Определение № 2475 от 17.08.2023 г. на ВКС по гр. д. № 647/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 6206/30.11.2022 година, подадена по пощата на 28.11.2022 година, от „Стомана Индъстри“ АД [населено място], срещу решение № 317/13.10.2022 година на Окръжен съд Перник, трети въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 335/2022 година. С обжалваното решение съставът на Окръжен съд Перник частично е изменил и частично е потвърдил първоинстанционното решение № 241/09.03.2022 година на Районен съд Перник, VІІ-ми състав, постановено по гр. д. № 5576/2021 година като резултат от което„Стомана Индъстри“ АД [населено място] е осъдено, на основание чл. 200, ал. 1 от КТ, да заплати на Л. Ж. Д. сумата от 15 000.00 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди в резултат на ексцес на професионално заболяване, изразяващо се в „глухота, свързана с нарушение в провеждането на звука (кондуктивна) и неврит на слуховите нерви, степен средна на тежко чуване“, констатирано с ЕР № 0298-028/23.02.2017 година на УМБАЛ „Свети И. Рилски“ ЕАД [населено място], за професионалното заболяване и решение № 0348 от 03.06.2020 година на НЕЛК, за ексцеса на професионалното заболяване, сумата от 13 907.94 лева, представляваща обезщетение за претърпените от Л. Ж. Д. имуществени вреди в резултат на полученото професионално заболяване и ексцес на същото посочени по горе, за периода от 02.05.2019 година до предявяването на иска-31.10.2021 година, включително, която сума представлява разликата между брутното трудово възнаграждение, на Д. включващо всички елементи и надбавки към него, включително и плащанията за полаган нощен труд и изплащаните ваучери за безплатна храна за заеманата от нея преди трудоустрояването длъжност „машинист на кран“- от една страна и заеманата след това и от 01.05.2017 година (момента на трудоустрояването) до 01.11.2020 година от нея длъжност „обслужващ работник промишлено производство в поделение спомагателни дейности“, а след последната дата и до предявяването на иска-длъжност „работник обслужващи дейности“ в поделение „Поддръжка общи части и дейности“-от друга страна, заедно със законната лихва върху двете главници за имуществени и неимуществени вреди, считано от датата на предявяване на иска-01.11.2021 година, до окончателното им плащане. С касационната жалба на „Стомана Индъстри“ АД [населено място] се излагат доводи за това, че въззивното решение на Окръжен съд Перник е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, поради което е и необосновано. Поискано е същото да бъде отменено в обжалваната му част и вместо него да бъде постановено друго, с което предявения от Л. Ж. Д. срещу „Стомана Индъстри“ АД [населено място] иск с правно основание чл. 200, ал. 1 от КТ да бъде отхвърлен изцяло или евентуално присъдените обезщетения да бъдат намалени. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Перник по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 от ГПК. Ответницата по касационната жалба Л. Ж. Д. е подала отговор на същата с вх. № 634/02.02.2022 година, с който е изразила становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 317/13.10.2022 година на Окръжен съд Перник, трети въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 335/2022 година и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение. „Стомана Индъстри“ АД [населено място] е било уведомено за обжалваното решение на 28.10.2022 година, като подадената от него против същото касационна жалба е с вх. № 6206/30.11.2022 година, като е подадена по пощата на 28.11.2022 година. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: В обжалваното решение съставът на Софийски градски съд е приел, че с влязло в сила съдебно решение № 1208/09.01.2018 година на Районен съд Перник, постановено по гр. д. № 2808/2017 година, потвърдено и изменено със съдебно решение № 161/28.05.2018 година на Окръжен съд Перник, постановено в. гр. д. № 134/2018 година и определение № 879/14.12.2018 година по гр. д. № 3573/2018 година по описа на ВКС, на основание предявен от Л. Ж. Д. иск по чл. 200 от КТ, и е било присъдено за претърпените неимуществени вреди за полученото при „Стомана Индъстри“ АД [населено място] професионално заболяване, „двустранен неврит на слуховите нерви с функционален дефицит в степен тежка на тежко чуване“, общо обезщетение в размер на 14 000.00 лева., заедно със законната лихва от 23.02.2017 година до окончателното плащане. С ЕР № 0348/017/03.06.2020 година на НЕЛК на Л. Ж. Д. била определена трайна неработоспособност (ТНР) от 50 %, от която за общо заболяване 40 %, а за професионално заболяване-50 %, при първоначално определени с предшестващото решение на НЕЛК 35 % за професионално заболяване. На основание продължаващото се влошаване на здравословното й състояние, породено от професионалното заболяване-глухота, свързана с провеждането на звука (кондуктивна) и неврит на слуховите нерви, степен средна на тежко чуване, с ЕР от 03.06.2020 година била определена като водеща диагнозата „Двустранна невросензорна загуба на слуха“ и било определено професионално заболяване „двустранен неврит на слуховите нерви“ с водеща диагноза „двустранен неврит на слуховите нерви с функционален дефицит в степен тежка на тежко чуване“. Въз основа на направеното й отоневрологично изследване на вестибулаторния анализатор от 03.01.2020 година в посочено по-горе ЕР на НЕЛК, на Л. Ж. Д. била поставена диагноза периферен, отоневрологичен синдром в субкомпенсация с наличие на чести пристъпи, придружени с хипорефлексия, латентен нистагъм на ляво и с нарушена статокинетика. В ЕР № 0348/017/03.06.2020 година на НЕЛК било прието, че уврежданията на слухово-сензорната система били довели до трайно увреждане на слуха със слухова загуба 3-та степен на тежко чуване, както и че заболяването изисквало продължаване на трудоустрояването при спазване на посочените противопоказни условия на труд в т. 19 от същото. С допълнително споразумение № 86/01.11.2020 година. към трудов договор, считано от същата дата на Д. било възложено да изпълнява и да работи на длъжност „работник обслужващи дейности“, код по НКПД 7544104 в поделение „Поддръжка общи части и дейности“, съгласно длъжностна характеристика с оглед противопоказните условия на труд: наднормен шум и вибрации, ТФТ, нощни смени, нервно психическо пренапрежение, неблагоприятна температурна среда, студ, влага, вдигане на тежко. „Стомана Индъстри“ АД [населено място] поддържало, че решенията на ТЕЛК не били породили правно действие, защото не била спазена процедурата за установяване професионалния характер на заболяването, както и че ЕР на ТЕЛК не било влязло в сила. В случая по делото били представени ЕР на ТЕЛК/НЕЛК с отбелязване, че били влезли в сила и след като „Стомана Индъстри“ АД [населено място] твърдяло, че същите не били влезли в сила, то трябвало да представи доказателства, че ги било обжалвало. От съдържащите се в медицинското досие на Л. Ж. Д. документи, не се установявало, че решенията на ТЕЛК са били обжалвани от работодателя, предвид на което и въззивният съд намирал, че професионалният характер на заболяването бил установен с влязло в сила решение на ТЕЛК. Доводите във въззивната жалба, че процедурата за установяване професионалния характер на заболяването, не била спазена, не можели да се разглеждат в производството по чл. 200 от КТ. Съгласно чл. 62, ал. 3 от КСО признаването на професионалния характер на заболяването било от компетентността на органите на експертизата по работоспособността. Процедурата за установяване и признаване на професионалното заболяване била уредена в Наредбата за реда за съобщаване, регистриране, потвърждаване, обжалване и отчитане на професионалните болести и ако работодателят твърдял, че тази процедура е била нарушена, следвало да релевира тези си възражения в хода на административното производство. След като било налице влязло в сила ЕР, то същото на основание чл. 113, ал. 3 от ЗЗ било задължително за съда. Доводите във въззивната жалба, че решението не било съобщено на останалите субекти, визирани в чл. 112 от ЗЗ, по съществото си съставлявало упражняване на чужди права, което било допустимо, само в изрично предвидените от закона случаи, каквато хипотеза не била налице. Във въззивната жалба се поддържало, че не била спазена процедурата по чл. 9 от Наредбата за реда за съобщаване, регистриране, потвърждаване, обжалване и отчитане на професионалните болести, като се твърдяло, че същата била условие за влизане в сила на експертното решение. Въззивният съд намирал, че и този довод бил неоснователен. Посочената разпоредба касаела административна процедура относно регистриране на професионалните болести и влизането в сила на решението на ТЕЛК не било обвързано от извършването на тази регистрация и съответно наличието или не такава регистрация не било относимо при преценка допустимостта и основателността на предявен иск с правно основание чл. 200 от КТ. Неоснователно било възражението на „Стомана Индъстри“ АД [населено място] за изтекла давност на предявените искови претенции. Предявеният иск бил с правна квалификация чл. 200, ал. 1 от КТ. Същият представлявал трудов спор по дефиницията на чл. 357 от КТ, за него се прилагала 3-годишната давност по чл. 358, ал. 1, т. 3 от КТ, която била започнала да тече в срока по чл. 358, ал. 2, т. 2 от КТ-от деня, в който правото, предмет на иска, е могло да бъде упражнено или от деня, в който по вземането е трябвало да се извърши плащане по надлежния ред. Експертно решение № 0348/017 от 03.06.2020 година на НЕЛК, с което било установено влошаването на здравословното състояние на Л. Ж. Д. (ексцес), в резултат на професионално заболяване, било постановено на 03.06.2020 година и от тази дата до депозиране исковата си молба против дружеството на 01.11.2021 година срокът по чл. 358, ал. 1, т. 3 от КТ не бил изтекъл. Предвид на това въззивният съд намирал, че искът за неимуществени вреди бил доказан по своето основание. Установено било, че Л. Ж. Д. била работила по трудов договор в „Стомана Индъстри“ АД [населено място] като „машинист на кран” и в резултат на дългогодишна производствена дейност в условията на тежко натоварване на слуховите нерви на работното място била заболяла от посоченото по-горе заболяване, което било признато за професионално. Отговорността на „Стомана Индъстри“ АД [населено място] следвало да се ангажира на основание чл. 200 от КТ, съобразно който работодателят отговарял имуществено за вреди от професионално заболяване, които били причинили временна нетрудоспособност, инвалидност или смърт на работника. От заключението на приетата съдебномедицинска експертиза се установявало, че в процесния случай било установено невросензорно (звукоприемно) намаление на слуха двустранно-неврит на двата слухови нерви, тежка слухова загуба-двустранно. Формата на заболяването била тежко чуване, изразяващо се в по-трудно чуване на звукове от околната среда. За това заболяване било характерно, че нямало болки, но имало намален слух. Прогнозата на заболяването била неблагоприятна, като липсвало ефикасно и трайно лечение. Налице били нарушения на вестибуларния апарат на Л. Ж. Д.. Експертът сочел, че заболяването се определяло като хронично прогресиращо с развитие на глухота-тежко прогресивно намаляване на звукоприемните възможности на слуховия нерв, в резултат на развитие на неврита. За лявото ухо намаляването било 15 дБ; за дясно ухо 17дБ. (периода 2017 година – 2021 година)., като понастоящем състоянието се определяло като тежко намалено чуване-глухота. Оплакванията, които имала постоянно Л. Ж. Д. били шум в ушите, замаяност, нарушено равновесие; намалението на слуха имало отношение в социален-комуникативен аспект, неразбиране на говор от повече от 3 метра при наличие на защитно средство (маска). Това заболяване не се отразявало на останалите соматични заболявания, включително и на захарния диабет. От показанията на свидетелите И. Б. Г. (съжителстващ на съпружески начала с Л. Ж. Д.) и В. З. В. (племенник на Л. Ж. Д.) се установявало, че тя имала проблеми със слуха и вестибуларния апарат, които и пречели в ежедневната дейност, създавали и затруднения при общуване с останалите хора, боравене с технически средства за комуникация. Във връзка с това, въззивният съд считал, че определеното от първоинстанционния съд обезщетение било съобразено с характера и степента на засягане здравето на работника, а също и с принципа на справедливостта, залегнал в чл. 52 от ЗЗД, поради което и твърденията във въззивната жалба, че размерът на обезщетението бил завишен, били неоснователни. Неоснователни били и възраженията на Л. Ж. Д., че определеното от първоинстанционният съд обезщетение било занижено. При формиране на този извод въззивният съд вземал предвид възрастта на Л. Ж. Д., степента на засягането на здравето й и начинът, по който в конкретния случай се заболяването се отразявало на живота й-затруднения в бита, при извършване на обичайни ежедневни дейности, ограничаване на контактите, влошаване качеството й на живот, както и посоченото от вещото лице, че заболяването й има хронично-рецидивиращ ход на протичане и необратимо развитие. От съществено значение при определяне размера на обезщетението било обстоятелството, че прогнозата на заболяването била неблагоприятна, като липсвало ефикасно и трайно лечение. Изхождайки от изложеното, от изискванията на чл. 52 от ЗЗД и изискванията на раздел ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 година, въззивният съд намирал, че първоинстанционният съд бил изследвал характера и степента на професионалното заболяване и бил определил справедлив размер на неимуществените вреди дължими на Л. Ж. Д., поради които изложените оплаквания от страните били неоснователни. Правилно първоинстанционният съд бил съобразил събраните по делото писмени и гласни доказателства и приетата съдебномедицинска експертиза и с оглед на тях бил постановил обжалваното решение. Първоинстанционният съд правилно бил приел, че бил налице фактическия състав на разпоредбата на чл. 200 от КТ, предвид наличието на решение на ТЕЛК и НЕЛК, които били единствените компетентни органи да бъде признато заболяването за такова с професионален характер. С оглед задължителния за всички органи в страната характер на това решение и установената с него причинна връзка между работата на лицето и заболяването то и първоинстанционният, а съответно и въззивният съд не можели да приемат друго положение. Относно характера на ЕР на ТЕЛК и НЕЛК била налице многобройна задължителна практика на ВКС. Съгласно разпоредбата на чл. 200, ал. 3 от КТ работодателят дължал обезщетение за разликата между причинената вреда, включително пропусната полза. В т. 6 на ППВС № 4/30.10.1975 година, която не била загубила действието си и намирала приложение и понастоящем при КТ, било посочено, че се дължи обезщетение за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Когато се касаело за намаление на трудоспособността на работник, вредите се състояли в разликата между получаваното трудово възнаграждение преди увреждането и това, което получавало след това. Тази разлика се дължала до навършване на предвидената за добиване право на пенсия за изслужено време и възраст, като този срок можел да бъде продължаван най-много с толкова време, колкото би било необходимо за достигане на пълния трудов стаж. Това било така, защото именно поради увреждането от полученото професионално заболяване ищецът бил лишен от възможността да работи на заеманата преди установяване на заболяването длъжност до навършване на възраст за пенсиониране за осигурителен стаж и търпял имуществени вреди от лишаването му от тази възможност. Именно разликата между трудовото възнаграждение, което би получил ищеца ако би бил здрав и това, което получава след заемане на новата длъжност поради заболяването му се явявала компенсация за претърпените имуществени вреди, които били пряка и непосредствена последица от увреждането. Предвид на това претенцията на Л. Ж. Д. по чл. 200, ал. 3 от КТ се явявала основателна. Въззивният съдебен състав следвало да приеме първи вариант на заключението на вещото лице съгласно, което общата сума, която би получила Л. Ж. Д. ако бе заемала и работела на длъжността „машинист на кран“ като трудово възнаграждение й остойностени ваучери за храна за периода от 02.05.2019 година до 31.10.2021 година при ползван чист аналог заемащ същата длъжност „машинист на кран на сортировъчен цех“ било в размер на 41 291.20 лева, от които брутно трудово възнаграждение в размер на 38 977.00 лева и стойност на ваучери за безплатна храна в размер на 2314.20 лева. Съгласно изложеното от вещото лице за процесния период от 02.05.2019 година до 31.10.2021 година, включително Л. Ж. Д. била получила брутно трудово възнаграждение, заедно със съответните надбавки към него и ваучери за безплатна храна, за заетата от нея длъжност „обслужващ работник промишлено производство в поделение спомагателни дейности“ до 01.11.2020 година и от 01.11.2020 година заетата и изпълнявана от нея до 31.10.2021 година и до момента длъжност „работник обслужващи дейности в поделение „Поддръжка общи части и дейности” в размер на 21 803.97 лева., от които БТВ в размер на 20 359.47 лева и остойностени ваучери за храна в размер на 1444.50 лева. В процесния период за заеманата длъжност „работник спомагателни дейности“ или чистачка в администрацията на ответното дружество Л. Д. е получила бонус в общ размер на 1938.09 лева, която сума била включена в БТВ. Съгласно този вариант на заключението претърпяната от Л. Ж. Д. вреда възлизала на сумата от 19 487.23 лева. От тази сума следвало да се приспадне сумата получена от Л. Ж. Д. за обезщетение по обществено осигуряване. Това било така, тъй като целта на чл. 200, ал. 3 КТ била да не се допуска неоснователно обогатяване чрез получаване на едни и същи суми два пъти-един път от работодателя и един път от общественото осигуряване. Когато обезщетението от общественото осигуряване компенсирало загубата на трудовото възнаграждение, то следвало да се приспадне от присъденото обезщетение за пропуснати ползи, причинени от професионално заболяване и изразяващи се в неполучено трудово възнаграждение. В този случай неприспадането на сумата щяло да доведе до двойно плащане и съответно до неоснователно обогатяване на Д.. Видно от служебно да изискана от въззивния съд на основание чл. 7, ал. 1, изр. 2 от ГПК, справка от ТП НОИ Перник размера на сумата, която била получила Л. Ж. Д. за процесния период като обезщетение от общественото осигуряване за времето, през което не била полагала труд, тъй като е била в състояние на временна неработоспособност било в размер на 5579.29 лева. С оглед на това оплакванията на Л. Ж. Д. се явявали частично основателни, като предявеният иск за имуществени вреди се явявал доказан за сумата от 13 907.94 лева. По тези съображения, въззивният съд приемал, че обжалваното първоинстанционно решение в частта, в която бил отхвърлен иска за сумата над уважените 5998.12 лева имуществени вреди, заедно със законната лихва върху претендираната сума, считано от 01.11.2021 година до окончателното изплащане на сумата, било неправилно, поради което следвало да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което да бъдел уважен иска до 13 907.94 лева., или „Стомана Индъстри“ АД [населено място] следвало да бъде осъдено да заплати на Л. Ж. Д. още 7909.82 лева. С оглед на тези изводи на състава на Окръжен съд Перник в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „Стомана Индъстри“ АД [населено място] е поставило правния въпрос за прилагането на принципа на справедливост по чл. 52 от ЗЗД, който според касатора е бил разрешен от въззивният съд в противоречие със задължителните указания дадени в т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 година. Така поставения въпрос е включен в предмета на делото, бил е разглеждан от въззивния съд и е обусловил решението му. Отразеното в т. ІІ от мотивите на ППВС № 4/23.12.1968 година становище на Пленума на ВС е намерило израз в т. 11 от диспозитива на същото ППВС. Съгласно даденото в т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 година указание при определяне размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди като в мотивите към решенията си съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. След съпоставката между посочената задължителна практика на Върховния касационен съд по посочения въпрос и възприетото от състава на Окръжен съд Перник разрешение на същия настоящият състав на ІV г. о. на ВКС намира, че при постановяване на решението си съставът на въззивният съд не се е отклонил от така установената практика. В случая са обсъдени и преценени всички, твърдени от страните и реално установени по делото, обстоятелства имащи значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди като същите са посочени в мотивите на съдебния акт и е отразено значението им за определения размер на обезщетението. С оглед на това не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Окръжен съд Перник по така поставения от „Стомана Индъстри“ АД [населено място] правен въпрос. Допускането на касационно обжалване в този случай не може да бъде основано и на твърдението, че въпросът се разрешава противоречиво от съдилищата. Следва да се има предвид, че ППВС № 4/23.12.1968 година дава общи указания за начина, по който следва да процедира съда при определяне на размера на обезщетението и какви факти и доказателства трябва да бъдат взети предвид за това. Размерът на обезщетението обаче се определя конкретно за всеки отделен случай, като се вземат предвид специфичните за случая обстоятелства и установената по делото фактическа обстановка. Това води до възможността сходно за два случая на непозволено увреждане обстоятелство да има една тежест при определяне на размера на обезщетението по първото производство и друга тежест по второто производство. Затова така поставения въпрос не е такъв, който да послужи като общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС. Правилото, че размерът на обезщетението се определя конкретно за всеки отделен случай не дава възможност да бъде извлечено общо правило за определяне на конкретен размер на обезщетението при сходства между част от фактите и обстоятелствата по посочените от страните случаи, което да послужи за преценка дали е налице противоречива съдебна практика. Освен горния въпрос в изложението на „Стомана Индъстри“ АД [населено място] по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК е поставен и правния въпрос за това кой следва да доказва дали експертното решение за установяване на професионалния характер на заболяването е породило действие-дали това трябва да бъде направено от работодателя или ищецът следва да установи това, при условията на главно и пълно доказване и спазване на всички административни процедури за уведомяване на всички заинтересовани лица, както и за това с какви доказателства и доказателствени средства се установява, че експертното решение е породило действие. Във връзка с това се прави позоваване на решение № 202/20.04.2011 година, постановено по гр. д. № 1635/2010 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Съгласно установената съдебна практика задължението да докаже наличието на предпоставките за реализиране на отговорността на работодателя по чл. 200, ал. 1 от КТ е на работника или служителя. Затова той носи доказателствената тежест да докаже, че експертното решение, с което заболяването е признато за професионално е влязло в сила. Самото доказване може да стане както с преки, така и с косвени доказателства. Същото може да бъде направено чрез представяне на препис от решението, върху който е извършено отбелязване, че е влязло в сила и кога, от компетентния за това орган. Освен това работникът или служителят може да иска издаването на съдебно удостоверение за снабдяване с доказателства в тази насока. Законът не е изброил изрично начините за доказване на влизането в сила на експертното решение, нито е определил изчерпателно доказателствата, с които това може да бъде установено. Поради това влизането в сила на експертното решение може да бъде доказвано с всички доказателствени средства, включително и такива които установяват надлежното му връчване на работодателя от страна на компетентния за това орган. В последния случай работодателят се счита уведомен за експертното решение и това дали то е влязло в сила трябва да бъде преценявано с оглед на датите, на които то е връчено на работника и на работодателя. Ако работодателят оспорва, че въпреки връчването експертното решение не е влязло в сила трябва да установи това, че е обжалвал решението и то е било отменено или изменено. Това намира приложение и в случаите когато работодателят не само е получил експертното решение, но е предприел и действие във връзка с него, като евентуално трудоустрояване на работника или служителя или прекратяване на трудовото правоотношение с него. Обжалваното въззивно решение на Окръжен съд Перник е съобразено с тази практика, поради което не са налице предпоставките за допускане на касационното му обжалване по така поставения въпрос. Освен това в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „Стомана Индъстри“ АД [населено място] е поставила и правния въпрос от коя дата следва да се счита влязло в сила експертното решение, с което заболяването е признато за професионално и от кой момент поражда правно действие спрямо всички заинтересовани лица, а също и за това датата на влизане в сила на решението или установената с него дата на инвалидизиране са от значение за реализиране на отговорността на работодателя по чл. 200, ал. 1 от КТ. Обжалваното решение обаче не следва да бъде допуснато до касационно обжалване по този въпрос. Въззивният съд е приел, че за да може да бъде реализирана отговорността на работодателя за вреди от професионално заболяване трябва да има влязло в сила експертно решение, с което заболяването да бъде признато за професионално. Посочената в това решение дата на инвалидизиране е от значение за определяне на евентуалното обезщетение за забава, в какъвто смисъл е и установената съдебна практика, доколкото увреждането настъпва със заболяването, а установяването на професионалния му характер е само условие за ангажиране на отговорността на работодателя и установява с обвързваща сила причинно-следствената връзка между заболяването и условията на труд. Въпросът дали решението влиза в сила спрямо всички или може да влезе в сила поотделно спрямо всяка една страна не е бил разглеждан от въззивният съд и не е обусловил правните му изводи при постановяване на решението. Този въпрос е свързан с това от кой момент влиза в сила решението-дали от момента на връчването на всяко едно заинтересовано лице поотделно или едва след връчването на всички заинтересовани лица. Тъй като е приел, че е налице влязло в сила решение въззивният съд не е обсъждал този въпрос. „Стомана Индъстри“ АД [населено място] е поискало въззивното решение на Окръжен съд Перник да бъде допуснато до касационно обжалване по въпроса за това дали безплатната храна, ваучери за храна (като социални придобивки) с оглед условията на труд, бонуси по КТД, целеви награди, обезщетението за платен годишен отпуск, работата в празнични дни и сумарното отчитане на работното време могат да бъдат включени в обезщетението по чл. 200 от КТ, с оглед на чл. 15 от НСОРЗ. Във връзка с това се твърди противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 година, решение № 23/16.02.2013 година, постановено по гр. д. № 1407/2015 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 847/14.01.2011 година, постановено по гр. д. № 1558/2009 година и решение № 119/12.07.2013 година, постановено по гр. д. № 675/2012 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Във връзка с този въпрос трябва да бъде взето предвид приетото с решение № 55/12.03.2014 година, постановено по гр. д. № 4256/2013 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. В същото е прието, че допълнително възнаграждение, което не е в зависимост единствено от отработеното време, а се изплаща по преценка на работодателя според качеството на положения труд не е с постоянен характер по смисъла на чл. 15, ал. 2 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата. Също така трябва да бъде взето предвид и приетото с решение № 847/14.01.2011 година, постановено по гр. д. № 1558/2009 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., в което е посочено, че в брутното трудово възнаграждение като основа за обезщетението по чл. 222, ал. 3 от КТ се включват основното трудово възнаграждение и допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер-предвидими и сигурни, определени в колективен трудов договор и/или във вътрешните правила за работната заплата в предприятието и в индивидуалния трудов договор. Според чл. 17, ал. 1 от НСОРЗ, в брутното трудово възнаграждение в случаите на чл. 228 от Кодекса на труда (обхващащи и обезщетенията по чл. 222, ал. 3 от КТ) се включва основното трудово възнаграждение, възнаграждението над основната заплата, определено според прилаганите системи за заплащане на труда, допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер, определени с наредбата, с друг нормативен акт, с колективния или индивидуалния трудов договор или с вътрешен акт на работодателя, доколкото друго не е предвидено в КТ и други изрично изброени възнаграждения. Изплащаните суми за нощен труд, труд в официални празници, увеличен нощен труд по посочените критерии, а и защото отчитането им зависи от възприетия от различните работодатели начин на отчитане на работното време-подневно или сумирано, не могат да бъдат отнесени към допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер. Целевата награда и месечната премия поради предназначението си да стимулират трудовото участие и да наградят показан висок трудов резултат, явно не спадат към допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер. От двете решения следва извод, че основното е да бъде установено, дали допълнителното възнаграждение се дължи постоянно и сигурно или е периодично, като е поставено в зависимост от преценката на работодателя. Тази преценка се извършва от с оглед тези критерии и на данните по делото, като не може да бъде проверявана на този етап от касационното производство. При положение, че въззивният съд при определянето на обезщетението по чл. 200 от КТ е преценявал ваучерите за безплатна храна въз основа на тези критерии, то решението му не следва да бъде допускано до касационно обжалване по този въпрос. Наред с горното в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „Стомана Индъстри“ АД [населено място] е поискало въззивното решение на Окръжен съд Перник да бъде допуснато до касационно обжалване и по отношение на въпроса за задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на акта си всички възражения и доводи на страните. Така поставен въпросът не обуславя допускането на исканото касационно обжалване, тъй като при постановяване на решението си съставът на Окръжен съд Перник е съобразил установеното от закона и конкретизирано в съдебната практика задължение да обсъди всички наведени във въззивната жалба оплаквания, доводи и възражения на страните. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „Стомана Индъстри“ АД [населено място] е поискало въззивното решение на Окръжен съд Перник да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Изложените от „Стомана Индъстри“ АД [населено място] твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Окръжен съд Перник. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 317/13.10.2022 година на Окръжен съд Перник, трети въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 335/2022 година, по подадената срещу него от „Стомана Индъстри“ АД [населено място], касационна жалба с вх. № 6206/30.11.2022 година и такова не трябва да се допуска. С оглед изхода на делото „Стомана Индъстри“ АД [населено място] ще трябва да заплати на Л. Ж. Д. сумата от 2646.00 лева, представляваща направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение