Определение № 500 от 17.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 2003/2024 г.

взе предвид следното.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца „Корпоративна търговска банка“ АД (н) срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд.

Ответникът „Пи Ес Инвест“ ЕООД не изразява становище.

По допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.

Първоинстанционният съд е отхвърлил предявените искове по чл. 79, ал. 1 ЗЗД за заплащане на основание договор за банков кредит от 24.06.2013 г., анекси към него и договор за встъпване в дълг от 15.02.2018 г. на: 1) сумата 506 703,86 лв., част от вземане в размер на 824 241,68 лв. за просрочени лихви върху просрочена главница за периода 27.10.2014 г. - 25.09.2019 г.; 2) сумата 6 195,62 лв. - текущи лихви върху просрочена главница за периода 25.10.2019 г. - 7.11.2019 г.; и 3) сумата 210 091,92 лв. - неустойка върху просрочени лихви за периода 16.10.2014 г. - 7.11.2019 г.

Произнасяйки се по жалба на ищеца, въззивният съд е обезсилил първоинстанционното решение в частта относно първия от исковете и е прекратил производството. Потвърдил е решението по отношение на останалите искове.

За да намери за недопустим иска за заплащане на просрочени лихви, въззивният съд е приел, че същият е предявен като частичен, а за разликата по-рано е бил предявен по реда на чл. 422 ГПК установителен иск, отхвърлен междувременно с влязло в сила решение. Приел е, че формираната с това решение сила на пресъдено нещо обхваща цялото вземане, вкл. и непредявената с установителния иск част, същата предмет на настоящото производство, като е аргументирал извода си с установената задължителна практика по т. 2 от ТР № 3/2016 г. на ВКС-ОСГТК, поради което искът е недопустим поради забраната за пререшаване на спора съгласно чл. 299 ГПК.

В останалата част съдът е приел за установено, че след сключване на процесния договор за кредит между ищеца и трето лице - кредитополучател последното е извършило няколко частични прихващания на задълженията си по кредита със свои насрещни вземания срещу банката, а впоследствие прихващанията са били обявени за недействителни спрямо кредиторите на банката-ищец на основание чл. 59, ал. 5 ЗБН. По време на производството по чл. 59, ал. 5 ЗБН ответникът е встъпил като солидарен длъжник в дълга на кредитополучателя до посочения в договора за встъпване размер, а след приключване на това производство заплатил на ищеца сумата 1 018 131,17 лв.

Въз основа на тези факти въззивният съд е приел от правна страна, че искът по чл. 59, ал. 5 ЗБН е конститутивен, а не установителен (както е поддържал ищецът), но независимо от това обявената относителна недействителност е породила действие с обратна сила, а не от момента на влизане в сила на решението по иска по чл. 59, ал. 5 ЗБН. Поради това погасителното действие на прихващанията е отпаднало спрямо кредиторите на несъстоятелността, а вземанията по договора за кредит са станали отново дължими според уговореното в договора и в предвидените в него срокове, каквато именно е застъпената в процеса теза на ищеца.

Крайния си извод за неоснователност на исковете обаче въззивният съд е обосновал със съображенията, че вземането, предмет на втория иск, представлява възнаградителна лихва, каквато обаче се дължи само до крайния срок за издължаване на кредита (в случая 20.12.2015 г.), а след този момент се дължат само съответните обезщетения за забава върху просрочения остатък от главницата, следователно за въведения с иска период в рамките на 2019 г. претендираната възнаградителна лихва не се дължи. По третия иск съдът е посочил, че има за предмет вземане за неустойка за забавено плащане на възнаградителните лихви. Вземането за последните обаче е прието за несъществуващо с решението по частичния иск по чл. 422 ГПК, поради което при липсата на главно вземане недължимо се явява претендираното акцесорно вземане за неустойка. Допълнително е изложил и съображения за погасяване на вземането за неустойка по давност съобразно предявеното от ответника възражение, като е приел, че доколкото възнаградителната лихва се дължи най-много до крайния срок на договора 20.12.2015 г., приложимата към нея 3-годишна погасителна давност е изтекла преди предявяването на иска на 20.11.2019 г. при недоказано от страна на ищеца признание на вземането като основание за прекъсване на давността, оттук погасено на основание чл. 119 ЗЗД е и акцесорното вземане за неустойка.

Допускане на касационното обжалване се иска на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поддържа се, че въззивният съд се е произнесъл по въпросите:

• установените с влязло в сила решение по частичен иск правопораждащи факти на спорното право ползват ли се със сила на присъдено нещо при предявен, в отделен исков процес, иск за незаявения (разликата до пълния) размер на вземането, произтичащо от същото право;

• при уважаване на иск по чл. 59, ал. 5 от ЗБН за прогласяване недействителност на прихващане, извършено от кредитополучател на несъстоятелната банка за погасяване на задълженията му към банката, дължат ли се от кредитополучателя на несъстоятелната банка договорните лихви за забава и неустойки за периода от извършване на прихващането до влизането в сила на решението по иска по чл. 59, ал. 5 от ЗБН, както и след него до пълното погасяване на задължението по договора за банков кредит;

• при уважаване на иск по чл. 59, ал. 5 от ЗБН за прогласяване недействителност на прихващане, извършено от кредитополучател за погасяване на задължения към несъстоятелната банка, следва ли да се приеме, че е налице недобросъвестно изпълнение задълженията на прихващащия кредитополучател - длъжник на банката по договор за кредит, за периода от деня на прихващането до влизане в сила на решението по чл. 59, ал. 5 от ЗБН, както и след него;

• тече ли погасителна давност за вземанията на банката през периода от извършване на прихващанията до влизане в сила на решението по чл. 59, ал. 5 от ЗБН?

По първия въпрос се поддържа основанието по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК с общото твърдение, че по него въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС. По останалите въпроси се поддържа основанието по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК с аргумента, че по тях липсва практика на ВКС, тъй като исковете са относително нови в правния свят на страната ни, поради което е необходимо излагане становището на ВКС по тези въпроси в решение по същество.

Не са налице условията за допускане на касационното обжалване.

Първият въпрос не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК и съгласно разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ВКС-ОСГТК да е обусловил правните изводи на въззивния съд. Изводът за недопустимост на първия от предявените искове не се основава на констатация за съществуване или несъществуване на правопораждащи спорното право факти, а на констатацията, че формираната с отхвърлителното решение по частичния иск сила на пресъдено нещо обхваща, респ. установява несъществуването, и на непредявената с този иск част от спорното право, предмет на втория частичен иск по настоящото производство. Въпросът за силата на пресъдено нещо относно правопораждащите факти е относим само към хипотезата, когато частичният иск е уважен, каквото разграничение ясно е проведено и в т. 2 от ТР № 3/2016 г. В хипотезата на отхвърлен частичен иск с формираната сила на пресъдено нещо се отрича цялото вземане, вкл. непредявената част от него, поради което въпрос за силата на пресъдено нещо относно правопораждащите факти не се поставя.

Вторият и третият въпрос също не удовлетворяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. С дадената формулировка същите съответстват на извод, че с оглед погасителното действие на прихващането за периода от извършването му до обявяването на недействителността по чл. 59, ал. 5 ЗБН съответните задължения се считат погасени, поради което не е налице неизпълнение, нито настъпват последиците на такова неизпълнение. Такъв извод обаче във въззивното решение не е налице - обратно, въззивният съд ясно е посочил, че с оглед приетото обратно действие на решението по чл. 59, ал. 5 ЗБН погасителното действие на прихващанията отпада и вземанията се дължат съобразно уговореното в договора и в предвидените в него срокове.

Четвъртият въпрос е относим към изводите на въззивния съд за изтекла погасителна давност по третия от исковете. Съображенията в тази насока обаче съдът е изложил евентуално - в допълнение към решаващия извод за липса на главно задължение съгласно решението по частичния иск. Именно последният се явява обусловил крайния извод за неоснователност на иска, поради което и при липсата на формулиран въпрос във връзка със силата на пресъдено нещо, с която е отречено главното задължение, поставеният четвърти въпрос също не удовлетворява общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Независимо от горното, по тези въпроси не се обосновава и специалната предпоставка по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Според разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ изисква наличието на едно от следните условия: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена.

В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставения въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Поддържа се единствено липса на практика (което се свързва с третата форма на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), без обаче да се обосновава наличие и на останалите елементи на тази форма – да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. Аргументи в тази насока не са изложени, което е достатъчно основание да не се допусне касационно обжалване.

С тези мотиви съдът