Определение № 50868 от 25.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1852/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК и е образувано по касационна жалба на „Екопласт Файбър“ АД [населено място], подадена срещу въззивно решение № 10/ 25.01.22г., постановено по гр.д. 345/21г. на Ямболски окръжен съд, с което е осъден да плати на ищцата Р. Й. А., на основание чл. 200, ал.1 КТ (поради настъпила трудова злополука на 10.11.2017г.) неимуществени вреди в размер на 50000лв. и имуществени вреди (пропуснато трудово възнаграждение) за периода до 05.05.26г.- на основание чл. 200, ал.3 КТ, заедно със законната лихва върху двете суми от 19.06.19г. до окончателното плащане. В изложението към жалбата се подържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и по чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК. Настоящият състав на ВКС счита, че липсват поддържаните основания за допускане на касационно обжалване, защото една част от поставените въпроси са неотносими, а по другите съдът се е произнесъл в съответствие с практиката на ВКС- която е трайно установена и не се налага изменението и. Липсва и противоречие на мотивите с правилата на формалната и правна логика. Съображенията за това са следните: По първия въпрос- „Може ли да се претендира по чл. 200, ал.1 КТ обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение като пропусната полза до навършване на пенсионна възраст?“. Въззивният съд се е произнесъл в съответствие с т.2 и т.3 от ППВС 2/81г., съгласно което обезщетението за имуществени вреди обхваща разликата между получаваното преди увреждането възнаграждение и отпуснатата пенсия за инвалидност; при окончателна загуба на трудоспособността, съдът определя обезщетение не само за срока, за който е определена нетрудоспособността от съответния орган, а за вредите, които се дължат при окончателна загуба на трудоспособността; касае се естествено за предвидените и предвидими вреди. Неоснователно е твърдението на касатора, че настъпването на бъдещи вреди е несигурно и зависи от множество други обстоятелства, позовавайки се на решение №73/17г. на ВКС, ІІІ ГО. Последното решение е във връзка с правен спор относно присъждането на обезщетение по чл. 222, ал.3 КТ като бъдеща вреда, а настоящия спор се отнася до загуба на трудово възнаграждение. По втория въпрос- „Когато работникът не е положил усилия, за да постъпи на работа, която не е противопоказна за здравословното му състояние, следва ли при определяне на имуществените вреди за пропуснато трудово възнаграждение по чл. 200, ал.1 КТ, съдът да вземе предвид и трудовото възнаграждение, което работникът би могъл да получава?“. Този въпрос не е обуславящ, доколкото въззивният съд не се е произнесъл по него. Съгласно т.р. 1/10г. на ОСГТК общата предпоставка от хипотезата на чл. 280, ал.1 ГПК изисква касаторът да постави правен въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл, обуславяйки правните му изводи. Освен това непостъпването на подходяща работа съгласно противопоказанията, само по себе си не е в причинна връзка с бъдещите имуществени вреди, защото такава работа е възможно да не бъде предложена. Затова, доколкото е в тежест на работодателя да докаже наличието на такава съпътстваща причина за оставане без трудово възнаграждение (чл. 154, ал.1 ГПК), е необходимо работодателят да докаже, че увреденият е отказал да постъпи на предложена друга подходяща работа съгласно трудоустрояването. В случая работодателят не е предложил друга подходяща работа на ищцата, напротив- прекратил е трудовото правоотношение на ищцата по чл. 325, ал.1, т. 9 КТ заради липса на друга работа съгласно ЕР на ТЕЛК. По третия въпрос- „При иск по чл. 200, ал.1 КТ за вреди от пропуснато трудово възнаграждение, следва ли да съществува сигурност за настъпването на вредата?“. Касаторът се позовава на т.р. 3/12 на ОСГТК. Този въпрос е разрешен от въззивния съд в съответствие с т.3 от ППВС 2/81г.- вредите са предвидени и предвидими. Липсва противоречие на Постановлението с посоченото тълкувателно решение, защото по силата на сключен трудов договор работникът е изпълнил задължението си за предоставяне на работната си сила в момента на постъпване на работа (чл. 63, ал.4 КТ). Работодателят е този, който следва да докаже при условията на пълно и главно доказване бъдещото неизпълнение на задълженията по трудовия договор, в случай, че трудовата злополука не е настъпила (чл. 154, ал.1 ГПК). Следователно пропускането на трудовото възнаграждение поради трудова злополука ще е сигурна пропусната полза. По четвъртия въпрос- „Как следва да се изчисли размера на обезщетението по чл. 200, ал.3 КТ- като разлика от нетното или от брутното трудово възнаграждение?“. Този въпрос е необуславящ (неотносим), доколкото въззивният съд не се е произнесъл по него. Съгласно т.р. 1/10г. на ОСГТК общата предпоставка от хипотезата на чл. 280, ал.1 ГПК изисква касаторът да постави правен въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл, обуславяйки правните му изводи. Освен това въззивното решение е съобразено с практиката на ВКС, според която за обезщетението за пропусната полза поради трудова злополука се взима предвид брутното трудово възнаграждение, а не нетното, защото публичните задължения възникват и се дължат от момента на плащането (решение №335/13г. на ІV ГО). По петия и шестия въпроси- „Представлява ли груба небрежност нарушаването на заповедите относно работното място, дадени от прекия ръководител? При нарушение на трудовата дисциплина, изразяващо се в нарушение на заповеди на прекия ръководител, налице ли е груба небрежност““. Тези въпроси не са обуславящи, доколкото въззивният съд не е приел от фактическа страна, че увреденият работник не е изпълнил заповед на прекия началник относно работното място, нито че е нарушил трудовата дисциплина. Напротив въззивният съд е приел от фактическа страна, че прекият ръководител е пратил ищцата да работи на машината „гатера“, поради скъсване на технологичната линия на машината „къдрилка“ (последното е обичайното работно място на ищцата) и тя се е подчинила, но по време на изпълнение на задълженията си е отишла да помогне при подмяна на „кабелчета“ на „къдрилката“ (двете машини са на една технологична линия), и тогава е настъпила трудовата злополука. Видно е, че въпросите които са задени при сбъднато условие, че ищцата е нарушила заповед на прекия началник и е нарушила трудовата дисциплина, са без отношение за проверка на правилността на въззивното решение, защото въззивният съд не е приел, че условието се е сбъднало. Съгласно т.р. 1/10г. на ОСГТК общата предпоставка от хипотезата на чл. 280, ал.1 ГПК изисква касаторът да постави правен въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл, обуславяйки правните му изводи. По седмия въпрос- „Следва ли обезщетението по чл. 200 КТ да бъде намалено с размера на получените от работника социални плащания, обезщетения и пенсии по обществено осигуряване?“. Този въпрос в едната си част е неотносим, а в другата- съдът се е произнесъл в съответствие с практиката на ВКС. Пенсията за инвалидност за целия период е приспадната от обезщетението за пропуснато трудово възнаграждение. В тази част решението е съобразено с ППВС 4/68г. и ППВС 2/81г.. Получената от ищцата месечна финансова подкрепа по чл. 70 от Закона за хората с увреждания, няма характер на обезщетение за нетрудоспособност, а е компенсация за разходи, свързани с преодоляване затрудненията от увреждането (чл.68, ал.2 ЗХУ), поради което финансовата подкрепа не се приспада от обезщетението по чл. 200, ал.3 КТ- касае се за задоволяване на различен икономически интерес. По осмия въпрос- „Когато решението на ТЕЛК е за три години, може ли съдът да присъди обезщетение за пропуснати ползи за по- дълъг срок?“. По този въпрос въззивният съд се е произнесъл в съответствие с т.3 от ППВС 2/81г., съгласно което при окончателна загуба на трудоспособността, съдът определя обезщетение не само за срока, за който е определена нетрудоспособността от съответния орган, а за вредите, които се дължат при окончателна загуба на трудоспособността. Съдът е приел, че заради възрастта и характера на увреждането (предвид приетата по делото СМЕ- 100% загуба (необратимо осакатяване) на работоспособността на лявата ръка), неработоспособността не би се променила и след изтичането на 3- годишния срок. Освен това постановеното от съда е в съответствие с чл. 73, ал.3 КСО, който гласи, че пенсията за инвалидност за лицата, навършили възраст за пенсиониране, се изплаща пожизнено. По делото безспорно е установено, че е ищцата е навършила възраст за пенсиониране, но не е придобила право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, поради липсата на осигурителен стаж. По деветия въпрос- „При иск по чл. 200 КТ за бъдещи вреди от пропуснати ползи, следва ли да се присъди еднократно обезщетение или да се определи периодично заплащане?“. По този въпрос въззивният съд се е съобразил с ППВС 4/75г., според което дали да се присъди еднократно или периодично изпълнение на присъденото обезщетение е възложено от закона на съда. Съдът преценява дали присъденото обезщетение да бъде изплатено наведнъж или на периоди. По десетия въпрос- „При извършено признание, че ищцата е придобила право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, преклудира ли се правото да се търси обезщетение за бъдещи вреди занапред?“. Този въпрос е неотносим, доколкото въззивният съд не се е произнесъл по него. Съгласно т.р. 1/10г. на ОСГТК общата предпоставка от хипотезата на чл. 280, ал.1 ГПК изисква касаторът да постави правен въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл, обуславяйки правните му изводи. Освен това ищцата не е признала, че е придобила право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, а напротив, тя е заявила, че е навършила възрастта за пенсиониране, но и липсва осигурителен стаж, за да може да придобие правото на пенсия за осигурителен стаж и възраст. По 11 въпрос- „Годно доказателствено средство ли е заключението по СМЕ относно търпените болки и страдания?“. Този въпрос е неотносим. Съгласно т.р. 1/10г. на ОСГТК общата предпоставка от хипотезата на чл. 280, ал.1 ГПК изисква касаторът да постави правен въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл, обуславяйки правните му изводи. Въззивният съд не се е произнесъл по него- никъде в решението не се приема, че СМЕ е негодно доказателствено средство. Напротив въззивният съд е обсъдил съдебно- медицинската експертиза, заедно с останалите доказателства, и след това е посочил кои факти приема за установени, включително физическите болки и страдания от увреждането. По 12 и 13 въпрос- „Ползва ли се с материална доказателствена сила ЕР на ТЕЛК относно определения срок за трайно намалена работоспособност? При противоречие между ЕР на ТЕЛК и експертно заключение относно уврежданията и вероятността за възстановяване,, кое следва да кредитира съдът?“. Тези въпроси не са обуславящи, доколкото съдът никъде не е приел липсата на материална доказателствена сила на решението на ТЕЛК, нито е установил противоречие между ЕР на ТЕЛК и заключението по СМЕ. Напротив, съдът е обсъдил решението на ТЕЛК заедно с заключението на вещото лице по СМЕ и е направил изводите си за окончателна загуба на трудоспособността в съответствие с ППВС 2/81г., което е в съответствие и с чл. 73, ал.3 КСО. По 14 въпрос- „Длъжен ли е въззивния съд да разпредели доказателствена тежест и да укаже за кои релевантни факти страните не сочат доказателства?“. Този въпрос е поставен във връзка с твърдения, че съдът не е дал указания на работодателя да сочи доказателства за факта, че ищцата е запозната с длъжностната характеристика, както и за факта, че е била инструктирана за работа с машината. Въпросът обаче не е обуславящ, защото решаващите изводи на съда са за това, че дори да се приеме, че ищцата е била запозната с длъжностната характеристика и е била инструктирана за работа с машината, не може да се обоснове действие на съпричиняване при груба небрежност. По 15,16 и 17 въпрос- „При предявен частичен иск и изразена воля на съда за целия размер на иска- кога е налице очевидна фактическа грешка и кога- произнасяне „свръхпетитум“?“. По тези въпроси съдът се е произнесъл в съответствие с практиката на ВКС, според която при нарушение на диспозитивното начало е налице недопустимост на решението, а при противоречие между формирана и изявена воля съответно е налице ОФГ. В случая съдът е приел, че пъроинстанционният съд е формирал волята си относно предявен частичен иск по чл. 52 ЗЗД в размер на 50000лв., част от 100000лв,, и никъде в мотивите не се приема неоснователност на иска за сумата над 50000лв.. Поради това в съответствие с практиката на ВКС по приложението на чл. 247 ГПК е прието, че е налице ОФГ в диспозитива на решението, тъй като районният съд е постановил отхвърляне на иска по чл. 52 ЗЗД за сумата над 50000лв.. В обобщение: Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, доколкото от една страна, поставените въпроси са неотносими, а от друга, въззивният съд се е произнесъл в съответствие с практиката на ВКС, и липсват причини за изменение на трайно установената практика по тълкуване и прилагане на закона (според т.р. 1/10г. на ОСГТК такива причини биха могли да бъдат промяна в закона или в обществените условия). Не се установява и „очевидна неправилност“, тъй като от мотивите на решението (по посоченото в касационната жалба съгласно чл. 290, ал.2 ГПК), не се установява противоречие с правилата на формалната и правна логика- обсъдените доказателства са годни да установят релевантните факти по делото, и фактите са подведени под хипотезата на нормата, която ги урежда. С оглед изхода на спора в полза на ищцата следва да се присъдят разноски за настоящата инстанция в размер на 2700лв., представляващи платен адвокатски хонорар, доколкото е поискано с отговора на касационната жалба и е представена разписка за плащането им. Воден от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО