Определение № 930 от 02.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4617/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „Транстриумф холдинг“ АД срещу въззивно решение № 943 от 14. 07. 2022 г. по в. гр. д. № 936/2022 г. на Варненски окръжен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение № 262905/03.12.2021 г. по гр. дело № 1546/2021 г. на Варненски районен съд, с което е уважен предявеният от Д. В. С. срещу касатора иск с правно основание чл. 200 КТ за сумата 40 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от трудова злополука, настъпила на 30.04.2019 г. – ПТП, с участието на автобус – собственост на ответника, в който ищцата е упражнявала работната си дейност в качеството си на „кондуктор“ по силата на трудов договор между страните, ведно със законната лихва от 30.04.2019 г. до окончателното изплащане. Жалбоподателят поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закони – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди, че в нарушение на процесуалните правила не са обсъдени всички наведени с въззивната жалба доводи и че в противоречие с материалния закон е определен завишен размер на дължимото обезщетение, доколкото решаващият съд не е съобразил характера на уврежданията, влиянието им върху работоспособността на ищцата и интензитета на причинените болки и страдания. Моли атакуваното решение да бъде отменено и вместо него постановено ново решение, с което предявеният иск да бъде отхвърлен изцяло. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, формулирайки следния въпрос: 1. „Следва ли при постановяване на решението си въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страните?“, за който твърди, че е разрешен в противоречие с определение № 169 от 30.04.2010 г. по търг. д. № 1031/2009 г. на ВКС, Постановление № 7 от 27. 12. 1965 г. на ВС и Постановление № 1 от 10.11.1985 г. на ВС. Позовава се и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, мотивирано с довода, че при постановяване на обжалвания акт не са обсъдени всички наведени с въззивната жалба доводи. Ответницата по касационната жалба – Д. В. С. подава отговор на същата, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. Претендира заплащане на съдебно – деловодните разноски пред ВКС по приложен списък. Касационната жалба е допустима, доколкото е подадена в законоустановения срок, от легитимирана страна и срещу решение на въззивния съд, подлежащо на касационен контрол. По основанията за допускане на касационното обжалване: Въззивният съд е приел за безспорно в процеса, че страните са обвързани от трудово правоотношение, като към датата на настъпване на трудовата злополука - 30.04.2019 г., ищцата е работила в ответното дружество на длъжността „кондуктор“ по трудов договор от 01.12.2018 г.. От приетия констативен протокол за ПТП с пострадали лица е намерил за установено, че на 30.04.2019 г. около 10:45 часа, на изхода на [населено място] в посока [населено място], е станало ПТП с участник автобус, собственост на ответника, в който пострадалата е изпълнявала трудовите си задължения, при което автобусът се е ударил в мантинелата отдясно на платното за движение и се е преобърнал през скат в частна нива извън пътя. Посочил е, че с разпореждане № 5104-03-84/15.05.2019 г. на НОИ, ТП – Варна, горепосоченото ПТП е прието за трудова злополука по чл. 55, ал. 1 КСО, доколкото е станало през работно време, при изпълнение на трудовите задължения на ищцата. От показанията на свидетеля Г. П. Д., управлявал автобуса, е счел за установено, че към момента на ПТП в автобуса е имало около 7 – 8 пътника, като свидетелят е заявил, че не знае дали ищцата е имала възможност да седне на седалка към момента на ПТП, тъй като задължението и ́ е да таксува пътниците. Въз основа на заключението на медицинската експертиза Варненски окръжен съд е счел, че в резултат на злополуката пострадалата е получила травматични увреждания, изразяващи се в счупване на горно и долно рамо на двете пубисни кости, счупване на 12 ребро в дясно, счупване на страничните израстъци на 1, 2, 3 и 4 лумбален прешлен, както и контузия на гръдния кош и кръста. Към момента на изготвяне на заключението счупванията са зараснали, няма настъпили усложнения, трайни увреждания или белези, като възстановяването на здравето е настъпило към края на петия месец. Получената травма на реброто е особено болезнена, тъй като няма начин гръдният кош да се обездвижи и при всяко вдишване е имало разместване на костните краища, причиняващо силна болка. От приетите по делото болнични листи, въззивният съд е приел за установено, че ищцата е била в отпуск поради временна неработоспособност в периода от 30.04.2019 г. до 10.10.2019 г., или общо 164 календарни дни. За установяване на интензивността на претендираните неимуществени вреди въззивният съд е допуснал гласни доказателства. От показанията на свидетелката Н. С., майка на ищцата, е счел за установено, че след злополуката пострадалата е била на легло около месец и половина, като не е можела да се придвижва сама, а възстановяването и ́ е продължило около пет месеца. От показанията на свидетелката К. В. Й., сестра на ищцата, е установил, че пострадалата е изпитвала силни болки при допир и движение, имала и силна кашлица от счупеното ребро. Свидетелката Й. е заявила, че през времето, през което е била обездвижена, сестра й е била на памперси, което й повлияло унизително и потискащо – не искала да я виждат в това състояние, затворила се в себе си, често плачела; понастоящем все още е разстроена психически; не може да вдига тежко, тъй като от натоварването изпитва болки в кръста и и ́ се схваща крака. Варненски окръжен съд е заключил, че освен силните физически болки ищцата е търпяла и психически страдания. От заключението на съдебно-психологичната експертиза е намерил за установено, че по време и непосредствено след злополуката, вниманието на ищцата е било ангажирано с негативни преживявания на психичен и емоционален стрес, налично е било занижаване на самооценката, повишаване на личностната тревожност, страхова нагласа при движение с автобус, затруднения в трудовото представяне и планиране на бъдещето. Експертът е посочил още, че към момента на изготвяне на заключението са налице късни последици от психотравмени преживявания, които не са психологично преработени - пристъпи на безпокойство и повишена тревожност, проблеми със съня, чувство на страх при движение на автобус или движещи се автомобили, понижение на интереса или участие в значими преди дейности, тревожно напрежение при трудово или социално представяне, понижаване на самооценката, екзистенциална тъга, защитно бягство от реалността и преосмисляне на житейския път. Счел е, че има формирана емоционална психотравма – трайна негативна емоция от реална увреждаща опасност за личността и отговор на индивида, който включва страх, безпомощност или ужас, която се преживява и към настоящия момент. Въз основа на горепосочената фактическа обстановка, въззивният съд е приел, че са налице всички предпоставки за уважаване на предявения иск по чл. 200 КТ. Отчитайки характера на претърпените травматични увреждания, силната интензивност на преживените физически болки, както и причинените от злополуката психически страдания, решаващият съд е счел за справедлив размер на претендираното обезщетение за неимуществени вреди сумата 40 000 лева. Намерил е за неоснователни оплакванията, направени с въззивната жалба, че определеното обезщетение за неимуществени вреди е завишено и не съответства на степента на нараняванията, болките и страданията, търпени от ищцата, тъй като не е съобразено обстоятелството, че шест месеца след травмата ищцата е започнала отново същата работа. Посочил е, че това обстоятелство не е в опровержение на заключението на съдебно-психологическата експертиза, установяваща късни последици от психотравмени преживявания и данни за продължаващ във времето хронифициран негативен стрес. За неоснователно е приел и наведеното възражение за съпричиняване по чл. 201, ал. 2 КТ, тъй като не са били наведени твърдения за нарушаване от страна на ищцата на нормативно установени или установени от работодателя правила за безопасност или на други прояви на груба небрежност. Посочил е, че по делото е установено, че в момента на трудовата злополука ищцата е обслужвала - таксувала пътниците в автобуса, т.е. изпълнявала е трудовите си задължения и затова е била права, а не седнала. Поставеният от касатора въпрос се отнася до задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните в мотивите на решението си. Той е правен въпрос, от значение за изхода на спора, т.е. удовлетворява изискването на чл. 280, ал. 1 ГПК за общо основание за допускане на касационния контрол, но не се установява наведеното допълнително основание - противоречие с практиката на ВС и ВКС. Горепосоченият въпрос е свързан с доводите на касатора, че в обжалвания акт не са обсъдени всички наведени с въззивната жалба възражения и не са изложени съображения защо не се споделят оплакванията във въззивната жалба, като не са посочени конкретни възражения, по които въззивния съд е пропуснал да се произнесе. Видно от мотивите на атакуваното решение, окръжният съд е обсъдил наведените от въззивника - ответник възражения срещу определения размер на дължимото обезщетение, като е изложил собствени мотиви защо приема, че с оглед на събраните по делото доказателства, вкл. съобразно заключенията на медицинската и психологическа експертиза, определеният от първоинстанционния съд размер на обезщетението за неимуществени вреди е справедлив. Обсъдил е и наведеното възражение за съпричиняване, като мотивирано го е намерил за неоснователно. Следователно, излагайки собствени фактически и правни съображения по спора, както и аргументи защо приема за неоснователни оплакванията на въззивника във въззивната му жалба, решаващият съд е изпълнил задължението си да мотивира своето решение съобразно процесуалния закон и съдебната практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поради гореизложеното не следва да бъде допуснато касационно обжалване по поставения правен въпрос. Касаторът се позовава и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност, която се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти - явна необоснованост. В настоящия случай, нито са наведени, нито са налице такива квалифицирани състави на неправилност. Касаторът излага твърдения единствено, че при постановяване на обжалвания акт, въззивният съд не е обсъдил всички наведени с въззивната жалба доводи, които бяха разгледани по – горе в контекста на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и които не могат да обосноват релевираната очевидна неправилност. С оглед изхода на настоящото производство жалбоподателят няма право на разноски. Основателно е искането на процесуалния представител на ищцата за присъждане на разноски за възнаграждение за процесуално представителство от адвокат по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА в размер на 2 887. 50 лева, определено съобразно чл. 9, ал. 3 вр. с чл. 7, ал. 2, т. 4 Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение