Определение № 2559 от 15.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1118/2025 г.

(3.1.) да премахне засадените в собствения й недвижим имот, представляващ дворно място с площ 1 015 кв.м., УПИ *, кв. 89, пл.№ * по КРП на [населено място] от 1907 г., посадените овощни дървета джанки, разположени на 0,50-1 метра от границата с поземлен имот, представляващ дворно място от 1 075 кв.м. парцел *, пл.№ *, кв. 89 по плана на [населено място], обл. В., собственост на ищците Е. С. Г. и В. П. Г.;

(3.2.) да премахне построената в нарушение на чл. 31 ЗУТ тоалетна на 50 сантиметра от границата с поземлен имот, представляващ дворно място от 1 075 кв.м. парцел *, пл.№ *, кв. 89 по плана на [населено място], обл. В., собственост на ищците Е. С. Г. и В. П. Г.,

(3.3.) да премахне частта на селскостопанската сграда, находяща се в северозападния ъгъл на УПИ *-* и в нарушение на чл. 31 ЗУТ навлизаща в имота на ищците Е. С. Г. и В. П. Г., представляващ дворно място от 1 075 кв.м., парцел *, пл.№ *, кв. 89 по плана на [населено място], обл. В.,

(3.4.) да прекрати неоснователните си действия, с които пречи на ищците да поставят ограда на собствения им недвижим имот, представляващ дворно място от 1 075 кв.м., парцел *, пл.№ *, кв. 89 по плана на [населено място], обл. В.;

(3.5.) да прекрати неоснователните си действия, с които пречи на ищците да поставят ограда на владения от тях недвижим имот, закупен с Нотариален акт за продажба на недвижим имот № 3, том X, peг.№ 10105, дело № 607 от 2001 г. на нотариус В. М. (рег.№ * на НК), от покойния им син И. Е. С., на който ищците са собственици по наследство.

Решението на РС е потвърдено в частта, с която е отхвърлен искът по чл. 109 ЗС вр.чл. 52 ЗС за осъждането на М. П. Г. да премахне орехово дърво, засадено на границата между имотите на страните. В тази му част въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила.

Независимо от констатираните от ВКС очевидни фактически грешки в диспозитива на въззивния акт (при посочването на номера на решението на районния съд, както и относно името на ищцата), не е налице пречка да се проведе производството по чл. 288 ГПК, доколкото не съществува съмнение относно съдържанието на формираната правораздавателна воля, а очевидните фактически грешки подлежат на отстраняване от допусналия ги съд без ограничение във времето (т.е. допустимо е да се извърши и след приключване на касационното производство), като след влизане в сила на решението за поправката поправеното решение ще се счита постановено със съдържание съобразно поправката, при това от момента на обявяването му, независимо от датата на постановяване и влизане в сила на решението по чл. 247 ГПК.

От фактическа страна въззивният съд е приел за установено следното:

С нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по давност № 92, том 3, нот.дело № 830/1997 г. по описа на РС – Козлодуй, на основание постановление от 01.09.1997 г., издадено въз основа на обстоятелствена проверка, Е. С. Г. е признат за собственик по давностно владение на следния недвижим имот: жилищна полумасивна сграда 60 кв.м., паянтова селскостопанска сграда 60 кв.м. и дворно място от 1 075 кв.м., парцел *, пл.№ *, кв. 89 по плана на [населено място] при съседи: н-ци К. Г., улица, П. Д. Г., н-ци К. Г. и М. И. М.. Като наследници на сина им И. Е. С. (починал на 13.04.2016 г.), ищците са придобили и дворно място от 1 075 кв.м., парцел *, пл.№ *, кв. 89 по плана на [населено място] при съседи: Е. С. Г., н-ци К. Г., улица, С. И. К., н-ци К. Г. Т. и М. И. М..

От своя страна, по силата на нотариален акт № 91, т.ІІІ, нот.дело № 825 от 1997 г. на РС - Козлодуй, П. Д. Г., бивш жител на [населено място] и съпруг на ответницата М. П. Г., е признат за собственик на основание давностно владение на недвижим имот, представляващ жилищна полумасивна сграда от 60 кв.м., паянтова селскостопанска постройка 20 кв.м. и дворно място с площ 1 015 кв.м., УПИ *, квартал 89, пл.№ * по кадастрален и регулационен план на [населено място], общ. Хайредин, одобрен със заповед № 620 от 01.01.1907 г. на ОНС Хайредин, при съседи: н-ци К. Г. Т., улица, н-ци К. Г. Т. и Е. С. Г.. По силата на Заповед № 96 от 27.04.1971 г. и скица към нея, издадени на основание § 76 от ППЗПИНМ, въз основа на доброволно съгласие на пряко заинтересуваните страни, предявено с нотариално завереното им заявление вх.№ 776 от 23.04.1971 г., е одобрено сливането на парцели *-* и *-* в кв. 89 по плана на [населено място] в един парцел, както и неговото разделяне по червено-защриховани линии на следните парцели: *-*, *-*, *-*, *-* и *-*. В скицата от 17.04.1971 г. към заповедта е вписано, че въз основа на съгласие на собствениците за сливане и разделяне на имотите са положени подписи на същите и е поставена и нотариална заверка. От същата скица се вижда, че уличната регулация е одобрена със Заповед № 72/1907 г. и дворищната регулация е одобрена със Заповед № 620/1907 г. Съобразено е, че съгласно действащото към момента на издаване на заповедта законодателство, по искане на пряко заинтересованите собственици дворищните регулации могат да се изменят при следните условия: 1) искането се основава на съдебни актове, нотариални и други актове на собственост, които могат да се противопоставят на другата страна; 2) по едностранно искане на пряко заинтересуваните собственици могат да се изменят не само очертанията и размерите на парцелите, но тяхното отреждане за определен имот, 3) искането да не противоречи на законните правила на дворищната регулация. От заключението на вещото лице Л.А. е установено, че планът от 1907 г. не е приложен на място, но същият е изменен по съгласие на заинтересованите лица от 1971 г. и няма данни за неуредени придаваеми части. Със същото заключение, след оглед на място и извършени замервания, е установено, че има завзети площи от ответницата, а именно по пунктираната линия по точки №№ 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7 и 1 на схемата (скицата) в експертното заключение на л. 196 от делото на РС, като навлизането в УПИ *-* е с площ 67 кв.м., а в УПИ *-* - с площ 41 кв.м. В тежест на ответницата е било да установи, че владее така установените реални части на годно правно основание в качеството си на собственик, което в случая не е установено от доказателствата по делото. Подробно са обсъдени установените в законодателството забрани за придобиване на реални части от дворищнорегулационни парцели и формираната практика на ВКС по приложението на тези забрани. След като ответницата не е придобила спорните реални части, чиито размери са установени от в.л. Л.Б., то те са собственост на ищците с произтичащата от това основателност на предявените ревандикационни искове.

Произнасяйки се по исковете с правно основание, чл. 109 ЗС, въззивният съд е съобразил, че с посочената норма се предоставя възможност за защита на вещни права срещу всяко неоснователно действие, което пряко или косвено препятства пълноценното използване на вещта според предназначението й, без да отнема владението й. Този иск е на разположение на титуляря на вещно право и може да се насочи срещу всяко лице, включително и срещу такова, което е носител на вещни права върху същата вещ, което, обаче, упражнява своите права по начин препятстващ или ограничаващ упражняването на правото на друг правоимащ - ищеца. Целта на исковата защита по реда на чл. 109 ЗС е да се отрече правомерността на въздействието от страна на ответника, като спрямо него със сила на пресъдено нещо се признае право на ищеца и ответник да бъде осъден да преустанови нарушението, а в някои случаи – да възстанови фактическо състояние, което е съществувало преди нарушението. За да бъде уважен този иск е достатъчно ответник да поддържа нарушението, без да е нужно самият той да го е извършил. Съобразени са разясненията по т. 3 от ТР № 4 от 06.11.2017 г. по тълк.д.№ 4/2015 г. на ВКС, ОСГК, съгласно които за уважаване на иска по чл. 109 ЗС е необходимо ищецът да докаже, че неоснователното действие на ответника му пречи да упражнява своето право, като в определени случаи изводът за извършено нарушение произтича от самото естество на нарушението – например, когато ответникът осъществява действия в собствения на ищеца имот, без да разполага с права по отношение на него; при нарушение на строителни или санирарно-хигиенни правила и норми, които са установени в закона единствено с оглед осигуряване на възможност за пълноценно ползване на съседните имоти по предназначение или за запазване на живота и здравето на живеещите в определено населено място или част от него. Съобразена е и практиката на ВКС, съгласно която когато с иск по чл. 109 ЗС се цели защита на правото на собственост, накърнено чрез незаконно строителство на регулационната линия или на недопустимо разстояние от нея, ищецът не следва да доказва как и с какво строителството ограничава правото му на собственост, но следва да изложи твърдения в този смисъл, въз основа на които съдът да направи преценка дали твърдяното накърнение е пряко свързано с нарушеното от ответника ограничение в благоустройствената правна норма и дали искането на ищеца съответства на нарушението с оглед правото на защита на ответника.

В случая твърденията на ищците са именно за засягане на правото им на собственост поради разполагане от ответницата по граничната регулационна линия на обекти – тоалетна и част от селскостопанска сграда в непосредствена близост до границата на имота. Видно от заключението на в.л. Л.А., което не е оспорено от страните и възприето от съда като обективно и безпристрастно, тоалетната (външна тоалетна с яма) на ответницата е построена на по-малко от 1 м (различно в двата края) от оградата на място с УПИ *-*, като при прилагане на действителните регулационни граници на място, тя дори попада в имота на ищците, т.е. налице е нарушение на чл. 31 ЗУТ, съгласно който разстоянието на тоалетна до граница следва да е минимум 3 метра, което в настоящия случай не е спазено. Установеното навлизане на тоалетната на ответницата в имота на ищците безспорно създава затруднения за ползването на собственият им имот, най-малко защото възпрепятства продължаването на съществуващата ограда между двата съседни имота. В тази насока са и показанията на свидетелите Т. К., К. Е. и Й. П. които сочат, че тоалетната на ответницата е построена съвсем близо до оградната мрежа между двата имота и почти няма разстояние от нея. Ирелевантно в случая е дали тоалетната е законно построена или е незаконна, но търпим строеж, при положение, че същата създава пречки за ищците при упражняване на правото им на собственост по отношение на имота.Ето защо негаторният иск за премахване на тоалетната е преценен като основателен и е постановено уважаването му.

По отношение на селскостопанската постройка, която се намира в имота на ответницата, но е изградена по регулационната граница с този на ищците, съгласно заключението на СТЕ на в.л. Л.А. е установено, че в северозападния ъгъл на УПИ *-* тази постройка навлиза в имота на ищците, тъй като пресича регулационната линия по план и е в нарушение на чл. 31 ЗУТ. Показанията на свидетелите Т. К., К. Е. и Й. П. сочат, че няма разстояние между мрежата и селскостопанската постройка, която буквално е прилепена до мрежата, но не знаят от кога е това положение. Самото нарушаване на конкретна норма на закона не е достатъчно да обуслови извод за фактическо състояние, с което се пречи на собственика да упражнява правата си да ползва и да владее имота си в пълен обем. Ако въпреки извършването на определени действия и/или бездействия на ответника правомощията на собственика не се засягат, то не може да се направи извод, че това поведение на ответника въздейства негативно и е основание за уважаване на иска по чл. 109 от ЗС. В настоящия случай извън изложените възражения за неспазено отстояние на селскостопанската сграда от регулационната линия, ищците са навели твърдения, че местоположението й препятства изграждането на ограда между двата имота. Понастоящем именно по регулационната граница между двата имота е налична ограда и селскостопанската сграда представлява пречка за нейното позициониране и съществуване. Така и негаторният иск за осъждане на ответницата да премахне част от селскостопанската сграда, която се намира в северозападния ъгъл на УПИ *-* и навлиза в имота на ищците УПИ *-* е преценен като основателен и е постановено уважаването му.

По отношение на иска за премахване на дърветата е съобразено, че правото на собственост е от категорията на абсолютните субективни права, което означава, че носителят на това право разполага с пълна власт върху вещта и може да изисква от всички останали правни субекти да се въздържат от въздействия върху собствената му вещ. Тази пълна власт на собственика търпи ограничения, обусловени от необходимостта от зачитане и гарантиране упражняването и на чужди права на собственост. Ограниченията на собствеността са регламентирани в Раздел V от Закона за собствеността, като в чл. 52 ЗС е уредено точно определено по своето съдържание ограничение на собствеността – забрана да се посаждат дървета до имота на съседа на по-малко разстояние от 3 метра за високите дървета, 1,5 метра за средните и 1 метър за ниските. Нормата на чл. 52 ЗС е императивна, ограничението, установено с нея, е в нормативно определени граници, чието нарушаване винаги обуславя извод за наличността на неоправдани пречки за използване на съседния имот, т.е. нарушаването на нормите за отстояние на дървета от имота на собственика–ищец, установени в чл. 52 ЗС, безусловно съставляват неоснователни действия по смисъла на чл. 109 ЗС и собственикът разполага с правно признатата възможност чрез иска по чл. 109 ЗС да постигне премахване на така създаденото или поддържано противоправно състояние, без да е необходимо да доказва дали и с какво посадените в съседния имот дървета пречат на спокойното упражняване на правата му. От заключението на съдебно-агротехническата експертиза на в.л. Е. П. е установено, че засадените в имота на ответницата дървета се намират или плътно до самата мрежа или на около 50 см до 1 метър от нея. Трайните насаждения - джанки са достигнали височина 3 - 4 м. Корените на тези овощни видове достигнат и преминат границата на имота на ищците, тъй като кореновата им система е значително по-широка от тази на размера на короната на съответния вид. Съгласно чл. 52 ЗС споровете относно дървета, намиращи се на по-малко от допустимото от закона отстояние от съседни имоти, се решават от кмета на общината, района или кметството, само в случаите, когато става въпрос за отсичане на клони и корени, преминаващи в съседния имот, или когато се иска преместване на дърветата. Исковете за премахване (изкореняване или отсичане) на дървета, какъвто е и настоящият иск, се разглеждат и разрешават от съда. Кои дървета са високи, средни и ниски е посочено в чл. 94, ал. 2 от Наредба № 7 от 22.12.2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони, а именно: високи дървета са тези с височина над 5 м., средни - с височина до 5 м. и ниски с височина до 2,5 м., като се има предвид не височината на дървото при разглеждане на делото, а височината, до която може да достигнат изобщо дърветата от съответния дървесен вид. Процесните дървета джанки са на отстояние от 0,50 до 1 метър, респ. намират се плътно до границата с имота на ищците. Доводите на ответницата, че дърветата не създават никакви пречки на ищците да упражняват в пълен обем правото си на собственост, нито пък смущават упражняването на това право, са преценени като неоснователни предвид изложените съображения по приложението на чл. 52 ЗС. След като необходимото отстояние при засаждане на джанките не е спазено, то нарушени се явяват санитарно-хигиенните правила и норми на чл. 94, ал. 2 от Наредба № 7 от 22.12.2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони с произтичащия от това извод, че искът за премахването им е основателен.

В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите:

1) „Длъжна ли е въззивната инстанция да създава своето убеждение въз основа на цялостната преценка на всички доказателства по делото и ако има събрани по делото противоречиви данни, да изложи съображенията си, по които дава предпочитание на едни фактически данни пред други, както и да обсъжда доказателствата едни с други, както и да приеме и общоизвестни факти и обстоятелства, от значение за разрешаване на спора ?“;

2) „Въззивната инстанция може ли да приеме за неизменна част от своето решение страница от заключение на вещо лице и да уважи иск по чл. 108 от ЗС, като установителната част на иска по чл. 108 от ЗС е обозначена по заключение на вещо лице, без конкретен мащаб, размери, площ, граници и съседи на ревандикирана част от имота ? Процесуално допустимо ли е при иск по чл. 108 от ЗС заключение на вещо лице или ръчно изработена скица да бъде неизменна част от съдебното решение ?“;

3) „При иск за защита на правото на собственост, допустимо ли е въззивната инстанция сама да определи реална или идеална част от поземлен имот, за който е заявена в исковата молба защита от неоснователно владение само въз основа на заключение на вещо лице, длъжна ли е да изследва положението на ревандикираният имот по плановете, предхожащи одобряването по кадастрална карта и квадратурата решаващ индивидуализиращ белег ли е за определяне на реалната или идеална част от имота ?“;

4) „В производството по иск с правно основание чл. 109 от ЗС допустимо ли е въззивната инстанция да постанови с решението си премахване на сграда или част от сграда, принадлежаща на ответника по иск по чл. 109 от ЗС, без да има доказателства, че създава пречки на ищците да ползват тази част от имота си, без да конкретизира частта от сградата по разположение, размери, конструкция на построяване и следва ли да държи сметка за последиците - че с премахването на част от сграда, същата може да бъде унищожена изцяло, което уврежда интересите на собственика й ?“;

5) „В производството по иск с чл. 109 от ЗС, следва ли да бъдат точно и ясно индивидуализирани като вид и количество на движимите вещи - конкретно за дървета по реда на чл. 52 от ЗС - височина и отстояние от границата на съседия имот, чието премахване се иска и пречките, които създават, и длъжна ли е въззивната инстанция да извършва такава индивидуализация едва с решението си по същество, без да обяви това обстоятелство в доклада по чл. 267 от ГПК ?“.

Поддържа се още, че са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК.

Не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване по никой от поставените от касаторката въпроси.

Първият въпрос не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС по приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. В съответствие с нея въззивният съд е обсъдил всички доказателства по делото и доводите на страните и е преценил всички правнорелевантни факти, от които произтичат спорните права. В мотивите на решението си съдът е обсъдил доказателствата, въз основа на които намира някои от тези факти за установени, а други за неосъществили се, както и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. Подробно е анализирал доказателствата по делото, съпоставил е гласните с писмените такива, като е обосновал кои от тях приема за достоверни, обсъдил е забраната за придобиване по давност на реални части от дворищно-регулационни парцели и доводите, касаещи правата на собственост на страните. Фактическите и правни изводи на съда са основани на събраните по делото доказателства и са намерили израз в мотивите му. Ето защо този въпрос не обуславя допускане на решението до касационно обжалване.

Във връзка с втория въпрос настоящият състав съобрази практиката на ВКС, обективирана с Решение № 60138 от 26.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 723/2021 г., II г.о., съобразно което, с приподписването от съдебния състав на изготвена скица към експертно заключение, с която се индивидуализира спорна част от недвижим имот, скицата добива характер на част от правораздавателната воля, като я онагледява. Законът не поставя изисквания за конкретен мащаб, в който да е изработена онагледяващата скица. Обявена за неразделна част от решението, скицата се явява част от диспозитива на съдебния акт, чиито текст и графична част съвместно индивидуализират присъдения недвижим имот (респ. – процесната част от него). Други изводи не могат да се извлекат от актовете, цитирани от касатора в обосновката към въпроси №№ 2 и 3 от изложението, поради което не се констатира наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. От значение в случая е и установеното по делото, че правата на собственост на ищците са в границите по регулационния план съобразно изменението му, постановено със Заповед № 96 от 27.04.1971 г. и скицата към нея, издадени на основание § 76 от ППЗПИНМ, респ. при изпълнение на решението ответницата (сега касатор) ще следва да отстъпи териториите, необходими за постигане на съответствие с регулационните граници (които прецизно са отразени в скицата към Заповед № 96 от 27.04.1971 г.) за УПИ *-* и *-* – от една страна, а от друга – УПИ *-* и *-*, всички в кв. 89 по плана на [населено място], като посредством изпълнението фактическото положение ще бъде приведено в съответствие с правното.

Третият въпрос почива на собствената трактовка на процесуалния представител на ответницата за изискванията, на които следва да отговаря петитума на претенция по чл. 108 ЗС, с която се претендира ревандикирането на реална част от УПИ. Това разбиране не намира опора в данните по делото, които не оставят съмнение, че въззивният съд се е произнесъл по редовно заявена претенция по чл. 108 ЗС. Позоваването на одобрена кадастрална карта е без всякаква връзка с делото, по което не се твърди и не се установява наличието на такава за територията на [населено място]. Съдържащото се във въпроса оплакване за неправилна преценка по приложението на дворищнорегулационен план не държи сметка за установените по делото факти и тяхното правно значение. Въззивният съд е приел, че регулационният план от 1907 г. е изменен през 1971 г. на основание § 76 ППЗПИНМ - по съгласие на заинтересованите собственици. В такава хипотеза регулацията се явява приложена с одобряването на изменението, както е постановено с практиката на ВКС, относима към настоящата хипотеза на настъпило изменение на плана по взаимно съгласие. С Решение № 389 от 30.08.1990 г. по гр.д.№ 1778/1992 г. на ВС, IV г.о. е прието, че когато дворищнорегулационния план е изменен на основание съгласие на заинтересованите собственици, регулационната граница на имота получава автоматично значение на имотна граница, като новите регулационни линии стават кадастрална основа на имотите, а местата, заключени между новите и старите граници се придобиват от собствениците на парцелите, към които се придават, без да се считат придаваеми по регулация. С Решение № 222 от 04.05.2010 г. по гр.д.№ 136/2009 г. на ВКС, II г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, е прието, че при изменение на дворищнорегулационния план по съгласие на заинтересуваните собственици регулационните линии получават значението и на имотни граници от момента на влизане в сила на заповедта за изменение на дворищнорегулационния план, доколкото изменението на регулационния план е извършено не съобразно кадастралната основа, а по волята на заинтересуваните собственици. Постановеният от въззивния съд правен резултат по исковете по чл. 108 ЗС е в съответствие с цитираната практика на ВКС, което изключва извод за допускане на обжалването при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Основание за допускане на обжалването не предоставят и останалите два въпроса. Правилно е приетото от въззивния съд, че за да се уважи иск с правно основание. чл. 109 ЗС, следва да са налице кумулативно следните предпоставки: неоснователност на действията на ответника по иска и създаване на пречки за упражняване правото на собственост от ищеца в пълен обем. Преценката за това кои доказани факти по делото съставляват неоснователно действие по смисъла на закона и дали тяхното въздействие е по-голямо от обикновеното, което да налага премахването му, е конкретна по всяко дело и в случая това положение е съобразено. В съответствие с практиката на ВКС е прието, че надлежен ответник по иска по чл. 109 ЗС се явява лицето, за което се твърди, че е създало или поддържа състоянието, определено като създаващо пречки за пълноценното упражняване на правото на собственост от страна на ищците. С оглед събраните по делото доказателства (показания на свидетели и съдебни експертизи, преценени в тяхната съвкупност) обосновано е направен извод за поддържането от страна на ответницата на постройки и насаждения, създаващи пречки за упражняване на правото на собственост на ищците в пълен обем и извън пределите на позволеното. Съгласно т. 3 от ТР № 4 от 06.11.2017 г. по тълк.д.№ 4/2015 г. на ВКС, ОСГК за уважаване на иска с правна квалификация чл. 109 ЗС е необходимо ищецът да докаже, че неоснователното действие на ответника му пречи да упражнява своето право, но понякога естеството на извършеното от ответника нарушение е такова, че е ясно, че с него се пречи на собственика да упражнява правото си в пълен обем. Като пример в тази насока са дадени случаите, когато по делото е доказано, че действията на ответника са в нарушение на строителни правила и норми, които са установени в закона единствено с оглед осигуряване на възможност за пълноценно ползване на съседните имоти по предназначение. Настоящият случай е именно такъв, доколкото несъмнено са установени нарушения на чл. 42, ал. 2 и ал. 3 ЗУТ и на чл. 52 ЗС. Преценката за начина, по който следва да бъдат отстранени нарушенията, е обусловена от състоянието на имота на ищците, чието пълноценно ползване се защитава с иска по чл. 109 ЗС, което определя съдържанието на дължимото от ответницата поведение при уважаване на предявения срещу нея негаторен иск, и е базирана на заключението на съдебно-техническата експертиза, приета по делото. Въззивният акт е постановен в съответствие с постановките на ТР № 4 от 06.11.2017 г. по т.д.№ 4/2015 г. на ВКС, ОСГК, като във връзка с обсъжданите питания касаторката не е обосновала отклонение от задължителната или казуалната практика на ВКС. Цитираното от касаторката Решение № 57 от 26.02.2021 г. по гр.д.№ 4517/2019 г. на ВКС, ІІ г.о. не дава различно тълкуване, с което въззивният акт да не е съобразен, а различието в постановените резултати се дължи на различието на фактите по настоящото и по гр.д.№ 4517/2019 г. на ВКС, ІІ г.о., поради което не се констатира наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Не са налице и предвидените в чл. 280, ал. 2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на решението.

Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявените искове по чл. 108 и чл. 109 ЗС.

Не се констатира и твърдяната от касаторката очевидна неправилност. Това основание за допускане до касационно обжалване е налице, когато решението страда от особено тежка степен на неправилност в една от трите му форми, която може да се установи от мотивите на съдебния акт, без да се извършва същинската касационна проверка по оплакванията в касационната жалба за правилно приложение на материалния закон, за допуснати съществени процесуални нарушения или несъответствие на фактическите изводи от събраните доказателства. Очевидно неправилно е решението, когато въззивният съд е допуснал нарушения на приложима за конкретния спор императивна материалноправна норма, довели до несъвместим със закона резултат - поради разрешение, дадено в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл; нарушения на основните начала на гражданския процес и явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Описаните пороци на съдебния акт не се констатират от настоящата инстанция при запознаване със съдържанието на обжалваното въззивно решение.