил като значим за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и друг, въпрос, за който също се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК: „Кой следва да съобщи на длъжника прекратяването на договора за цесия (в случая Анекс № 1 от 02.08.2016 г.), за да се породят последиците на чл.99, ал.4 от ЗЗД - цедентът или цесионерът“. Поставените въпроси са относими към възраженията на касаторите, че ищците не са легитимирани да претендират остатъка от възнаграждението по фактура № 16 с оглед сключването и пораждането на правните последици на договора за цесия, оформен с Анекс № 1/02.08.2016 г., и поради това са част от предмета на разрешения с обжалваното решение правен спор, но по отношение на тях не е изпълнено специфичното за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК допълнително изискване - да са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. На първо място следва да се отбележи, че за да признае на ищците качеството на кредитори за претендираното остатъчно вземане за възнаграждение по фактура № 16, въззивният съд е съобразил преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо, формирана с влязлото в сила решение по т. д. № 324/2017 г. на Окръжен съд - Варна, с което са уважени частични искове срещу ответника за друга част от вземането. В производството по частичните искове е разгледано идентично правоизключващо възражение на ответника срещу активната материалноправна легитимация на ищците, основано на твърдения, че с договора за цесия ищците са се разпоредили изцяло с вземането си за възнаграждение, предмет на фактура № 16. Въззивният съд е зачел силата на пресъдено нещо на решението и е съобразил забраната на чл.299, ал.1 ГПК за пререшаване на спора относно активната материалноправна легитимация на ищците, като съображенията, с които е мотивирано правото на ищците да претендират остатъка от възнаграждението (над приетия за валидно прехвърлен с договора за цесия размер от 448 398.25 лв.), не разкриват противоречие на въззивното решение с посочената от касаторите практика на ВКС, относима към действието на цесията, надлежното й съобщаване на длъжника и последиците от прекратяването на договора за цесия. На второ място, при произнасяне по възражението на ответника срещу активната материалноправна легитимация на ищците въззивният съд не е формирал извод, че прекратяването на договора за цесия „прехвърля обратно вземането в патримониума на цедента“, в какъвто смисъл е поставеният от касаторите общ въпрос. В мотивите към обжалваното решение въззивният съд е приел, че поради сбъдване на поставеното в договора за цесия прекратително условие, обвързващо действието на цесията с потвърждаването й от длъжника, цедентът и цесионерът са постигнали съгласие за ограничаване на прехвърлителното действие на първоначалната цесия до признания/потвърдения от длъжника размер, за който цесията е породила правни последици, респ. над който вземането е останало в патримониума на първоначалните кредитори (цеденти). Даденото от въззивния съд разрешение е съобразено с практиката на ВКС, обективирана в решение № 242/21.03.2019 г. по т. д. № 3097/2017 г. на ВКС, І т. о., според която цедентът и цесионерът могат да уговорят в договора за цесия обстоятелства, при настъпването на които договорът да се счита за прекратен, като при настъпване на уговореното прекратително условие облигационната връзка помежду им отпада с обратна сила на основание чл.25, ал.2 ЗЗД и прехвърленото вземане се възстановява в патримониума на цедента; За да има действие спрямо длъжника, промяната следва да му бъде съобщена, а до уведомяването надлежен кредитор се явява цесионерът; Хипотезата на сбъдване на прекратително условие с последиците по чл.25, ал.2 ЗЗД не е идентична на обратно цедиране на вземане, което вече е било придобито по реда на чл.99 ЗЗД, и поради това при нея съобщението може да бъде направено както от цедента, така и от цесионера, но извършеното след уведомяването плащане ще има погасителен ефект само в случай, че са налице предпоставките по чл.75, ал.2 ЗЗД. Уместно въззивният съд се е позовал и на изразеното в цитираното решение разбиране, което дава отговор на втория поставен от касатора - ответник въпрос, че в разгледаната хипотеза уведомяването на длъжника за настъпили промени във вече съобщено прехвърляне на вземане може да бъде направено както от цедента, така и от цесионера, като в случай на съобщаване на промените от цесионера цедентът носи риска да му бъде противопоставено междувременно престирано от длъжника изпълнение в полза на цесионера. В хода на производството пред инстанциите по същество касаторите не са релевирали изпълнение на задължението по фактура № 16 в полза на цесионера и в съответствие с посочената практика на ВКС въззивният съд се е произнесъл, че обстоятелството от кого изхожда уведомлението за самата цесия и за последващото й прекратяване е без правно значение за спора. Същевременно съдът е приел, че изхождащата от първоначалните кредитори искова молба е породила действието на уведомление до ответника - длъжник за промяната в обема на прехвърлените с договора за цесия права, извършена с Анекс № 2/27.09.2016 г. Изводите на въззивния съд за наличие на активна материалноправна легитимация на ищците съответстват на относимата практика на ВКС, поради което обжалваното решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по обсъжданите въпроси. Становището на касаторите, че въззивният съд е разрешил въпросите за действието на прекратяването на договора за цесия и за надлежното съобщаване на прекратяването на длъжника в противоречие с практиката в решение № 291 по гр. д. № 2193/2014 г. на ВКС, ІV г. о., произтича от погрешното интерпретиране на мотивите към посоченото решение, които са пресъздадени некоректно в изложенията по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. Решението е постановено след допуснато касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК (редакция преди изменението от ДВ бр.86/2017 г.) по въпроса възможно ли е възмезден договор за цесия да бъде развален по взаимно съгласие на страните цедент и цесионер. Допускането на касационно обжалване е предпоставено от констатираната противоречива практика по въпроса, обективирана в обжалваното пред касационната инстанция решение и в решение по т. д. № 1046/2004 г. на ВКС, ІІ т. о., според което след уведомяване на длъжника от цедента - предишен кредитор за прехвърляне на вземането, договорът за цесия е изпълнен и цедентът не може да го прекратява нито едностранно, нито по взаимно съгласие с цесионера. Противоречивата практика е уеднаквена по реда на чл.291 ГПК като е обявена за правилна практиката в обжалваното въззивно решение, в което е прието, че договорът за цесия може да бъде развален поради неизпълнение по общия режим за разваляне на договорите и че с развалянето действието на договора са прекратява, а цедентът остава носител на вземането. Обжалваното в настоящото производство въззивно решение не съдържа правни разрешения, влизащи в противоречие с признатата за правилна от състава на ВКС, ІV г. о., съдебна практика, поради което няма основание да бъде допускано до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Предвид извода на въззивния съд, че с оглед конкретните факти по делото за изхода на спора е без значение от кого изхожда уведомлението до длъжника за ограничаване обема на първоначалната цесия, останалите посочени от касатора - ответник решения на ВКС по въпроса за надлежното съобщаване на цесията на длъжника не доказват релевантно за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК противоречие с практиката на ВКС. Основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК не е осъществено и по отношение на другия общ въпрос, с който двамата касатори са обосновали приложното поле на касационното обжалване: „Ползва ли се решение по уважен частичен иск със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите и правоизключващите факти на спорното право при предявен в друг исков процес иск за горницата“. Касаторът Община Варна не е изложил съображения относно значението на въпроса за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, като в подадената от него касационна жалба няма кореспондиращи с въпроса касационни доводи по чл.281, т.3 ГПК. Касаторът „Градски транспорт“ ЕАД е задал въпроса във връзка с оплакванията в касационната жалба, че въззивният съд неправилно е отказал да разгледа противопоставените с отговора на исковата молба възражения за прихващане с насрещни вземания за платени без основание суми по фактури № 9, № 14 и №15 и за неизпълнени СМР, включени в стойността на фактури № 16 и № 20, мотивирайки се с вече установени със сила на пресъдено нещо факти в приключилото т. д. № 324/2017 г. Съобразявайки доводите на касатора - ответник, с които е аргументирано значението на въпроса за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, съставът на ВКС намира за необходимо да отбележи, че преценката на въззивния съд за недопустимост на неразгледаните възражения за прихващане е обусловена от констатацията, че въпреки предоставената от първоинстанционния съд възможност, ответникът не е конкретизирал в достатъчна степен фактическите обстоятелства, които пораждат противопоставените за прихващане насрещни вземания. Подробни съображения в тази насока са изложени от въззивния съд в определението от разпоредително заседание по чл.267 ГПК, с което е оставено без уважение искане на ответника за събиране на доказателства във въззивното производство с цел установяване на насрещните вземания за „надплатени“ и за неизпълнени СМР. Съдържащият се в мотивите към обжалваното решение извод на въззивния съд, че част от възраженията на ответника за прихващане са недопустими и не следва да се разглеждат, тъй като са обосновани с отричане на факти, установени с влязлото в сила решение по частичните искове на двамата изпълнители по договора за инженеринг, е съпътстващ по отношение на извода за недостатъчна конкретизация на възраженията. Поради това и с оглед разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС поставеният въпрос, който сам по себе си е хипотетичен, не може да послужи като общо основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Независимо от изложеното по-горе, към разглеждания въпрос е относима задължителната съдебна практика, формирана с Тълкувателно решение № 3/2016 от 22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г. на ОСГК на ВКС - т.2, според която решението по уважен частичен иск за парично вземане се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес иск за защита на вземане за разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото право. В съобразителната част на тълкувателното решение е разяснено, че макар с частичния иск да се търси защита в ограничен обем, въведеното основание на иска като правопораждащ юридически факт е единно и неделимо както при предявен частичен иск за част от вземането, така и при последващия иск за разликата до пълния предявен размер на вземането, произтичащо от същото спорно право; В основанието на иска се включват всички факти, очертани от хипотезиса на правната норма, въз основа на които се поражда претендираното или отричано от ищеца спорно материално право; При уважаване на частичен иск обективните предели на силата на пресъдено нещо обхващат основанието на иска, индивидуализирано посредством правопораждащите факти, страните по материалното правоотношение и съдържанието му до признатия размер на спорното право, и тъй като общите правопораждащи юридически факти са едни и същи, те се ползват от последиците на силата на пресъдено нещо при разглеждане на иска за останалата част от вземането; След уважаване на частичен иск с влязло в сила решение са установени фактите, релевантни за съществуване на претендираното право, макар и заявено в частичен обем/размер, и позоваването в последващ процес по иск за разликата до пълния размер на вземането на факти, осуетяващи възникването на субективното материално право или опорочаващи правопораждащите правоотношението факти или водещи до унищожаването му, е преклудирано. При постановяване на обжалваното в настоящото производство решение въззивният съд е приел, че част от заявените от ответника възражения за прихващане са недопустими, тъй като имат за предмет насрещни вземания, обосновани с отричане на факти, които са релевантни за пораждане на вземането на ищците за възнаграждение по фактури № 16 и № 20 и поради това са установени с влязлото в сила решение за уважаване на частичните искове за друга част от вземането. Произнасянето на въззивния съд относно обективните предели на силата на пресъдено нещо на решението по уважените частични искове е в съответствие със задължителната практика на ВКС в посоченото тълкувателно решение, което е достатъчно за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а също и на бланкетно поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Правилността на извършената от въззивния съд преценка, че фактите, с които са обосновани заявените за прихващане насрещни вземания, са обхванати от силата на пресъдено нещо на решението по частичните искове, не подлежи на проверка в стадия на производството по чл.288 ГПК и доводите на касатора - ответник за незаконосъобразен отказ на съда да разгледа възраженията за прихващане не могат да предпоставят достъп до касационно обжалване. Последният въпрос от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба на ответника „Градски транспорт“ ЕАД - може ли да бъде влошено положението на жалбоподателя с новото (въззивното) решение, ако решението (на първата инстанция) не е обжалвано от другата страна по делото, е поставен във връзка с оплакването в касационната жалба, че въззивният съд е нарушил забраната на чл.271, ал.1, изр.2 ГПК като е осъдил ответника да заплати на ищците допълнителна сума, представляваща горница до установена общо дължима сборна главница от остатъците на възнаграждението по фактури № 16 и № 20, въпреки липсата на подадена от ищците въззивна жалба. Въпросът е значим за делото с оглед формулирания от въззивния съд осъдителен диспозитив срещу ответника - жалбоподател, но не може да бъде подведен под предвиденото в чл.280, ал.1, т.1 ГПК основание за достъп до касационно обжалване по следните съображения: В константната практика на ВКС по приложението на чл.271, ал.1, изр.2 ГПК (аналогичен на чл.208, ал.2 от отменения ГПК), обективирана в посоченото от касатора решение № 60127/17.11.2021 г. по гр. д. № 1145/2021 г. на ІІ т. о. и в служебно известните на настоящия съдебен състав решение № 163/09.06.2011 г. по гр. д. № 1191/2010 г. на ІІ г. о., решение № 282/28.10.2011 г. по гр. д. № 235/2011 г. на ІІ г. о., решение № 82/09.08.2013 г. по т. д. № 848/2012 г. на І т. о., решение № 105/27.11.2020 г. по т. д. № 2470/2019 г. на І т. о. и др., последователно и непротиворечиво се приема, че поради забраната на чл.271, ал.1, изр.2 ГПК за влошаване положението на жалбоподателя въззивният съд не може да отрече на обжалващата страна права, признати от първоинстанционния съд и неоспорени от насрещната страна чрез жалба; Влошаване на положението на жалбоподателя е налице, когато признатите от първоинстанционния съд и неоспорени с жалба на другата страна в процеса права са в по-голям размер от тези по въззивното решение. В решение № 82/09.08.2013 г. по т. д. № 848/2012 г. на ВКС, І т. о., е уточнено, че влошаването на положението на жалбоподателя трябва да е резултат от съпоставяне на диспозитивите на двете решения, единствено формиращи сила на пресъдено нещо; Нарушаване на забраната на чл.271, ал.1, изр.2 ГПК е налице, когато въззивният съд се е произнесъл по непредявено с жалба на въззиваемия материално право, а не възражение относно правилността на първоинстанционното решение, или е разгледал непредявено от въззивника собствено или на ответната страна материално право, за обжалване произнасянето на първоинстанционния съд по което страната няма правен интерес, което е предпоставило признато от въззивния съд право на обжалващия в по-малък от признатия с диспозитива на първоинстанционното решение обхват. С обжалваното пред Апелативен съд - Варна първоинстанционно решение ответникът - настоящ касатор е осъден да заплати на ищците сума в общ размер 1 947 307.93 лв., включваща главница в размер на 1 784 120.55 лв. и обезщетение за забава по чл.86, ал.1 ЗЗД в размер на 163 187.38 лв. за сборен период от 20.03.2018 г. до 17.09.2019 г., ведно със законни лихви върху вземането за главница от датата на предявяване на исковете - 18.09.2019 г. до окончателното плащане, и след признаване на насрещни вземания на ответника, заявени с възражение за прихващане, в общ размер 613 593.04 лв., са отхвърлени исковете за част от главницата по фактура № 16 и за обезщетение за забава по чл.86, ал.1 ЗЗД поради погасяване на вземанията чрез прихващане до размер общо на 613 593.04 лв. Сезиран с въззивна жалба от ответника, въззивният съд е потвърдил като дължима присъдената от първоинстанционния съд главница от 1 784 120.55 лв. и дължимостта на законните лихви върху нея, но само за времето след 21.12.2019 г. (вместо от приетия от първата инстанция начален момент 18.09.2019 г.), отменил е решението в осъдителната част относно присъдените обезщетения за забава по чл.86, ал.1 ЗЗД в размер на 163 187.38 лв., както и в частта, с която ответникът е осъден да заплати на ищците обезщетения за забава за периодите от 21.09.2016 г. до 22.11.2016 г. - върху главницата по фактура № 16, и от 23.10.2016 г. до 22.12.2016 г. - върху вземането по фактура № 20, и законни лихви за периода от 18.09.2019 г. до 21.12.2019 г., и след като е признал на ответника насрещни вземания в размер на 620 523.55 лв. (спрямо признати от първоинстанционния съд 613 593.04 лв.), е извършил самостоятелно прихващане срещу признатите за дължими вземания на ищците и е отхвърлил исковете за погасената чрез прихващане част, както и за приетия недължим остатък от обезщетенията за забавено плащане след направеното прихващане. При съпоставяне на диспозитивите на двете решения, въз основа на които се извършва преценката влошено ли е положението на жалбоподателя по смисъла на чл.271, ал.1, изр.2 ГПК (решение № 82/09.08.2013 г. по т. д. № 848/2012 г. на ВКС, І т. о.), се установява, че признатите от въззивния съд права на ищците, формирани от присъдените вземания, в т. ч. законни лихви след датата на предявяване на исковете, и от приетите за дължими, но прихванати по възражение на ответника вземания, са в по-малък размер от този по първоинстанционното решение, съответно признатите на ответника - жалбоподател права, предмет на прихващането, и отречените в негов интерес права на ищците са в размер, по-голям от този по първоинстанционното решение. Формулираният от въззивния съд осъдителен диспозитив за сумата 118 858.79 лв. създава привидност за влошаване на положението на ответника, който единствен е обжалвал първоинстанционното решение, но в действителност не възлага в тежест на ответника заплащането на допълнителна сума над присъдените от първата инстанция размери на вземанията за главница и за обезщетение за забава по чл.86, ал.1 ЗЗД. Сумата 118 858.79 лв. е част от сумата 163 187.38 лв., за която първоинстанционното решение е отменено, а нейното присъждане с въззивното решение е резултат от приложената от въззивния съд, по повод въведено с въззивната жалба оплакване, различна поредност по чл.76 ЗЗД за погасяване на прихващаните насрещни вземания, съобразена и с отричането от въззивния съд на задълженията на ответника за заплащане на обезщетение за забава по чл.86, ал.1 ЗЗД за периоди преди предявяване на исковете, както и на законни лихви за период, следващ предявяването на исковете. Предвид съотношението между диспозитивите на постановените от първата и от въззивната инстанция решения, не може да бъде споделена тезата на касатора, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по приложението на чл.271, ал.1, изр.2 ГПК, поради което няма основание въззивното решение да бъде допускано до касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Касаторът Община Варна е поискал въззивното решение да се допусне до касационно обжалване като очевидно неправилно „в някои негови части“, без да посочи конкретни пороци, довели до очевидна неправилност на решението по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. От мотивите към обжалваното решение, въз основа на които Върховният касационен съд следва да прецени дали решението е очевидно неправилно, не се констатират допуснати от въззивния съд тежки нарушения на материалния и/или процесуалния закон, както и грубо нарушение на правилата на формалната логика при формиране на решаващите изводи на съда по съществото на спора, които могат да бъдат подведени под чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. В рамките на правомощията, с които разполага в производството по чл.288 ГПК, настоящият състав на ВКС не преценява въззивното решение като очевидно неправилно и не намира за необходимо да го допуска до касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. т. д. № 364/2023 г. на Апелативен съд - Варна. В зависимост от изхода на производството по чл.288 ГПК касаторите следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника по касация направените разноски за защита срещу подадените касационни жалби, както следва: Касаторът „Градски транспорт“ ЕАД дължи разноски в размер на сумата 14 500 лв. - адвокатско възнаграждение, уговорено в договор за правна защита и съдействие от 10.06.2024 г. и заплатено от „Енерджи ефект“ АД по банков път на 24.06.2024 г. Касаторът Община Варна дължи разноски в размер на сумата 12 000 лв. - адвокатско възнаграждение, уговорено в договор за правна защита и съдействие от 18.06.2024 г. и заплатено от „Енерджи ефект“ АД по банков път на 26.06.2018 г. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,