Определение № 1076 от 12.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 172/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Евробус“ ЕООД чрез адв. П. П., срещу въззивно решение № 296 от 19.09.2022 г. по в. гр. д. № 373/2022 г. на Окръжен съд – Русе, с което е потвърдено решение № 456 от 17.04.2022 г. по гр. д. № 2976/2021 г. на Районен съд – Русе в частта, с която са уважени предявените от М. Б. Г. искове против „Евробус“ ЕООД за заплащане на възнаграждение за положен извънреден труд за периода 18.10.2019 г. до 25.05.2021 г. над сумата от 5979.08 лева до сумата от 11 381.01 лева и в частта, с която е присъдена лихва за забава върху дължимото се възнаграждение за извънреден труд в размер на 888.78 лева. В касационната жалба се релевират доводи за недопустимост и неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. Искането е за неговото обезсилване, а в условията на евентуалност – за неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1/ „за задължението на въззивния съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да обсъди доводите на страните и да мотивира решението си по съществото на правния спор“ – сочи се противоречие с решение № 17 от 18.02.2021 г. по гр. д. № 2253/2020 г. на III г.о. на ВКС; 2/ „относно задължението на въззивния съд да разгледа и обсъди в решението си всички изложени във въззивната жалба оплаквания“ – твърди се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12. 2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК, решение № 192 от 29.01.2018 г. по т. д. № 44/2017 г. на I т.о., решение № 55 от 03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на I т.о., решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на II т.о., решение № 263 от 24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на I т.о., решение № 111 от 03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на II т.о.; 3/ „относно задължението на въззивния съд да направи оценка на заключението на вещото лице и да го обсъди заедно с другите доказателства по делото“ – позовава се на противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 142 от 20.06.2017 г. по гр. д. № 3673/2016 г. на IV г.о., решение № 120 от 31.07.2018 г. по гр. д. № 2908/2017 г. на IV г.о., както и решение № 108 от 16.05.2011 г. по гр. д. № 1814/2009 г. на IV г.о. Касаторът поддържа и наличието на основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК в хипотезата на вероятна недопустимост на обжалваното решение. Твърди се, че искът за заплащане на извънреден труд е нередовно предявен, доколкото от обстоятелствената част на исковата молба и от формулирания петитум не ставало ясно каква сума се търси за положен извънреден труд през дните на официални празници, каква през почивните дни и каква през работните дни. Ответната страна по жалбата М. Б. Г. не взема становище по нея в срока за отговор. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е установил, че М. Б. Г. е работил при ответника по трудов договор на длъжността „шофьор на автобус“, с основно трудово възнаграждение в размер на 560 лева. Трудовото правоотношение било прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, считано от 31.05.2021 г. Посочил е, че по делото са събрани писмени доказателства и са приети две икономически експертизи, от които е видно, че размерът на дължимото брутно възнаграждение за положен извънреден труд за периода от 18.10.2019 г. до 25.05.2021 г. вкл. е 11 381.01 лева. Съобразил е още, че вещото лице е изчислило и размера на дължимата се лихва за забава върху тази сума. Въззивният състав е отбелязал, че съгласно чл. 262 КТ, положеният извънреден труд се заплаща с увеличение, уговорено между работника или служителя и работодателя, но не по-малко от 75 на сто за работа през почивните дни /т. 2/ и 50 на сто за работа при сумирано изчисляване на работното време /т. 4/. От представените по делото доказателства съдът е намерил, че Г. е изпълнявал трудовите си задължения при режим на сумирано изчисляване на работното време, въпрос по който страните и не спорят. По тази причина е приел, че за посочения брой работни часове извънреден труд през почивните дни, на ищеца следва да се присъди трудово възнаграждение, увеличено с 50 на сто съгласно чл. 262 КТ, ал. 1, т. 4 КТ. Отчел е, че при въведено за определен период сумирано изчисляване на работното време, работодателят дължи заплащане на положения извънреден труд за целия този период увеличено с 50 на сто. Въззивната инстанция е посочила още, че във всички случаи на работа – и при нормиран и при ненормиран работен ден, през официалните празници, положеният труд се заплаща според уговореното, но не по малко от удвоения размер на трудовото възнаграждение, определено по трудовия договор (чл. 262, ал. 1, т. 3 и чл. 263, ал. 2 КТ ), без значение дали се касае за извънреден труд или не (чл. 264 КТ). За това, независимо, че в исковата молба не са посочени конкретно кои суми се претендират за извънреден труд през официални празници и кои през останалите дни, съдът е установил, че районният съд позовавайки се на пълното и компетентно дадено заключение на вещото лице, правилно е уважил иска до размерите посочени в заключението. Въззивният съд е намерил още, че дружеството работодател действително е оспорило приетите заключения, но не е направило искания за назначаване на нова единична или тройна експертиза, а и предвид пълнотата на заключенията, първоинстанционният съд също не е имал задължение да допусне нова експертиза. Доколкото жалбоподателят не е представил доказателства за заплащане на положения от Г. извънреден труд или за компенсирането му с почивки, въззивният състав е обобщил, че правилно районният съд е приел, че ответникът дължи заплащане на положения извънреден труд за периода и в размера определен от вещото лице. По отношение на лихвата върху дължимата сума за извънреден труд, въззивната инстанция е приела, че тя се дължи от първо число от месеца, следващ този, за който се дължи трудовото възнаграждение. От заключението на вещото лице, което съдът е кредитирал, се установявало, че натрупаната лихва, считано от падежа върху всяка една от дължимите помесечно главници до датата на подаване на исковата молба – 01.06.2021 г. е общо в размер на 888.78 лева. Съобразно тези данни въззивният съд е намерил, че първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно, поради което е потвърдил същото в обжалваните части. При тези мотиви на въззивната инстанция се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Поставените от касатора в изложението процесуалноправни въпроси са взаимосвързани и обобщено се свеждат до уточнения от съда въпрос: „за задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и оплаквания на страните, да извърши преценка на всички доказателства по делото заедно и поотделно, както и да изложи собствени мотиви“. Същият е привързан към оплакванията на жалбоподателя за допуснати процесуални нарушения и необоснованост на постановеното решение поради непълен и неправилен анализ на събраните доказателства и поради необсъждането на определени доводи, които съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си. Въпросите са поставени на плоскостта на тезата на жалбоподателя за липса на мотиви в обжалваното решение, както и за неправилност на заключението на вещото лице, което е кредитирано от въззивния съд. Следва да се отбележи, че доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Освен това в случая въззивният съд е изложил собствени фактически и правни изводи, като е изложил и съображенията си по всички релевирани от страните доводи и възражения. Обсъдил е и е анализирал поотделно и в съвкупност всички доказателства и е изложил съображенията си какво счита за установено от тях. Въпросът доколко анализът на доказателствата и направените фактически и правни изводи са пълни, обосновани и правилни е ирелевантен за производството по чл. 288 ГПК. Така поставени, въпросите по естеството си не представляват правен въпрос по смисъла на чл. 280 ГПК, а касационно оплакване по чл. 281 ГПК, което подлежи на преценка във втората фаза на производството, ако касационното обжалване бъде допуснато. В обобщение обжалваното решение съдържа необходимите мотиви, които изясняват установения от въззивния съд фактически състав на разпоредбата на чл. 262 КТ. Освен това, посочената от касатора практика касае случаи, при които е допуснато нарушение на правилото на чл. 235, ал. 2 ГПК, какъвто настоящият не е. Обстоятелството, че касаторът не е съгласен с извършения анализ, обем и оценка на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод на съда, съставляват доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт, които както се посочи не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Не е налице и поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК за допускане на касационното обжалване. Доводите на касатора, с които обосновава вероятна недопустимост на обжалвания акт са, че въззивният съд не се е произнесъл по въпроса за редовността на исковата молба, както и, че искът за заплащане на извънреден труд е нередовно предявен, тъй като от обстоятелствената част на исковата молба и от формулирания петитум не ставало ясно каква сума се търси за положен извънреден труд, както и как се разпределя търсената сума съобразно отделните видове извънреден труд. Тези доводи са неоснователни. Исковата молба е редовна, като от изложените в нея обстоятелства и заявено искане, а и от представените с нея писмени доказателства, е видно че се претендира заплащането на извънреден труд, положен в изрично посочения от ищеца период по месеци и години и в заявения размер. Както ВКС вече е имал възможността да разясни в свои съдебни актове (пр.:Решението по гр.д.№405/2011г. на ВКС, ІV го) независимо какви условия на работно време и почивки ще приеме съдът, ако установи, че с оглед приложимите за случая правила е положен извънреден труд и той е останал неплатен, ще следва да го присъди, на осн. чл. 150 КТ. Въпрос на приложима материално правна норма е преценката за относимата хипотеза – на чл. 262, 263 или 264 КТ. В процесния случай въззивният съд е намерил, че от представените по делото доказателства се установява, че ищецът е полагал труд при режим на сумирано изчисляване на работното време, поради което работодателят дължи заплащане на положения извънреден труд за целия период, увеличено с 50 на 100. Констатирал е, че във всички случаи на работа – и при нормиран и при ненормиран работен ден, през официалните празници, положеният труд се заплаща според уговореното, но не по-малко от удвоения размер на трудовото възнаграждение, определено по трудовия договор, без значение дали се касае за извънреден труд или не. В тази връзка въззивният състав е счел за ирелевантен фактът, че в исковата молба не са посочени конкретно кои суми се претендират за извънреден труд през официални празници и кои през останалите дни. Несъгласието на жалбоподателя с изводите, до които е стигнал съдът след анализ и преценка на доказателствата по делото във връзка с наведените възражения, не означава, че последните не са обсъдени и не може да обоснове основание за достъп до касация. В настоящия случай няма данни за нередовност на исковата молба. Въззивният съд се е произнесъл в рамките на допустимо производство и постановеният от него акт също е допустим. Предвид изхода разноски за касатора не се следват, а ответната страна е не е взела становище по жалбата и съответно не е направила искане за присъждане на такива. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,