Определение № 352 от 27.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3682/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника Териториално поделение „Държавно ловно стопанство Извора“ – [населено място] срещу въззивно решение № 173 от 03.07.2025 год., постановено по в. гр. дело № 204/2025 год. по описа на Окръжен съд – Смолян, с което като са потвърдени решение № 128 от 03.10.2024 год. и допълващото го решение № 57 от 07.04.2025 год., постановени по гр. дело № 337/2023 год. по описа на Районен съд – Девин, са уважени предявените от Ю. С. К. срещу Териториално поделение „Държавно ловно стопанство – Извора искове с правно основание чл. 74, ал. 4 КТ, чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ, като са обявени за недействителни клаузите на двата трудови договора № 4 от 20.04.2023 год., сключени между Териториално поделение „Държавно ловно стопанство – Извора и Ю. С. К., касаещи сроковете на договорите, поради противоречието им с чл. 68, ал. 3 и 4 КТ, признато е за незаконно и е отменено уволнението на ищеца, извършено на основание чл. 325, ал. 1, т. 4 КТ със заповед № 6 от 30.06.2023 год. на и.д. директора на поделението, ищецът е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност „сезонен работник горско стопанство“ и ответникът е осъден да заплати сумата от 8 421.60 лв., представляваща обезщетение за оставането на ищеца без работа поради незаконното уволнение за периода от 05.07.2023 год. до 05.01.2024 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 05.07.2024 год. до окончателното й изплащане. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК/ и е спазен срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че неправилно въззивният съд бил приел, че срокът на договор № 4 от 20.04.2023 год. не бил определен съгласно изискванията на чл. 68, ал. 1, т. 2 КТ и по-конкретно работата, до чието завършване се сключва същият, поради което този договор следвало да се счита за безсрочен и не можело да бъде прекратен на посоченото правно основание – чл. 325, ал. 1, т. 4 КТ, както и че липсата на срок се отнасяла поотделно за двете формулировки по т. 7 в двата договора, дори и някой от тях да се приемел за меродавен. Неправилно въззивният съд бил приел, че във втория договор, за който ответникът твърдял, че е меродавният, описанието на работата, за чието свършване бил сключен, не отговаряло на изискванията за изричност и яснота кога ще се свърши работата, нито за определяемост, съобразно други елементи от съдържанието на договора – при сключване на договора не можело да се определи точно кога през пролетта на 2023 год. щяло да приключи засаждането на дивечовите ниви за добив на сочен фураж за дивеча и кога точно ще приключи прибирането на пролетната реколта от груб фураж. Въззивният съд не бил изпълнил задълженията си да обсъди всички приложени писмени доказателства по делото в тяхната цялост, както и да вземе предвид действителната воля на страните и добросъвестността на работодателя. В разглеждания случай между страните бил налице един договор, а именно договор №4 от 20.04.2023 год. При съставянето на договора работодателят бил допуснал техническа грешка, записвайки погрешно определената работата за която се сключва договора, а именно: „до завършване на ловностопанските и горскостопанските мероприятия за 2023 год. – почвоподготовка, маркиране на ЛФ 2024 год., добив на сочен и груб фураж, и др. съгласно длъжностна характеристика Същият ден малко по-късно работодателят установявал, че имало грешка и неяснота в срока за определената работа, за която е сключен договора, която е неясна и не кореспондира със заявлението на ищеца с вх.№ Вх-32-328 от 20.04.2023 год., в което той изразявал писмено желанието си да бъде назначен на длъжност „сезонен работник горско стопанство“ за определен срок – от 20.04.2023 год. до приключване засаждането на дивечовите ниви за добив на сочен и груб фураж и прибиране на пролетната реколта от груб фураж, но със срок не по-късно от началото на м. юли 2023 год. В тази връзка работодателят бил извършил корекция в договора за извършване на определената работа, като била описана точно и ясно определената работа, за която се назначава работникът, съобразено неговото желание и страните били подписали същия вече коригиран договор със същия номер и дата с правилния текст. При подписване на коригирания договор работникът не бил възразил, като след това работодателят бил изпратил уведомление до НАП за правилния договор. Следователно сключеният между страните срочен договор отговарял на изискванията на закона – видът на определената работа бил ясен още съм момента на подписване на втория по време коригиран договор и известен на ищеца. При тълкуване на договора трябвало да се търси общата воля на страните – чл. 20 ЗЗД. Валидността на трудовия договор се определяла от съвпадението на действителната воля на страните и съдържанието на договора към момента на сключването му. Представени били два трудови договора със същия номер и дата, но с различно съдържание за неговото действие – до завършване на определената работа. Вторият по време подписан договор, бил с коригиран срок на договора, съобразно чл. 68, ал. 1, т. 2 КТ, регистриран бил в НАП, ищецът го бил подписал и по него било реализирано трудовото правоотношение. Първият вариант на подписания договор, в който работодателя бил допуснал техническа грешка, бил анулиран от работодателя със саморъчна бележка, а коригираният договор, подписан от страните, заместил волята им и бил приет за валиден. Въззивният съд бил внасъл по своя инициатива твърдение за заобикаляне на закона, за което не било ясно в какво се изразява и не били събрани доказателства. Нормата на чл. 325, ал. 1, т. 4 КТ касаела специфично основание за прекратяване на трудовото правоотношение, предвидено от законодателя за срочния трудов договор за определена работа по смисъла на чл. 68, ал. 1, т. 2 КТ. На конкретно тълкуване при прекратените на това основание трудови правоотношения подлежала формулата „завършване на определена работа“. Следвало да се касае за работа, която би могла да се дефинира по вид, обем и качество още към момента на сключване на трудовия договор и от тази гледна точка да се тълкува „срока“ за извършване на тази работа. В частност определената работа била изрично посочена в договора, като следвало да се има предвид, че към сочния фураж спадали кореноплодни и грудкови растения, както и някои тодове и зеленчуци, а към грубия фураж спадали люцерновото сено, сламата, плявата, дехидратираните фуражи, листниковият фураж, слънчогледовите пити и др., което означавало, че тези мероприятия по засаждане на дивечовите ниви не можело да се извършат лятото или на есен. Не се прибирала реколката от засадените дивечови ниви с картофи през пролетта, а се премахвали огражденията около дивечовата нива, за да могат животните сами са си изровят картофите. Това било така, защото стопанството не отглеждало домашни животни, а подхранвало диви животни, които сами си търсели храна, т.е. осигурявана им била храна под друга форма на изхранване. Ето защо договорът бил сключен до завършване на ловностопанските мероприятия през пролетта на 2023 год., включващи засаждане на дивечовите ниви за добив на сочен фураж за дивеча и прибиране на пролетната реколта от груб фураж, защото не можело да бъде определен конкретен срок, в който да се извършат тези дейности, като работодателят бил зависим от други външни събития, които не можело да бъдат предвидени. Въззивният съд не бил взел предвид и обстоятелството, че възложената работа по процесния договор била действително приключена и неправилно отказал да изиска от НАП уведомлението по чл. 62. ал. З КТ, отнасящо се за регистрирането на един трудов договор между страните, както и не уважил искането по чл. 190, ал. 1 ГПК ищецът да бъде задължен, ако е регистриран като безработен, да представи доказателства дали е с право на обезщетение за безработица или без това право. Претендира се и присъждането на направените разноски по делото. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси: 1/ Длъжен ли е съдът да обсъди и да даде правна оценка на представени от работодателя доказателства за изпълнението и приключването на определената работа по срочен трудов договор на основание чл. 68, ал. 1, т. 2 КТ, включително издадените заповеди, протоколи и писмени констатации на длъжностни лица? 2/ Допустимо ли е съдът да обяви за недействителни клаузи на трудов договор, поради техническа грешка, когато страните са подписали втори трудов договор със същата дата и номер, отразяващ вярното съгласие между тях, който е регистриран в НАП, и въз основа на който е осъществена реална трудова дейност до нейното приключване? 3/ Допустимо ли е съдът да обсъди и да се произнесе по валидността на клауза за срок за определено време в трудов договор, когато тя не е изрично оспорена с иска за прогласяването й за недействителна, но това е релевантно за преценката за законосъобразността на уволнението, предмет на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ? 4/ Допустимо ли е да се заплати два пъти обезщетение за безработица, един път от НОИ и втори път от работодателя за един и същ период на едно и също лице? Касаторът навежда допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като поддържа, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответникът по касационната жалба Ю. С. К. счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а въззивното решение е правилно. Претендира и присъждането на направените разноски по делото. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че ищецът бил работил в Териториално поделение „Държавно ловно стопанство – Извора“ на длъжност „дивечовъд“ по силата на трудов договор № 10 от 03.05.2019 год. за неопределено време. Това трудово правоотношение било прекратено със заповед № 3 от 20.04.2023 год. на и.д. директора на ловното стопанство на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ. Законността на това уволнение била предмет на спора по гр. дело № 337/2023 год. по описа на Районен съд – Девин, като с протоколно определение от 24.09.2024 год. производството било прекратено поради отказ на Ю. К. от исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и 2 КТ. На 20.04.2023 год. между страните бил сключен трудов договор № 4, по силата на който ищецът приел да изпълнява длъжността „сезонен работник горско стопанство“. Налице били обаче два трудови договора между същите страни със същия номер и дата, сключени на основание чл. 68, ал. 1, т. 2 КТ и заявление с един и същи номер и дата, подадено от ищеца /№ Вх.-32-328 от 20.04.2023 год./, в които имало разлика в начина, по който бил определен срокът на трудовия договор. Според т. 7 от договора на л. 9 от първоинстанционното дело, представен от ищеца, договорът се сключвал за определен срок: „до завършване на ловностопанските и горскостопанските мероприятия за 2023 год. – почвоподготовка, маркиране на ЛФ 2024 год., добив на сочен и груб фураж и др., съгласно длъжностна характерисктика“. Според т. 7 от договора на л.10 от първоинстанционното дело, копия от който били представени както от ищеца, така и от ответника, договорът се сключвал за определен срок: „до завършване ловностопанските мероприятия през пролетта на 2023 год., включващи засаждане на дивечовите ниви за добив на сочен фураж за дивеча и прибиране на пролетната реколта от груб фураж“. И двата договора били подписани от ищеца и от работодателя, както и от един и същи служител от „Човешки ресурси“ и от главния счетоводител, и били съгласувани с един и същи юрисконсулт, който също бил подписал договорите. С отговора на исковата молба било представено /л. 41 от първоинстанционното дело/ от ответника копие от договор № 4 от 20.04.2023 год., със срок на договора, описан по начина, по който бил описан и в представения от ищеца екземпляр на л.9. На гърба на листа били написани ръкописно следните текстове: „Настоящия тр. договор е анулиран поради издаване на нов тр. договор със същия номер, конкретизиращ предмета и срока, съгласно подаденото заявление от Ю. К.!“, „Деловодител ЧР“ и бил положен подпис; „Приложени в досието два екземпляра, третият екземпляр е представен на Ю.К.. След изискването му за анулиране, не е представен от лицето !“ „Деловодител ЧР“, като бил положен подпис и в скоби: З.М.; „И.д. Директор“, положен подпис и в скоби: инж.С.К.“; „Юрисконсулт:“, положен подпис и в скоби: „В. С.“; и „Гл. счетоводител:“, положен подпис и в скоби: „Д. М.“ Въззивният съд е посочил, че по делото е представено копие от посоченото в двата договора заявление № Вх.-32-328 от 20.04.2023 год., като според заявлението, подписано от ищеца, той молел да бъде назначен на длъжността „сезонен работник горско стопанство“ в предприятието за определен срок – „от 20.04.2023 г. до приключване засаждането на дивечовите ниви за добив на сочен фураж и прибиране пролетната реколта от груб фураж, но със срок не по-късно от началото на м. юли 2023 год.“ Текстът на цялото заявление, включително датата и името, без нанесения входящ номер, били напечатани на компютър, положен бил подпис, който ищецът не оспорвал да не е негов. Със заповед № 6 от 30.06.2023 год. на и.д. директора на ответното стопанство трудовото правоотношение между страните било прекратено, считано от 05.07.2023 год., на основание чл. 325, ал. 1, т. 4 КТ – със завършване на определената работа, а именно завършване на ловностопанските мероприятия през пролетта на 2023 год., включващи засаждане на дивечовите ниви за добив на сочен фураж за дивеча и прибиране на пролетната реколта от груб фураж. Въззивният съд е намерил от правна страна, че в договор № 4 от 20.04.2023 год. не е определена съгласно изискванията на чл. 68, ал. 1, т. 2 КТ конкретно работата, до чието завършване се сключва същият, поради което договорът трябва да се счита за безсрочен и не подлежи на прекратяване на посоченото основание – чл. 325, ал. 1,т. 4 КТ. Позовал се е на приетото в решение № 24 от 30.01.2019 год. на ВКС по гр. дело № 1339/2018 год., IV г. о., ГК, според което срокът на действие на трудовия договор трябва да е точно определен или определяем въз основа на други елементи от съдържанието му. При неяснота за времетраенето на договора /в т.ч. непосочване на срок, взаимоизключващи се уговорки или две или повече клаузи, въвеждащи различен срок на действие/, той следва да се счита за сключен за неопределено време. Когато договорът е сключен на основание чл. 68, ал. 1, т. 2 КТ – до завършване на определена работа, то работата следва да е определена по вид и обем, чрез което се определя и времетраенето на договора. Всяка неяснота при първоначалното определяне на вида и обема на работата изключва възможността да бъде определен срокът на действието му, поради което трудовият договор следва да се счита сключен за неопределен срок, а основанието за прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 325, ал. 1, т. 4 КТ, поради завършване на определената работа, е неприложимо. Въззивният съд е приел, че настоящият случай е именно такъв – категорично нямало яснота за времетраенето на договора, защото били подписани два договора между страните, чиито дата, номер и съдържание били идентични, с изключение на клаузите по т. 7, описващи срока, за който договорът се сключва. Наличе били две съществено различни описания на работата, за чието завършване се сключва договорът, като за т. нар. втори договор /л. 10 от първоинстанционното дело/, доколкото можело да се разбере, времетраенето било по-кратко, защото се говорело за пролетта на 2023 год., а в този на л. 9 от първоинстанционното дело – за мероприятия през 2023 год. и маркиране на ЛФ 2024 год. Различната формулировка на срока на договора в двата му варианта категорично сочела на липсата на уговорка в него, която да го прави сключен до завършване на определена работа, не било ясно какъв точно срок на договора страните се били съгласили да има. Този извод не се разколебавал от обстоятелството, че ищецът бил подписал текст на заявление до работодателя, че иска да бъде назначен от 20.04.2023 год. до приключване засаждането на дивечовите ниви за добив на сочен фураж и прибиране пролетната реколта от груб фураж, но със срок не по-късно от началото на м.юли 2023 год. На основание чл. 20 ЗЗД волята на страните се определяла от сключването на договор между тях, а не от предхождащи предложения и др. подобни. Наред с това, налице била разлика, макар и минимална, между заявеното от ищеца и записаното като работа, за чието извършване се сключва договорът. В подкрепа на извода за липса на срок по чл. 68, ал. 1, т. 2 КТ било и записването от деловодител на ответника на гърба на л. 41 от първоинстанционното дело, че представеният на ищеца трети екземпляр от договора след изискването му за анулиране не бил представен от лицето. Въззивният съд е счел за неоснователно възражението на ответника, че договорът с текста на този на л. 9 от първоинстанционното бил „анулиран“. Договорът можело да бъде сключен, изменен или прекратен на посочените в КТ основания, а недействителност на трудов договор или на отделна клауза от него се обявявали само от съд. Никоя от тези хипотези в случая не била налице. Клаузите за срок по т. 7, а и напечатаният текст на заявлението от 20.04.2023 год., на практика ограничавали ищеца да изпълнява само част от описаните в т. 2 и 3 в длъжностната характеристика функции/задължения, целия набор от които обаче му бил възложил самият работодател. Изложил е съображения, че според приетото в съдебната практика, определена работа, чието завършване е срокът, за който се сключва срочен трудов договор по смисъла на чл. 68, ал. 1, т. 2 КТ, е работа, която би могла да се дефинира по вид, обем и качество още към момента на сключване на трудовия договор, но не се осъществява постоянно от работодателя, поради което с приключването й за работодателя отпада необходимостта от съответния трудов резултат и се изчерпва съдържанието на трудовото правоотношение. В случая от представените щатни разписания на ответното стопанство, длъжностна характеристика за длъжността „сезонен работник горско стопанство“, писмата от ЮЦДП-С. за съгласуване освобождаването на няколко лица, работили като „сезонни работници горско стопанство“, разчета-технологичен план за 2023 год. на ловното стопанство можело да се заключи, че работата на ищеца и другите сезонни работници-горско стопанство е по-скоро именно сезонна по смисъла на § 1, т. 8 вр. с чл. 68, ал. 1, т. 1 КТ. Поради това срокът на договорите им, включително този на ищеца, следвало да се определи по реда на посочената норма – с посочване времевите рамки на сезона, за който биват наети. Вместо това обаче, било записано, че трудовият договор на ищеца е сключен при условието на чл. 68, ал. 1, т. 2 КТ, което обаче не се доказвало да е налице. Въззивният съд е посочил също така, че изводът за липса в договора на срок по чл. 68, ал. 1, т. 2 КТ важи и поотделно за двете формулировки по т. 7 в двата договора, дори някой от тях да се приеме за меродавен. В договора на л. 10 от първоинстанционното дело, т. нар. втори договор, за който ответникът поддържа, че е меродавният, описанието на работата, за чието свършване е сключен, не отговаряло на изискването за изричност и яснота кога ще се свърши работата, нито за определяемост съобразно други елементи от съдържанието на договора. При сключването на договора не можело да се определи точно кога през пролетта на 2023 год. ще приключи засаждането на дивечовите ниви за добив на сочен фураж за дивеча и кога точно ще приключи прибирането на пролетната реколта от груб фураж. В тази връзка без значение били изготвените от работодателя протоколи от проверки на комисия за изпълнение на работи от сезонните работници горско стопанство, защото те не изяснявали при сключването на договора кога точно ще се свърши дадената работа. На следващо място въззивният съд е счел за правилен извода на първоинстанционния съд за недействителност на клаузата за срочност на трудовото правоотношение между страните, поради заобикаляне на специалната материалноправна разпоредба на КТ. Първоинстанционният съд не бил внесъл по своя инициатива твърдение за заобикаляне на закона, за което не било ясно в какво се изразява и не били събирани доказателства – той бил разгледал предявените искове за недействителност по чл. 74, ал. 4 КТ на клаузите за срочност на заявените от ищеца фактически основания, които представлявали нарушение на закона – определяне на срока в разрез с чл. 68, ал. 1, т. 2 КТ, защото е неопределен и неопределяем съобразно други елементи на съдържанието на договора поради: наличието на два почти идентични договора, но с двете различни формулировки по чл. 7 в тях, трудовият договор не дефинира възложените дейности, неясен е като начало и край, и в резултат липсва уговорка за срок, поради което трудовото правоотношение следва да се счита сключено за неопределено време. Въззивният съд е намерил, че приетото от първоинстанционния съд, че клаузите в двата трудови договора между страните са сключени при неяснота относно срока на трудовото правоотношение, съответства на заявените от ищеца фактически твърдения и представлява нарушение на закона, макар да е квалифицирано цифрово неправилно като нарушения по чл. 68, ал. 3 и 4 КТ. Следователно сама по себе си употребата на думата „заобикаляне“ на закона не представлявала разглеждане на иск на незаявено основание. Въззивният съд е приел също така, че спорът по чл. 74, ал. 4 КТ има преюдициално значение за споровете по чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 КТ /решение № 13 от 14.01.2025 год. на ВКС по гр. дело № 50/2024 год., IV г. о., ГК/, която поредност в случая била спазена от районния съд. С тези мотиви въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което са уважени предявените искове по чл. 74, ал. 4 КТ и по чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 КТ. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Според приетото в т. 4 от посоченото Тълкувателно решение, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането от ВКС на правен въпрос, който е от значение за изхода по конкретно дело, разрешен във въззивното решение, допринася за промяна на създадената поради неточното тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Третият поставен в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос, който е свързан с произнасянето на съда по непредявен иск, е от значение за допустимостта на въззивното решение, за която ВКС следи служебно и в стадия на производството по чл. 288 ГПК /т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК/, поради което не може да обоснове основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК отделно от основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. Преценени във връзка с данните по делото, поддържаните в изложението доводи не обосновават съмнение за недопустимост на въззивното решение в частта му, в която е разгледан иск по чл. 74, ал. 4 КТ. Според теорията и трайната съдебна практика, едно съдебно решение е недопустимо, когато съдът е разгледал спор, който не е подведомствен на съдилищата – чл. 14 ГПК, или не е подсъден на съответния съд; когато е разгледал непредявен иск или се е произнесъл при ненадлежно упражнено право на иск – по нередовна искова молба, при липса на положителна процесуална предпоставка или наличие та отрицателна процесулна предпоставка за възникването и надлежното упражняване правото на иск, респ. правото на жалба. Произнасяне по непредявен иск, водещо до недопустимост на решението, е налице, когато съдът е присъдил нещо различно от исканото от ищеца, респ. когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран. В разглеждания случай въззивният съд не е нарушил диспозитивното начало, тъй като се е произнесъл по предмета на спора, надлежно очертан от заявените от ищеца обстоятелства в т. 2.1 от исковата молба /неопределяем срок на двата трудови договора от 20.04.2023 год./ и формулираното от него искане, обективирано в абзац втори от петитума на исковата молба /да бъде прогласена недействителността на клаузите относно срока на двата договора/. Поради това не се налага въззивното решение да бъде допускано до касационно обжалване за проверка на допустимостта му по реда на чл. 290 ГПК. Първият поставен от касатора въпрос е от значение за предмета на спора, но няма претендираното от касатора значение. По този въпрос има утвърдена практика на ВКС, според която в решението си съдът е длъжен да обсъди всички доказателства, относими към релевантните за спора факти /т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2013 год., ОСГТК, решение № 296 от 05.04.2017 год. на ВКС по гр. дело № 1776/2016 год., IV г. о., ГК, решение № 153 от 03.02.2017 год. по т. дело № 3372/2015 год., I т. о., ТК, решение № 22 от 29.06.2017 год. на ВКС по гр. дело № 2113/2016 год., I г. о., ГК, решение № 92 от 06.11.2019 год. на ВКС по т. дело № 2100/2018 год., I т. о., ТК, решение № 247 от 06.01.2020 год. на ВКС по гр. дело № 540/2018 год., IV г. о., ГК, решение № 60155 от 16.08.2021 год. на ВКС по гр. дело № 3441/2020 год., IV г. о., ГК и др./. Преценката за нищожност следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, а не към последващ момент /Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 год., ОСТК, решение № 205 от 05.11.2013 год. на ВКС по гр. дело № 1415/2012 год., III г. о., ГК, решение № 50037 от 16.05.2023 год. на ВКС по т. дело № 511/2022 год., I т. о., ТК, решение № 163 от 07.11.2023 год. на ВКС по гр. дело № 3979/2022 год., IV г. о., ГК, решение № 437 от 10.07.2025 год. на ВКС по гр. дело № 2879/2024 год., IV г. о., ГК и др./. Обжалваното решение е съобразено с тези правни разрешения. Въззивният съд е извел извода си за основателност на релевираната претенция по чл. 74, ал. 4 КТ след преценка на валидността на клаузите относно срока на двата трудови договора № 4 от 20.04.2023 год. към релевантния момент, като е приел, че тя не зависи от изпълнението или неизпълнението на поетите задължения. Вторият формулиран в изложението въпрос е обоснован от касатора с твърденията, че при съставяне на трудовия договор № 4 от 20.04.2023 год. била допусната техническа грешка относно определената работа, за изпълнението на която той е сключен, като страните сключили коригиран договор със същите номер и дата, а първоначалният договор бил „анулиран“ от работодателя. Този въпрос е фактически и не осъществява общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, защото отговорът му предполага обсъждане и оценка на доказателствата с оглед конкретиката на спора по делото. Същият отразява несъгласието на касатора с формираните от въззивния съд решаващи изводи – че изменението на клауза от първоначалния трудов договор може да се осъществи само изрично чрез съвпадащи волеизявления на страните /каквото взаимно съгласие в частност липсва/ и липсата на яснота за времетраенето на трудовото правоотношение изключва възможността да бъде определен срокът на действието му, поради което то следва да се счита възникнало за неопределено време и основанието за прекратяването му по чл. 325, ал. 1, т. 4 КТ е неприложимо, и в този смисъл представлява довод за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, който може да бъде преценяван от ВКС едва след допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Последният въпрос не е обуславящ, поради което не осъществява общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като в обжалваното решение липсват съображения по приложението на чл. 54а КСО, предвиждащ правото на парично обезщетение за безработица, което е неотносимо към правото по чл. 225, ал. 1 КТ. Ето защо не е налице поддържаното от касатора основание на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода от настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ищеца действително направените разноски в касационното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 1 022.58 евро /равностойни на 2 000 лв./. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение