Определение № 50006 от 06.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3165/2022 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от ДП “Национална компания Железопътна инфраструктура“ – УДВГД София, представлявано от директора Т. П., чрез юрисконсулт Д. М., срещу въззивно решение № 261546/05.05.2022 г., поправено с решение № 260/18.05.2023 г., постановени от Софийския градски съд по въззивно гр.д. № 3556/2021 г. Касаторът излага доводи за неправилност. Насрещната страна Д. И. Г., чрез адвокат З. Н., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба. Адвокат З. моли за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА. „Дженерали затраховане“ АД е трето лице – помагач на касатора. Не се е присъединил към касационната жалба. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Първостепенният съд с първоначалното решение и последващите решения по чл. 247 ГПК, осъдил Управление на движението на влаковете и гарова дейност – София към ДП Национална компания „Железопътна инфраструктура“ да заплати на Д. И. Г. сумата от 20 811,80 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, настъпили в резултат на трудова злополука от 18.06.2018 г., на осн. чл. 200, ал. 1 КТ, компенсаторно обезщетение върху главницата, считано от 18.06.2018 г. до окончателното издължаване, на осн. чл. 86 ЗЗД. Осъдил работодателя да заплати на адв. З. Г. Н. адвокатско възнаграждение за първа инстанция в размер на 1517,85 лв., на осн. чл. 38, ал. 2 ЗАдв и по сметка на СРС – 949,47 лв. – такси и разноски по първоинстанционното дело, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК. Ищецът Д. Г. е осъден да заплати на насрещната страна 64,29 лв. – съдебноделоводни разноски за производството пред СРС. Искът по чл. 200 КТ за разликата над 20 811,80 лв. до пълния предявен размер от 28 000 лв. е отхвърлен както и за законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху отхвърлената част. Въззивният съд потвърдил това решение и осъдил работодателя да заплати на адв. З. Г. Н. адвокатско възнаграждение за втора инстанция в размер на 1154,35 лв., на осн. чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Решението е постановено при участието на „Дженерали застраховане“ АД като трето лице-помагач на ответника. За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че служителят е бил в трудови правоотношения с работодателя от 2000 г. Заемал е длъжността “ вр. стрелочник постови“ в гара К. към ПТП София. На 18.06.2018 г. претърпял трудова злополука, като по време на извършване на трудовата си дейност чул шум от чупене и тръгнал по първи перон към багажна магазия, когато бил нападнат от непознат и след удар бил повален на земята, получил наранявания по десния крак. Получени били следните увреждания: двуглезенно счупване в областта на дясна глезенна става, оток и хематом в дясна челна област, оток и хематом в областта на горна устна в дясно. Служителят бил откаран в болница същия ден, където било предложено спешно оперативно лечение, което лицето отказало. Било извършено закрито наместване на двуглезенното счупване. Злополуката е призната за трудова от НОИ. В резултат от травмата в долния крайник Д. Г. бил на легло около месец, за него се грижила жена му и дъщеря му, а впоследствие - за период от няколко месеца, се обслужвал самостоятелно, но с чужда помощ, придвижвал се и с патерици. С решение на ТЕЛК е определена 50% процента трайно намалена работоспособност до 01.07.2022 г. В резултат на инцидента Г. се чувствал непълноценен, емоционално разстроен. Получено е обезщетение от застраховател в размер на 1188,20 лв., както и обезщетение от НОИ в размер на 9295,05 лв. Въззивният съд приел, че са налице елементите от фактическия състав на чл. 200 КТ. Размерът на паричното обезщетение за причинените неимуществени вреди от злополуката определил по правилата на чл. 52 ЗЗД в размер на 22 000 лева, като съобразил конкретните увреждания на здравето, претърпените болки и страдания при инцидента и оздравителния процес, стресовият интензитет, периода на лечението, наложилата се болнична намеса, възможността за физически дискомфорт и след възстановяването, болките при рехабилитация, дългия период на необходимост от чужда помощ, както и това, че възстановяването се очаква да продължи около 4 години; съобразил и социално-икономическите условия в страната за периода 2018-2019 г. Намерил за неоснователно възражението за съпричиняване от пострадалия поради отказа да бъде опериран. Съдът посочил, че отказът е обоснован с консултация с личния си лекар и поради опасения, че заради множеството придружаващи заболявания на Г., предложената операция би могла да доведе до гангрена на крака. Съдът достигнал да извод, че не е възможно да се обоснове извод за груба небрежност от страна на служителя, тъй като не е налице неполагане на грижа, каквато и най-небрежният би положил в подобна обстановка. Съдът приел, че от сумата, определена като обезщетение по правилата на чл. 52 ЗЗД следва да бъде намалена с полученото застрахователно обезщетение и така, дължимата от работодателя сума става в размер на 20 811,80 лв. Касаторът счита, че касационно обжалване следва да бъде допуснато, тъй като „е необходимо тълкуването на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по отношение на размера на присъжданите обезщетения за неимуществени вреди, по което има противоречие между разрешения на правния въпрос, даден в обжалваното решение на въззивния съд и решенията на други съдилища“. Цитираните разпоредби – чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК касаят предпоставките за допускане на касационно обжалване, а не и размера на присъждани обезщетения за причинени неимуществени вреди, което по силата на чл. 52 ЗЗД се извършва по справедливост. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси: допуснал ли е нарушение на съдопроизводствените правила съдът, като не допусна приобщаване на материалите от досъдебното производство към доказателствения материал по делото; нужно ли е да се изясни делото, като се разгледат всички факти по него, при положение, че не е ясна причината за нанесената телесна повреда, за да се установи и докаже причинно-следствената връзка; носи ли отговорност работодателят, ако нанесените телесни повреди на служителя по време на работа са от личен или битов характер, некасаещ изпълнението на работата на увреденото лице; процесуално нарушение ли е недопускането на разпит на свидетели на ответната страна и едностранното изслушване на свидетели само на ищцовата страна; съобразил ли е съдът размера на присъдената сума с трайната съдебна практика. Въпросът, дали съдът е длъжен да изясни делото, като разгледа всички факти по него, има отношение към тълкуването на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК и е относим към всяко исково производство. Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, защото касаторът не се е обосновал за наличие на допълнителните условия по чл. 280, ал. 1 т. 3 ГПК, според поддържаното основание, а именно, че разглеждането на повдигнатия правен въпрос ще допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика (посочва се коя), или за осъвременяване на тълкуването й, с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите (изясняване на правната норма) са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Няма основание за допускане на касационно обжалване в хипотезата на т. 3 и поради това, че приносът в тълкуването на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК би осигурил разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите ( ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). По приложението на правните норми има многобройна и непротиворечива съдебна практика, която е изяснила в пълнота и непротиворечиво съдържанието на разпоредбите. Несъмнено съдът е длъжен да вземе предвид всички факти, щом са релевантни и несъмнено установени по делото, а изясняването на същото зависи от надлежно събраните допустими доказателствени средства и последиците от разпределението на тежестта на доказване; така е сторила въззивната инстанция. Следните поставени в изложението въпроси: допуснал ли е нарушение на съдопроизводствените правила въззивният съд, като не допусна приобщаване на материалите от досъдебното производство към доказателствения материал по делото; процесуално нарушение ли е недопускането на разпит на свидетели на ответната страна и едностранното изслушване на свидетели само на ищцовата страна, са такива, които не могат да бъдат преценявани в процедурата по чл. 288 ГПК и не отговарят на критериите за въпрос по см. на чл. 280, ал. 1 ГПК. Във връзка със съображенията на съда да откаже да изиска материали от досъдебно производство и да откаже разпит на свидетели, поискани от касатора, няма поставени правни въпроси в изложението към касационната жалба. По реда на чл. 290 ГПК, при евентуално допускане на касационно обжалване, съдът не би могъл да даде принципно еднозначен отговор на поставените от касатора въпроси - трябва ли да се приобщават по висящо гражданско дело материали от досъдебно производство, защото във всеки отделен случай отговорът зависи от това какви данни от преписката и в каква връзка ще се ползват, като трябва да се съблюдават и принципите за непосредственост и устност в гражданския процес; гласни доказателства се допускат за установяване на релевантни по делото обстоятелства, стига законът да допуска установяването на конкретните факти да се извършва чрез разпит на свидетели, а още и когато са надлежно поискани. Свидетелски показания не се допускат на принципа на реципрочност. Въпросът дали съдът е съобразил присъденото обезщетение за причинени неимуществени вреди с трайната съдебна практика, е неясен. Съдът определя размера на обезщетението по справедливост съгласно чл. 52 ЗЗД. Понятието "справедливост" като морално-етично понятие включва "съотношението между деянието и възмездието, достойнството на хората и неговото възнаграждаване, правата и задълженията”. Справедливостта не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики, от които се гради заключение и за това в каки морални вреди реално са причинени на увреденото лице; в каква степен и колко продължително са засегнати чувствата на конкретния индивид. В този смисъл, съдебната практика в сходни случаи, служи като ориентир и едно от множеството значими обстоятелства, които съдът преценява, прилагайки чл. 52 ЗЗД. Касаторът обаче не твърди, че постановеното по настоящото дело противоречие на присъждани обезщетения по сходни случаи и не сочи на практика, която може да доведе на подобно заключение. Въпросът носи ли отговорност работодателят, ако нанесените телесни повреди на служителя по време на работа са от личен или битов характер, некасаещ изпълнението на работата на увреденото лице, не е съобразен с разпореденото в чл. 200, ал. 2 КТ и чл. 55, ал. 1 КСО за отговорността на работодателя за всяко причинено внезапно увреждане на работника при или по повод на изпълнението на възложената работа или на каквато и да е работа, извършена и без нареждане, но в интерес на работодателя, както и по време на почивка, прекарана в предприятието. Нещо повече, както съставите на ВКС мнокогратно са разяснявали по реда на чл. 290 ГПК, надлежният ред за установяване на трудова злополука като елемент от фактическия състав на обективната и безвиновна отговорност на работодателя на основание чл. 200, ал. 1 КТ е нормативно определен с разпоредбите на чл. 57 и сл. КСО и Наредбата за установяване, разследване, регистриране и отчитане на трудовите злополуки. След извършване на проверка, по нормативно определен ред, длъжностното лице по чл. 60, ал. 1 КСО издава разпореждане за приемане или за неприемане на злополуката за трудова по утвърден от управителя на НОИ формуляр. В случая увреждането на ищеца е установено по надлежен ред като трудова злополука, т.е. попадащо в кръга на подлежащите на обезщета по реда на чл. 200 КТ, като е без значение, че работодателят ги квалифицира като „битови“ и „от личен характер“. Съдът не е имал основания, нито се правят подобни възражения, да преценява наличие на причини по чл. 201, ал. 1 КТ за изключване на отговорността – умишлено причиняване на увреждането от самия увреден работник. Трябва да се подчертае, че отговорността по чл. 200 КТ на работодателя е обективна, върху него е прехвърлен професионалният риск от увреждането на работника или служителя; отговорността не изкисва виновно противоправно неизпълнение на правни задължения или извършване на правонарушение от друг работник или служител на работодателя. Както е разяснено в ТР № 45/19.04.1990 по гр.д. № 33/1989 г. на ОСГК, отговорността на предприятието за вреди от трудова злополука или професионално заболяване по чл. 200 КТ се различава от гражданската отговорност, уредена в ЗЗД, по тежест, обхват, предпоставки за възникване, размер на обезщетяване и пр. Предприятието отговаря имуществено независимо от това, дали негов орган или друг негов работник има вина. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. Адвокат З. Н. е поискала присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 32, ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото е представен договор № 988126 (екземпляр под индиго), с който Д. |Г. е възложил, а адв. Н. е приела, да окаже правна защита и съдействие, изразяващи се в защита – отговор и процесуално представителство пред ВКС по делото, като страните са уговорили заплащане на хонорар в размер на 1300 лв. и като начин и срок на плащане е отразено: “безплатно, чл. 38, ал. 2 ЗА, инвалид“. Този документ не удостоверява наличие на основанията по чл. 38, ал. 2 ЗА, нито, че довереник и доверител са се уговорили за предоставяне на безплатна адвокатска помощ. При така установеното, молбата по чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата следва да бъде отхвърлена. Мотивиран от горното, съдът