Определение № 15 от 03.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2029/2023 г.

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника по делото „Автомагистрали” ЕАД, подадена чрез процесуалния му пълномощник юрк. К. Д. срещу решение № 22/12.01.2023 г., постановено по въззивно гр. дело № 519/2022 г. на Софийския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 25/02.03.2022 г. по гр. дело № 719/2021 г. на Ихтиманския районен съд, жалбоподателят е осъден да заплати на ищеца Р. Ц. М., на основание чл. 200 от КТ, сумата 15 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат от трудова злополука, настъпила на 23.07.2018 г., ведно със законната лихва от същата дата на увреждането до окончателното изплащане на задължението, както и сумата 253.40 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди в резултат от същата трудова злополука, ведно със законната лихва от 22.07.2021 г. до окончателното изплащане на задължението, като искът за обезщетението на неимуществени вреди е отхвърлен до пълния му предявен размер от 23 000 лв.; в тежест на касатора са възложени разноски и държавна такса по делото. С жалбата се иска отмяна изцяло на така постановеното въззивно решение.

При извършената служебна проверка съдът намира, че касационната жалба е процесуално недопустима в частта ѝ срещу тази част на въззивното решение, с която е уважен изцяло искът за обезщетението за имуществените вреди – за сумата 253.40 лв., ведно с присъдената законна лихва върху нея. Съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. 1 от ГПК, тази част от въззивното решение не подлежи на касационно обжалване, тъй като цената на този иск е до 5 000 лв., и съгласно чл. 296, т. 1 от ГПК решението е влязло в сила в тази част. Касационната жалба е процесуално недопустима и в частта ѝ срещу отхвърлителната част на въззивното решение, тъй като жалбоподателят-ответник няма правен интерес да обжалва тази част, която го удовлетворява като краен резултат. Касационната жалба следва да се остави без разглеждане в посочените недопустими части и касационното производство по делото следва да се прекрати в същата част.

В останалата `и част – относно уважената част от иска за обезщетението за неимуществени вреди за сумата 15 000 лв., ведно с присъдената законна лихва върху нея, касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащата на касационно обжалване от него част на въззивното решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на тази част, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

В касационната жалба и изложението към нея по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) следва ли при доказана липса на виновно поведение от страна на работодателя да се търси отговорност от същия и да му се налага плащането на обезщетение по КТ за претърпяно от работник или служител увреждане, и следва ли при доказано спазване на всички изисквания по безопасност на труда и създаване на безопасни условия на труд от страна на работодателя, на същия да се търси отговорност и да му се налага плащането на обезщетение по КТ за претърпяно от работник или служител увреждане; 2) следва ли при доказано виновно поведение и невнимателно изпълнение на трудовите задължения от страна на работник или служител и при неспазване на създадените безопасни условия на труд от негова страна, да търси отговорност от работодателя и да му се налага плащането на обезщетение по КТ за претърпяно от работника или служителя увреждане, и следва ли при доказано наличие на предпоставките и основанията, предвидени в чл. 201 от КТ, относими към работника или служителя, да се търси отговорност от работодателя и да му се налага плащането на обезщетение по КТ за претърпяно от същия работник или служител увреждане; 3) правилно ли е приложен принципът на справедливост, залегнал в чл. 52 от ЗЗД, при доказано наличие и доказване на обстоятелствата, отразени и посочени в предходните точки (въпроси), а именно – липса на виновно поведение от страна на работодателя, респективно представляващия, спазване на всички изисквания по безопасност на труда и създаване на безопасни условия на труд от страна на работодателя, доказано виновно поведение и невнимателно изпълнение на трудовите задължения от страна на работник или служител и при неспазване на създадените безопасни условия на труд от негова страна; 4) как се прилага принципът за справедливост по чл. 52 от ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди; и 5) за задължението на съда да посочи в мотивите към решението си всички обстоятелства от значение за размера на присъденото обезщетение. Жалбоподателят навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като поддържа, че тези въпроси били разрешени от въззивния съд в противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 127/13.11.2018 г. по гр. дело № 3724/2017 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 178/02.01.2019 г. по гр. дело № 4579/2017 г. на IIІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 94/29.05.2019 г. по гр. дело № 2649/2018 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 186/21.10.2019 г. по гр. дело № 246/2019 г. на IIІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 41/05.03.2020 г. по гр. дело № 2679/2019 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 307/21.04.2020 г. по гр. дело № 1974/2019 г. на IV-то гр. отд. на ВКС.

Насрещната страна – ищецът Р. М., чрез процесуалния си пълномощник адв. Б. П., в отговора на касационната жалба излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, а при условията на евентуалност – за неоснователност на жалбата.

За да уважи предявения по делото иск по чл. 200 от КТ за присъждане на обезщетението за неимуществени вреди за сумата 15 000 лв., въззивният съд е приел за установени следните обстоятелства: Ищецът е работил на длъжност „технически ръководител“ при ответното дружество, като е осъществявал ръководство, организация и контрол на цялостната дейност и процеси, свързани с осъществяване на непосредствено оперативно-стопанско и техническо ръководство на поверения му участък. С разпореждане от 31.07.2018 г. на НОИ, декларираната от работодателя процесна злополука от 23.07.2018 г. е приета за трудова злополука по чл. 55, ал. 1 от КСО. Същата е станала по време на извършваната работа – контрол на поставен кофраж за изливане на бетон с подвижна стълба на височина до 3 м. При слизане от стълбата пострадалият ищец пада и получава счупване на петната кост на лявото стъпало. Работодателят в декларацията също е посочил, че при слизане от подвижна стълба пострадалият ищец пада и си удря левия долен крайник, при което получава счупване на петата. От заключението на съдебно-медицинската експертиза въззивният съд е установил, че в резултат на трудовата злополука ищецът е получил многофрагментно счупване на лявата петна кост, което увреждане му е причинило трайно затруднение на движението на левия долен крайник за срок около 3-4 месеца. Пострадалият е бил подложен на оперативно лечение, протекло на два етапа. В рамките на възстановителния период, ищецът е изпитвал затруднения при придвижването, значителни по интензитет болки и страдания, които са намалели с времето. След втората оперативна интервения (извършена година след първата) е имало болезненост от около 15-20 дни. За в бъдеще, в резултат на физическо натоварване на крайника и промяна на времето, ищецът ще изпитва болки, ограничаващи движението на крайника, което ще се наблюдава до живот. В съдебно заседание вещото лице е уточнило, че за около 3-4 месеца функцията на крайника следва да се възстанови в пълен обем, като първоначално болезнеността е била по-интензивна и постепенно е затихвала. За да получи тази травма, ищецът е трябвало да падне от високо и се приземи на пети, и по този начин тежестта пада върху малка повърхност, а енергийното въздействие е много високо. Съдът е установил още, че ищецът е ползвал отпуск за временна неработоспособност за периода 23.07.2018 г. - 18.01.2019 г. Установил е и че ищецът е участвал в ежегодно обучение по ЗБУТ, както и че е преминал и начален инструктаж. Като е кредитирал показанията на двама от разпитаните свидетели, въззивният съд е приел за установено и че след операцията ищецът се е придвижвал трудно с патерици, не можел да излиза сам от къщата си, тъй като стълбите били много стръмни; изпитвал е силни болки до 5-6 месец и дори напуснал работа, тъй като не можел да изпълнява служебните си задължения.

При така установените обстоятелства, окръжният съд е достигнал до следните правни изводи: За да възникне имуществена отговорност на работодателя за обезщетяване на причинените неимуществени вреди на пострадал от трудова злополука работник или служител, трябва да бъдат установени чрез пълно и главно доказване следните материални предпоставки: трудова злополука; вреда, водеща до неблагоприятни последици – болки и страдания; причинно-следствена връзка между злополуката и причинените вреди, т. е. причинените болки и страдания да са закономерна, естествена последица от злополуката, която е настъпила през време и във връзка, или по повод на извършваната работа, както и при всяка работа, извършена в интерес на предприятието. Съдът е изтъкнал, че имуществената отговорност на работодателя по чл. 200 от КТ е обективна и безвиновна, с гаранционно-обезпечителен характер. Приел е, че в случая не са спорни и са установени от доказателствата наличието на трудово правоотношение между страните, настъпването на трудовата злополука и претърпените от ищеца неимуществени вреди. По отношение спорния размер на обезщетението за тях, окръжният съд е посочил, че следва, въз основа събраните доказателства да го определи по справедливост, на основание чл. 52 от ЗЗД, като съобрази обществения критерий за справедливост и действително претърпените от ищеца неимуществени вреди в резултат на трудовата злополука. В тази връзка съдът е изложил съображения, че обезщетението за неимуществени вреди има за цел да репарира в относително пълен обем болките, страданията, неудобствата и други нематериални последици, възникнали в резултат на това. Изтъкнал е, че съдебната практика в тази насока е константна, като при всички случаи се базира на еквивалентност на обезщетението с действително претърпените вреди, в който смисъл е и задължителната съдебна практика, установена с т. 11 на ППВС № 4/23.12.1968 г. и т. 7 на ППВС № 17/1963 г., съгласно която понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 от ЗЗД е свързано с преценката на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се съобразяват при определяне размера на обезщетението, а именно характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, причинените морални страдания, степента и интензитета на болките, прогнозите за в бъдеще и др. Въззивният съд е посочил, че взема предвид всички установени по делото правнорелевантни факти, относими към справедливия размер на претендираното обезщетение, а именно: характера и степента на увреждането – многофрагментно счупване на лявата петна кост; продължителност на лечението – 7 дни общо в лечебно заведение; извършените медицински манипулации – хирургично лечение на два етапа; възстановителения период – 6 месеца. Взел е предвид и обстоятелството, че претърпяната травма е излекувана, а също и че са налице остатъчни функционални последици. Предвид установеното от кредитираните свидетелски показания, съдът е отчел още, че след операцията ищецът се е придвижвал трудно с патерици, не е можел да излиза сам от къщата си, тъй като стълбите били много стръмни; изпитвал е силни болки до 5-6 месец и дори е напуснал работа, тъй като не можел да изпълнява служебните си задължения. Съдът е взел предвид и това, че съгласно съдебно-медицинската експертиза, увреждането е причинило на пострадалия ищец трайно затруднение на движението на левия долен крайник за срок около 3-4 месеца; той е бил подложен двукратно на оперативно лечение; в рамките на възстановителния период е изпитвал затруднения при придвижването, значителни по интензитет болки и страдания, които са намалели с времето; след втората оперативна интервения отново е имало болезненост от около 15-20 дни. Съдът е посочил още, че болките и страданията и другите нематериални последици в житейски аспект обикновено не се ограничават само до изживените в момента на злополуката такива, а продължават и след това, като според вещото лице, за в бъдеще, в резултат на физическо натоварване на крайника и промяна на времето, ищецът ще изпитва болки, ограничаващи движението на крайника, което ще се наблюдава до живот. Съобразявайки всичко гореизложено, окръжният съд е приел, че искът за претърпените от трудовата злополука неимуществени вреди следва да се уважи до размера от 15 000 лв., до какъвто извод е достигнал и районният съд. Въззивният съд е намерил за неоснователни наведените с жалбата на ответното дружество възражения, че ищецът съпричинил вредата, тъй като нарушил правилата за безопасност, изпълнявайки трудовите си задължения. В тази връзка съдът е изложил съображения, че по своята същност небрежността в гражданското право е неполагане на дължимата грижа според един абстрактен модел – поведението на определена категория лица (добрия стопанин), с оглед естеството на дейността и условията за извършването `и. Грубата небрежност не се отличава по форма (според субективното отношение към увреждането), а по степен, тъй като грубата небрежност също е неполагане на грижа, но според различен абстрактен модел – грижата, която би положил и най-небрежният човек, зает със съответната дейност при подобни условия. Съдът е посочил, че при трудовата злополука има съпричиняване, когато работникът извършва работата без необходимото старание и внимание и в нарушение технологичните правила и на правилата за безопасност. Изтъкнал е, че това съпричиняване обаче не може да доведе до намаляване на дължимото от работодателя обезщетение – намаляване на отговорността на работодателя може да има само при съпричиняване при допусната груба небрежност – при липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност. Посочил е и че съпричиняването при допусната груба небрежност има своите степени, които в съответствие с обективното съотношение на допринасянето за трудовата злополука с оглед на всички конкретни факти и обстоятелства са критериите за намаляване на обезщетението. За тези свои принципни съображения въззивният съд се е позовал на решение № 125/04.05.2016 г. по гр. дело № 4417/2015 г. IV-то гр. отд. на ВКС. Окръжният съд е приел, че в настоящия случай по делото няма данни ищецът да е допринесъл с поведението си за настъпване на злополуката, няма данни също така и да е пренебрегнал основни технологични правила и правила за безопасност, вследствие на което да е възникнал инцидента с него.

Настоящият съдебен състав намира, че при така изложените мотиви на въззивния съд, не са налице основания за допускане на касационното обжалване.

За да уважи иска за обезщетението за неимуществени вреди, окръжният съд не е обсъждал дали е налице виновно поведение от страна на работодателя, дали същият е спазил изискванията по безопасност на труда и дали е създал безопасни условия на труд, каквато е постановката на първия правен въпрос, формулиран от страна на касатора. Въззивният съд изрично е изтъкнал характера на имуществената отговорност на работодателя по чл. 200 от КТ, – че същата е обективна и безвиновна, с гаранционно-обезпечителен характер, за което в съдебната практика (включително тази на ВКС) никога не е имало съмнения и колебания, като същата приема, че задължението на работодателя за обезвреда по чл. 200 от КТ не е санкционна последица от виновно противоправно неизпълнение на правни задължения, а представлява законно прехвърляне върху работодателя на професионалния риск от увреждането на здравето и живота на работника или служителя. Поради това, първият правен въпрос нито е обуславящ правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение, нито е от значения за изхода на правния спор по делото, поради което и не осъществява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (в този смисъл са и задължителните указания и разяснения, дадени с т. 1 от тълкувателно решение (ТР) № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).

По аналогични съображения, и вторият поставен от касатора правен въпрос не е годен да обуслови допускане на касационното обжалване, тъй като предпоставка за отговора му е установяване по спора на виновно поведение, респективно невнимателно изпълнение на трудови задължения от страна на работника или служителя. В сочената от жалбоподателя практика на ВКС са разгледани случаи, при които е установено съпричиняване на увреждането, осъществено при допусната от работника или служителя груба небрежност. Процесният случай обаче не е такъв – въззивният съд е отрекъл изобщо да е налице каквото и да е съпричиняване, а още по-малко – допусната от страна на ищеца груба небрежност за настъпването на трудовата злополука, поради което и вторият въпрос изначално не удовлетворява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК.

Третият въпрос, поставен от касатора, освен че препраща и възпроизвежда част от постановките на първите два въпроса, изисква и пряк отговор, дали въззивният съд правилно е приложил принципа за справедливост, залегнал в чл. 52 от ЗЗД, поради което също не съставлява правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, а е формулирано във въпросителна форма касационно оплакване за неправилност на правните изводи на въззивния съд по приложението на чл. 52 от ЗЗД, т.е. този въпрос може да съставлява касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК, но не и основание за допускане на касационното обжалване (в този смисъл – също разясненията в мотивите към т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).

Последните два правни въпроса (как се прилага принципът за справедливост по чл. 52 от ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и относно задължението на съда да посочи в мотивите към решението си всички обстоятелства от значение за размера на присъденото обезщетение) осъществяват общото основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК, но не са разрешени от въззивния съд в противоречие с посочената от жалбоподателя практика на ВС и ВКС. Съгласно задължителните указания и разяснения, дадени с т. 11 и мотивите към нея в раздел II от ППВС № 4/23.12.1968 г., както и съгласно основаната на тях, трайно установена практика на ВКС по приложението на чл. 52 от ЗЗД, израз на която са и част от посочените от касатора решения по чл. 290 от ГПК, понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесни увреждания са характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. Размерът на обезщетението се определя според вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания – това са фактите и обстоятелствата, които имат пряко значение за размера на предявения иск – продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки, други страдания и неудобства, стигнало ли се е до разстройство на здравето (заболяване), а ако увреждането е трайно – медицинската прогноза за неговото развитие. Във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 от ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди е обусловено от съобразяване на указаните в ППВС № 4/23.12.1968 г. общи критерии – видът и степента на увреждането, прогнозата за развитие на заболяването, намаляването на работоспособността, възрастта на пострадалия, както и на специфичните за отделния спор правнорелевантни факти. В практиката на ВКС се подчертава, че принципът за справедливост изисква в най-пълна степен да се постигне обезщетяване на увреденото лице за претърпените и предвидими в бъдещето болки и страдания, настъпили в резултат от вредоносното действие. Поради това, при определяне справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, а в мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства.

В случая въззивният съд не е приел нищо различно в мотивите към обжалваното решение и е разрешил двата поставени от касатора правни въпроса по приложението на чл. 52 от ЗЗД, не в противоречие, а в съответствие с посочената от него практика на ВС и ВКС. Окръжният съд е определил размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди, като е взел предвид всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, установени по несъмнен начин по делото, които са от значение за точното прилагане на принципа за справедливост. В посочените от жалбоподателя решения на ВКС са възприети същите принципни положения относно определянето на справедлив размер на обезщетението за претърпени неимуществени вреди по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, като конкретните размери на обезщетенията са определени, при наличие на установени в съответния случай, конкретни обстоятелства, които не са идентични или сходни, а се различават съществено от тези по настоящото дело. В тази връзка отново следва да се отбележи, че несъгласието на касатора с фактическите констатации и с правните изводи на въззивния съд, респ. – касационните му оплаквания за неправилност по чл. 281, т. 3 от ГПК не съставляват основание за допускане на касационното обжалване.

Предвид гореизложеното, касационното обжалване на процесуално допустимо атакуваната част от въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведенитe от касатора основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Съдът намира, че не е налице и хипотеза по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване.

Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК касаторът-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищеца, претендираните и направени от последния разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата му в касационното производство по делото, в размер 1 300 лв.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение