Определение № 2473 от 21.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5193/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на ищеца П. В. А., чрез пълномощника адв. П. В. и на ответника Министерство на вътрешните работи, представлявано от гл.юрк. К. Р., срещу решение № 471 от 27.07.2023г., постановено по гр.д.№ 508/2023г. на Благоевградския окръжен съд. С обжалваното решение след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 900053/ 06.03.2023г. по гр. дело № 46/2021г. на РС-Благоевград, Министерство на вътрешните работи е осъдено да плати на ищеца П. А. сумата 11 618,30 лева-обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода от 01.01.1987г. до 2003г., включително, ведно със законната лихва от 12.01.2021г. до окончателното плащане и лихва за забава върху главницата в размер 3 914,39 за периода от 25.09.2004г. до 11.01.2021г.; сумата 74,45 лева-обезщетение за неизползван отпуск за периода от 26.06.2004г. до 29.10.2004г., ведно със законната лихва от 12.01.2021г. до окончателното плащане и сумата 12,15 лева-лихва за забава върху главницата 74,45 лева за периода от 05.06.2019г. до 11.01.2021г. и са отхвърлени исковете за разликата над присъдените 11 618,30 лева до претендираните 12 881 лева, като обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода от 1987г. до 2003г. и за сумата 33 090 лева-обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода от 2004г. до 2017г., ведно със законната лихва. Касаторът – ищец обжалва решението в отхвърлителните му части, като излага съображения за неправилност поради нарушение на материалния закон. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК подържа наличие на основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК и твърди противоречие с определение № 1147/ 17.05.2023г. по гр.д.№ 659/2023г. на ІІІ ГО, решение № 160/26.03.2010г. по гр.д.№ 5153/2008г. на І ГО, както и с решение от 25.06.2020г. по съединени дела № С-762/2018г. и № С-37/2019г. на СЕС. Според касатора въззивното решение в отхвърлителната му част е и очевидно неправилно-основание по чл. 280, ал.2, предл.3 ГПК. Ответникът МВР не изразява становище по жалбата. Касаторът-ответник МВР обжалва решението в осъдителните му части, като счита, че то е неправилно, поради нарушения на материалния закон, допуснати нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК поддържа наличие на основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и формулира въпроса: Притежава ли МВР материалноправна и процесуалноправна легитимация да отговаря по исковете с правно основание чл.284, ал.8 ЗМВР или отговорността следва да се носи от съответното структурно звено-самостоятелно юридическо лице, което се явява възложител на работата. Посочва решение № 99/03.07.2019г. по гр. д. № 1876/2018г. на IV ГО, решение № 11/27.01.2016г. по гр. д. №3330/2015г. на ІV ГО, решение № 470/28.02.2014г. по гр. д. № 3253/2013г., както и влезлите в сила решение № №4054/17.03.2023г. на СРС и определение №13083/06.04.2023г. на СРС, 76 състав. Според касатора поставеният въпрос е и от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, тъй като са налице значителен брой идентични спорове, а безпротиворечивата съдебна практика ще доведе до разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите-чл.5 ГПК. Ищецът не взема становище по жалбата. Ответникът в производството ОД на МВР-Благоевград, чрез процесуалния си представител, в писмени отговори излага становище за отсъствие на предпоставките за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Оспорва като неоснователни двете касационни жалби, претендира разноски. Касационните жалби са подадени в законоустановения срок, от надлежни страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което са процесуално допустими. Върховният касационен съд, състав на ІV ГО, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, намира следното: Разгледани са искове с правно основание чл. 234, ал. 8, във вр. с чл. 189, ал.1, т.1 и т.2 ЗМВР: иск за заплащане на сумата 12 881 лева- обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за предходни години-за периода от 1987г. до 2003г. или общо за 218 работни дни, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва 3 914,39 лева и иск за заплащане на сумата 33 090 лева-обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за предходни години-за периода от 2004г. до 2017г. или общо за 560 работни дни, ведно с лихваза забава в размер 10 055,69 лева. Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че от 01.08.1987г. А. е служител в МВР; със Заповед № К-2217 от 21.06.2004г. на министъра на вътрешните работи е освободен от служба; А. е обжалвал заповедта и с решение № 409 от 10.01.2018г. по адм. дело № 11839/2017г. на Петчленен състав на ВАС тя е отменена; със заповед № 244з-401/16.02.2018г. ищецът е преназначен на длъжност „Полицейски инспектор V степен“ в група „ТП“ на сектор „ОП“ към Първо РУ-Благоевград към ОД на МВР-Благоевград, считано от 19.02.2018г. Със заповед на министъра на вътрешните работи, по желание на А., служебното му правоотношение е прекратено, считано от 06.03.2019г. Въз основа на представените писмени доказателства съдът е приел за установено и че за периода от 29.10.2004г. до 29.04.2005г. А. е работил по трудово правоотношение с ЕТ „Ваня Алексиева-Валекс-Росица Аршинкова“; за периода от м.05.2005г. до м.02.2018г. е работил в „Елос“ ООД, където е бил със статут „самоосигуряващ се“ като управител на дружеството в периода от 26.05.2005г. до 19.02.2018г. и за този период не е ползвал платен годишен отпуск (справка за трудовите договори от ТД на НАП – София, справка – данни за осигуряване по ЕГН и уведомление от с изх.№1484/19.04.2022г.). От правна страна, на първо място въззивният съд е споделил мотивите на районния съд, че пасивно легитимиран да отговаря по предявените искове е ответникът МВР и на основание чл.272 ГПК е препратил към същите. Прието е, че съгласно чл. 227 ЗМВР, заповедта за прекратяване на служебното правоотношение на държавен служител се издава от съответния орган по чл.158 или чл.159 ЗМВР; в конкретния случай органът по назначаването е министърът на вътрешните работи и следователно МВР като администрация към министъра отговаря по предявения иск. Въззивният съд е посочил на следващо място, че в случая на ищеца се дължи обезщетение само за редовния платен годишен отпуск, но не и за ученическия такъв, тъй като е недопустимо отлагане на неизползваните учебни отпуски за следващата учебна година, както и паричното им компенсиране. Предвид това е приел, че искът за парично обезщетение на ученически отпуск е изцяло неоснователен. Съобразявайки изводите на приетата съдебно-счетоводна експертиза, според които за периода от 01.08.1997г. до 2003г. ищецът е натрупал неизползван редовен платен годишен отпуск 150 работни дни, равняващи се на 11 618,30 лева, съдът е приел, че първият предявен иск е основателен до този размер, заедно със законната лихва от подаване на исковата молба-12.01.2021г. до окончателното плащане, а искът за заплащане на лихвата за забава върху главницата за периода от 25.09.2004г. до дата на подаване на исковата молба следва да се уважи до претендирания размер 3 914,39 лева. Съдът е намерил за частично основателна претенцията за заплащане на обезщетение за периода от 2004г. до 2017г., като се е позовал на решение на СЕС по съединени дела C-762/18 и C-37/19 от 25.06.2020г. относно приложението на чл.7, §1 от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 04.11.2003г., според което периодът от незаконното уволнение на работника до възстановяването му на работа трябва да се приравни на период на действително полагане на труд за целите на определянето на размера на платения годишен отпуск, на който той има право; работникът, който е уволнен незаконно, а по-късно възстановен на работа в съответствие с националното право вследствие на отмяната на уволнението му с решение на съда, има право на полагаемия се за този период платен годишен отпуск; ако незаконно уволненият работник/служител е имал нова работа в периода от незаконното уволнение до възстановяването му на предишната работа, може да иска платен годишен отпуск за периода, в който е бил на новата работа само от новия работодател и не може да претендира по отношение на първия си работодател право на годишен отпуск за периода, през който е работил на друго място, съответно няма право на обезщетение за неползван платен годишен отпуск. Съдът е посочил, че със започването на нова работа от 29.10.2004г. първо в ЕТ „Ваня Алексиева-Валекс“, а след това в търговско дружество, е прекъсната причинно-следствената връзка с работодателя, който го е уволнил незаконно и е налице невъзможност да ползва платен годишен отпуск при него; това изключва правото на обезщетение, тъй като няма как да се кумулират обезщетение за неползван платен годишен отпуск от предишната работа с право на отпуск при друг работодател. Поради това съдът е посочил, че обезщетение се дължи единствено за периода от незаконното уволнение до постъпване на новото работно място при друг работодател или от 26.06.2004г. до 29.10.2004г. Съдът е съобразил, че според заключението на съдебната експертиза за периода от 26.06.2004г. до 29.10.2004г. е имал право на 15 работни дни и на 19 дни от 01.01.2004. до 26.06.2004г., пропорционално на отработеното време, тоест имал е право на 34 работни дни, от които е ползвал 33 дни или съдът е заключил, че искът е основателен за един работен ден или за сумата 74,45 лева, като мораторната лихва върху сумата 74,45 лева за периода от 05.06.2019г. до 11.01.2021г. е 12,15 лева. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО намира, че въззивното решение не може да се допусне до касационен контрол. При постановяването на обжалвания съдебен акт не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, поради което не се установява твърдяната от касатора-ищец П. А. очевидна неправилност на въззивното решение. Допускането на касационното обжалване на някое от предвидените в чл.280, ал.1 ГПК основания за това предполага наличието на формулиран от касатора правен въпрос, който е включен в предмета на делото, бил е обсъждан от въззивния съд и е обусловил правните му изводи. Освен формулиране на такъв правен въпрос (общо основание за допускане на касационното обжалване) е необходимо касаторът да обоснове връзката между този въпрос и някоя от допълнителните предпоставки за допускане на обжалването уредени в чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК. В случая в изложението си по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касаторът А. не е формулирал правен въпрос, който да послужи като общо основание за допускане на касационно обжалване. Липсата на такъв въпрос е достатъчно основание да не се допуска касационно обжалване на решението, в какъвто смисъл са дадените с т.1 от ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.дело№1/2009г. на ОСГТК на ВКС указания. Касационният съд не е длъжен да извежда правния въпрос от доводите и оплакванията в касационната жалба, а може само да го уточни или конкретизира. Твърденията на ищеца А. за това, че обжалваното решение е постановено в противоречие с практика на ВКС и на СЕС не е достатъчно да обоснова допускане до касационен контрол. Несъгласието на касатора с обсъждането и анализа на доказателствата, извършени от въззивния съд и с постановения краен резултат, касаят правилността на решението, която не е предмет на проверка в селективната фаза по чл. 288 ГПК. Предвид изложеното не са налице предпоставките в чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по касационната жалба на ищеца П. А.. По поставения от касатора-ответник-МВР въпрос е налице задължителна практика на ВКС (решение № 14/17.02.2011г. по гр. д. № 625/2010г. на III ГО, решение №187/20.06.2013г. по гр. д. № 47/2013г. на III ГО и др.). Според тази практика страни по служебното правоотношение (едностранно властническо по възникване и характер и двустранно по субекти), са държавният служител и органът по назначаването. Съдържание на правоотношението са взаимните държавно-служебни права, задължения и компетентности на страните, като част от тях, свързани с определяне и изплащане на заплата, подсигуряване ползването на платения отпуск или изплащане на обезщетение за него при освобождаване от служба, се осъществяват чрез структурата или звеното, в което служи държавният служител, без това да я прави страна по правоотношението. Пасивно легитимиран да отговаря по искове, предявени от държавен служител в МВР за обезщетения, произтичащи от прекратяване на служебно правоотношение е Министерство на вътрешните работи като администрация на органа по назначаването, а не тази на Дирекцията, в която държавният служител е изпълнявал длъжността си. Понятието работодател сочи на страна по трудово правоотношение, вкл. възникналото по чл. 61, ал. 2 КТ, но е неотносимо за случая при служебния характер на правоотношението и отчитане кои са страните по него. Въззивният съд изцяло се е съобразил с посочената практика, поради което не е налице твърдяното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не е налице и поддържаното от този касатор основание за достъп до касация по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно ТР № 1/19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС точното прилагане на закона, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, а развитие на правото е налице, когато произнасянето по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма. Нормите на чл. 189, ал. 1 ЗМВР и на чл.234, ал.8 ЗМВР са ясни в приложимата им редакция към момента на прекратяване на служебното правоотношение на ищеца и възникването на вземането му за обезщетение за неизползван платен годишен отпуск. По приложението им има трайна и непротиворечива практика, която няма нужда от осъвременяване, а доводи и твърдения, касаещи правилността на обжалваното решение по същество не могат да бъдат разглеждани на в този етап от производството пред ВКС. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение