Определение № 2728 от 04.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5097/2023 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от „Победа“АД [населено място], чрез процесуалния представител адвокат К. против въззивно решение № 48 от 10.04.2023г. по в.гр.д. № 411 по описа за 2022г. на Апелативен съд Бургас, с което е потвърдено решение № 260239 от 5.08.2022г. по гр.д. № 2904/2020г. на БОС като е отхвърлен предявения иск, с правно основание чл.135 ЗЗД, за обявяване за недействителен спрямо него на сключеният между А. Е. Ч. и Е. И. Д. договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, обективиран в н.а. № ... на ...г., т.І, рег.№ ..., д.№ .../...г., който имот представлява 1/8ид.ч. от сграда с идентификатор ... по КККР [населено място], със застроена площ от 342 кв.м., адрес: [населено място], [улица], разположена в поземлен имот с идентификатор ..., предназначение жилищна сграда, ведно с 1/8 ид.ч.от поземлен имот с идентификатор ..., трайно предназначение на територията урбанизирана, начина на трайно ползване – ниско застрояване, който имот съгласно документ за собственост представлява триетажна масивна сграда, състояща се от партерен етаж с пет броя магазина и два етажа, като погасен по давност. Срещу подадената касационна жалба са постъпили два отговора. Първият е от А. Е. Ч., чрез процесуалният представител адвокат Г., с който изразява становище за липса на посоченото специално основание за допустимост. Отделно счита постановеният въззивен акт за правилен, във връзка с което излага доводите си. Претендира направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 500лв., реалното извършване на които удостоверява с представени списък и договор за правна защита и съдействие № 957068 от 15.09.2023г. /вж.стр.106/, в който сумата е отразена като платена. Вторият отговор е от Е. И. Д., чрез процесуалният представител адвокат Д., с който също се изразява становище - както за недопустимост на подадената касационна жалба поради липса на посочените специални предпоставки, така и за неоснователност. Претендира направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 400лв., реалното извършване на които удостоверява с представен договор за правна защита и съдействие № 012176 от 14.09.2023г./вж.стр.113/, в който сумата е отразена като заплатена в брой. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следните данни по делото: Въззивният съд е приел за неоснователен предявения иск с правно основание чл.135, ал.1 ЗЗД, въпреки наличието на изискуемите предпоставки за уважаването му, заради основателността на направеното от ответната страна възражение за погасяването му по давност. Решаващите му доводи са, че давността тече от датата на сключване на увреждащата сделка, която е вписана на 27.01.2015г., а искът е предявен на 14.10.2020г. Не е възприета тезата на ищеца, че срокът тече от датата на узнаване на сделката и че е възможно прекъсването му заради образувано изпълнително производство, което обаче е във връзка с вземането, с което ищеца обоснова основателността на иска по чл.135 ЗЗД. В представеното изложение, касаторът се позовава на основанията за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поставяйки три въпроса. Първият е относно евентуалната недопустимост на постановения акт, пред вид обстоятелството, че въззивният съд не е уважил искането на страната за спиране на производството поради наличието на спор, за който се твърди, че е преюдициален. Вторият въпрос е свързан със задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите си всички доводи и възражения на страните, както и да посочи дали ги счита за основателни или не, и защо. Третият поставен от касатора въпрос касае моментът от който започва да тече погасителната давност за предявяване на иск за обявяване на сделка за недействителна по отношение на кредитора по реда на чл.135 ЗЗД. Тече ли погасителна давност при положение, че самият кредитор, притежаващ и титул за собственост върху вещта –предмет на иска по чл.135 ЗЗД, не би могъл да го предяви, защото преди да узнае за наличието на спор за собственост – искът му бил недопустим? Настоящият съдебен състав намира, че по никой от така поставените въпроси не следва да се допуска касационно обжалване, защото независимо, че са свързани с решаващите доводи на съда, същите не са разрешени в противоречие с трайно установената съдебна практика. Постановеният въззивен акт не е вероятно недопустим с оглед приетото в ТР № 1 от 9.07.2019г. по т.д.№ 1/2017г.на ОСГТК на ВКС, че въззивно решение, постановено при наличие на основание за спиране по чл.229, ал.1, т.4 ГПК, е недопустимо. В случая, касаторът е поискал спиране на въззивното производство до влизане в сила на постановеното решение по в.гр.д.№ 222/2022г.на БАС, с което е уважен предявения от Е. Д. против „Победа „АД иск по чл.108 ЗС за установяване на собствеността й и предаване на владението върху процесните 1/8ид.ч. от описаните имоти, твърдейки наличие на абсолютна процесуална пречка за надлежното упражняване правото на иск. Това искане не е уважено, поради липса на установена обективната зависимост между двете спорни правоотношения в съотношение на обуславящо и обусловено. На страните е известно, че към настоящия момент е постановено определение № 4018 от 12.12.2023г.по гр.д.№ 1769/2023г.на І г.о. на ВКС, с което не е допуснато касационно обжалване на решението по в.гр.д.№ 222/2022г. на БАС /т.е. е потвърден извода, че спорът не е преюдициален и висящността му не препятства упражняването на правото на иск/. На вторият поставен от касатора въпрос, отговорът е безспорен. Въззивният съд, като съд по същество, е длъжен да се произнесе по всички наведени от страните доводи и възражения, като в мотивите си следва да обсъди ангажираните по делото доказателства и въз основа на тях да изведе правните си изводи. В случая това е направено. Въззивният съд е преценил за несъотносими изложените във въззивната жалба възражения /включително и това за прекъсване на давността с предприемане на изпълнителни действия по образувано през 2015г. изпълнително дело/, доколкото - с акта си по чл.267 ГПК - е отказал да допусне поисканите доказателства, мотивирайки се освен със забраната по чл.266, ал.2 ГПК, още и с липсата на „релевантен факт или обстоятелство, което е останало неизяснено в първоинстанционното производство“. Възприел е тезата на първата инстанция, че давността за предявяване на иска по чл.135 ЗЗД не зависи от спирането или прекъсването на давността за удовлетворяване на вземането на кредитора и поради тази причина – се е концентрирал върху преценката на единственият въпрос, който е от значение, а именно - за началото на давностния срок за предявяване на иска по чл.135 ЗЗД. В тази връзка, на третия поставен въпрос следва да се посочи, че теорията и практиката са единни, че правото по чл.135 ЗЗД се погасява с общата петгодишна давност, която започва да тече независимо от това дали кредиторът знае, че има вземане или че то е изискуемо. Нито правните действия на кредитора по реализиране на вземането, нито правните действия на длъжника, прекъсват давността /вж.“Облигационно право“, обща част, А.К., стр.639/ Началото на срока е датата на сключване на съответната увреждаща сделка /вж.решение по гр.д.№ 2193/2023г.на ІІІ г.о./ Нормите, уреждащи погасителната давност, са императивни. Общото правило е, че не могат да се скъсяват или удължават установените давностни срокове по съглашение между страните, нито да се прави отказ от давност преди тя да е изтекла ( чл. 113 ЗЗД ). Същото се отнася и до началния момент, от който започва да тече давностния срок – не може са се установява различен от този, който законът е определил (в т. см. - решение № 7/26.01.2012 г. по гр. д. № 456/2011 г., III г. о., решение № 311/16.04.2010 г. по гр. д. № 308/2009 г. ІV г. о., решение № 292/14.07.2011 г. по гр. д. № 1220/2010 г., IV г. о., решение № 147/25.07.2016 г. по гр. д. № 645/2015 г., III г. о. и др.). С оглед изхода на спора, направеното искане и на основание чл.78, ал.3 ГПК в полза на всяка една от ответните страни следва да се присъдят установените като реално извършени разноски за адвокатско възнаграждение, които са съответно в размер на 1 500лв. и 1 400лв. Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд