Определение № 1474 от 24.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1262/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

С определение № 4650 от 16.10.2024 г. производството по настоящото дело е било спряно на основание чл. 292 ГПК до приключване на тълкувателно дело № 1/2023 г. на ОСГК на ВКС. Последното е приключило на 05.03.2026 г. с постановяване на Тълкувателно решение № 1/2023 г. Предвид това са налице предпоставките на чл. 230, ал. 1 ГПК за служебно възобновяване на производството по делото и насрочването му в закрито заседание за произнасяне по искането за допускане на касационно обжалване.

Производството е образувано по две касационни жалби: на К. Г. К. – ищец в производството, и на „ХАН ОМУРТАГ" АД, ЕИК[ЕИК] – ответник в производството, срещу въззивно решение № 4873 от 20.09.2023 г., постановено по гр. д. № 10996/2022 по описа на СГС.

С обжалваното и от двете страни въззивно съдебно решение съдът е потвърдил решение № 9042 от 09.08.2022 год., постановено по гр. дело № 1957/2022 г. на СРС в обжалваните му части: - в частта, в която е осъдено „ХАН ОМУРТАГ“ АД да заплати на К. Г. К. на основание чл. 200 КТ сумата от 30 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди - болки и страдания, настъпили в причинна връзка с реализирана на 20.02.2021 г. трудова злополука, ведно със законната лихва от 20.02.2021 г. до окончателното изплащане на сумата; - и в частта, с която е отхвърлен иска за обезщетение за неимуществени вреди за сумата над 30 000 лв. до размер на сумата от 70 000 лв., - и в частта, с която е отхвърлен иска за сумата от 1 014,02 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди.

К. Г. К., действащ чрез адвокат Н. Д. от АК - Шумен, обжалва посоченото по-горе решение в частта му, в която е потвърдено решение № 9042 от 09.08.2022 год., постановено по гр. дело № 1957/2022 г. на СРС в частта, с която е отхвърлен иска му за обезщетение за неимуществени вреди за сумата над 30 000 лв. до пълния предявен размер от 70 000 лв.

В касационната жалба на К. Г. К. въззивното решение се обжалва като неправилно поради противоречие с материалния закон и необоснованост. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът-ищец, като основание за допускане на съдебното решение на касационно обжалване, сочи разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като твърди, че обжалваното въззивно решение противоречи на практиката на ВКС по следните въпроси:

1. Следва ли съдът, при приложението на чл. 52 ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени на ищеца неимуществени вреди от непозволено увреждане, да се съобрази с указанията, съдържащи се т. II на ППВС № 4/1968 г. и да обсъди и анализира всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства (конкретни увреждания, претърпени и търпени болки и страдания на пострадалия и настъпили усложнения и трайни последици) и въз основа на комплексната им оценка да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост?

Касаторът-ищец твърди, че възприетото от въззивния съд разрешение по поставения въпрос е в противоречие със задължителната практика по приложението на чл. 52 ЗЗД - ППВС 4/1968 г. и постановените по реда на чл. 290 ГПК от отделни състави на ВКС решения: № 93/23.06.2011 г. по т. д. № 43/2010 г. на II т. о.; № 259 от 19.12.2014 г. по гр. д. № 1746/2014 г.. Ill г. о.; № 136 от 01.03.2012 г. по гр. д. № 414/2010 r., IIl г. о.; решение № 88/17.06.2014 по т. д. № 2974/2013 г. на II т. о.; решение № 158/17.10.2014 г. по т. д. №3594/2013 г.

2. Длъжен ли е съдът да вземе предвид всички увреждания на пострадалия и последици за здравето и психиката му и да съобрази значението на всяко увреждане и характера, продължителността и значението на последиците от тях? Длъжен ли е да отчете неочаквания и несвоевременен характер на причинените от деликт увреждания?

Касаторът-ищец твърди, че възприетото от въззивния съд разрешение по този въпрос е в противоречие със задължителната практика по приложението на чл. 52 ЗЗД - ППВС 4/1968 г. и постановените по реда на чл. 290 ГПК от отделни състави на ВКС решения: № 93/23.06.2011 г. по т. д. № 43/2010 г. на II т. о.; № 259 от 19.12.2014 г. по гр. д. № 1746/2014 г.. Ill г. о.; № 136 от 01.03.2012 г. по гр. д. № 414/2010 r., IIl г. о.; решение № 88/17.06.2014 по т. д. № 2974/2013 г. на II т. о.; решение № 158/17.10.2014 г. по т. д. № 3594/2013 г.

3. Има ли задължение въззивната инстанция да се произнесе по всички своевременно въведени с въззивната жалба и в производството през въззивната инстанция доводи за неправилност на обжалваното първоинстанционно решение?

Сочи съдебна практика по този въпрос, в противоречие на която твърди, че е постановено обжалваното съдебно решение, а именно: решение № 142 от 30.03.2020 г. по т. д. №2970/2018 г. на ВКС, I т. о.; решение № 221/08.02.2016 г. по гр. д. № 1453/2015 г. на ВКС, I г.о.; решение № 217/09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 92/16.03.2012 г. по гр. д. № 980/2011 г. на ВКС, II г.о., решение № 323 от 27.09.2012 г. по гр. д. № 408/2011 г. на ВКС, I г.о., решение № 480 от 07.11.2011 г. по гр. д. № 1347/2010 г. на ВКС, I г.о.

Отделно се твърди, в условия на евентуалност, че решението е очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.

Ответната по тази касационната жалба страна – „Хан Омуртаг“ АД е депозирало отговор на касационната жалба със становище за нейната неоснователност.

Касаторът-ответник „Хан Омуртаг“ АД, действащ чрез процесуалния си представител юрисконсулт С. Д. Д., обжалва посоченото по-горе въззивно решение в частта му, в която е потвърдено решение № 9042 от 09.08.2022 год., постановено по гр. дело № 1957/2022 г. на СРС в частта, в която „Хан Омуртаг“ АД е осъдено да заплати на К. Г. К. на основание чл. 200 КТ сумата от 30 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди - болки и страдания, настъпили в причинна връзка с реализирана на 20.02.2021 г. трудова злополука, ведно със законната лихва от 20.02.2021 г. до окончателното изплащане на сумата. Твърди се, че обжалваното въззивно решение в тази му част е неправилно и постановено при допуснати съществени процесуални нарушения.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът-ответник, като основание за допускане на съдебното решение на касационно обжалване, сочи основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като поставя следните въпроси:

1. Задължен ли е въззивният съд да обсъди и обоснове своето решение въз основа на всички твърдения на страните и събраните доказателства и въз основа на анализа на същите да обоснове мотивирано решението си по разглеждания казус?

Позовава се на Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС.

2. Законосъобразно ли е в решението си въззивният съд да препрати към мотиви в решението на първоинстанционния съд по въпроси от значение за решаване на правния спор, ако такива мотиви в решението на първоинстанционния съд липсват или са неясни? При направени във въззивната жалба възражения за липса на мотиви в решението на първоинстанционния съд по въпроси от значение за решаване на правния спор, законосъобразно ли е въззивният съд също да не изложи мотиви по тези въпроси, а да направи препращане към мотивите на първата инстанция, които реално липсват?

По този въпрос се позовава на следната съдебна практика: решение № 73 от 13.03.2014 г. по гр. д. № 1372/2011 г. на IV г.о. на ВКС; решение № 198 от 08.01.2014 г. по гр.д. № 1619/2013 г. на II г.о. на ВКС; решение № 191 от 25.07.2013 г. по гр. д. № 63/2013 г. на Ill г.о. на ВКС.

3. Когато съдът присъжда обезщетение за търпени неимуществени вреди по чл. 200 КТ, длъжен ли е да приспадне от неговия размер полученото от пострадалия обезщетение и/или пенсия по общественото осигуряване съгласно чл. 200, ал. З КТ?

Отделно се твърди, че на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК решението е очевидно неправилно, доколкото изводите на въззивния съд по фактите са в несъответствие с установените по делото фактически положения поради нарушаването на логически и опитни правила.

По тази касационна жалба е постъпил отговор от ищеца с твърдения, че не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК.

При преценка на допустимостта на касационните жалби, настоящият състав на ВКС, четвърто гражданско отделение приема следното:

Касационната жалба на всеки един от касаторите е процесуално допустима - подадена е в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по гражданско дело, което е достъпно за касационен контрол с оглед цената на иска - чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. Приложено е изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, с което са изпълнени формалните изисквания на закона.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение съобрази следното:

Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е приел за установено, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно, като на основание чл. 272 ГПК е препратил към мотивите, изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за основателност на предявения от ищеца К. Г. К. срещу ответника „Хан Омуртаг“ АД иск с правно основание в чл. 200 от КТ за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, в частта, в която същият е уважен за сумата от 30 000 лв., ведно със законна лихва за забава, считано от 20.02.2021 год. до окончателното изплащане на сумата, както и за неоснователност на предявения иск до пълния му предявен размер от 70 000 лв.

Въззивният съд е достигнал до извода, че при правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл. 154 от ГПК и в изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което като въззивен съд следва основно да разгледа доводите на страните във връзка с неговата правилност. Въззивната инстанция е споделила изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи от фактическа и правна страна за наличие на предпоставките на чл. 200 от КТ за ангажиране на отговорността на ответника и за размера на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди, като на основание чл. 272 ГПК е препратила отново към тях.

Въззивният съд е посочил, че по делото не е спорно, че между пострадалия ищец и ответника е съществувало към момента на настъпване на трудовата злополука /20.02.2021 год./ валидно трудово правоотношение, по силата на което К. Г. К. е заемал длъжността "машинен монтьор", с място на работа „Хан Омуртаг“ АД; че с разпореждане № 30371 от 13.04.2021 г. на ТП на НОИ - София-град декларирана трудова злополука вх. № 190 от 10.03.2021 г. от осигурителя „Хан Омуртаг“ АД, с пострадал К. Г. К., осъществена на 20.02.2021 г., е приета за трудова на основание чл. 55, ал. 1 от КСО. Съдът е посочил, че в мотивите на разпореждането е прието, че видно от протокол № 7 от 08.04.2021 г. от съвместно разследване на злополуката от ТП на НОИ - Шумен, ДИТ - Шумен и осигурителя „Хан Омуртаг“ АД и приложените към него документи, злополуката е станала по време и във връзка с извършваната работа по отстраняване на авария на преса, заедно с пресьор-монтьора В. Л. В., при което последният е пуснал машината преди пострадалият да е слязъл от плота на машината; че левият крак на пострадалия е останал между количката и пресата, при което е получена травма на лявата глезенна става - множество счупвания на лява подбедрица.

Въззивният съд е коментирал, че надлежният ред за установяване на трудова злополука, като елемент от фактическия състав на обективната и безвиновна отговорност на работодателя на основание чл. 200, ал. 1 КТ, е нормативно определен с разпоредбите на чл. 57 и сл. КСО и Наредба за установяване, разследване, регистриране и отчитане на трудовите злополуки. Съдът е посочил, че влязлото в сила разпореждане има доказателствена сила за гражданския съд, разглеждащ спора по чл. 200 КТ, и е недопустимо да се преразглежда въпросът доколко увреждането е в причинна връзка с извършваната работа по трудовото правоотношение.

Според въззивния съд признаването на злополуката за трудова от компетентния орган е достатъчно основание за настъпване на задължението на работодателя за обезвреда - т. е. с оглед на така установената фактическа обстановка въззивният съд е достигнал до извода, че изводите на първоинстанционния съд за наличие на предвидените в закона материалноправни предпоставки на чл. 200 от КТ за възникване и ангажиране на отговорността на ответното дружество - в качеството му на работодател, да обезщети ищеца -работник за причинените му неимуществени вреди в резултат на претърпяната от него на 20.02.2021 г. трудова злополука, са правилни. Посочил е, че от събраните по делото гласни и писмени доказателства, както и от изслушаните съдебно-медицинска и съдебнопсихологическа експертизи не буди съмнение и обстоятелството, че като пряка и непосредствена причина от станалия инцидент ищецът е претърпял неимуществени вреди - болки и страдания, което поражда задължение за работодателя да ги обезщети.

Въззивният съд е разгледал възражението на ответника, че пострадалият ищец е допринесъл за трудовата злополука като е допуснал груба небрежност, т. е., че е налице съпричиняване по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ. В тази връзка е посочил, че по приложението на чл. 201, ал. 2 от КТ в съдебната практика единно се приема, че груба небрежност при трудова злополука е налице когато пострадалият е предвиждал настъпването на неблагоприятните последици, но се е надявал, че няма да настъпят или че ще ги предотврати; такова субективно отношение ще е налице, когато пострадалият не е изпълнил определени свои задължения по трудовото правоотношение във връзка с безопасността на труда, неполагайки дължимата грижа при съзнаване на възможността от настъпване на вредоносен резултат.

Въззивният съд е отбелязал, че съгласно разпоредбата на чл. 154, ал.1 от ГПК, работодателят, въвел възражение за съпричиняване от страна на работника, следва при условията на пълно и главно доказване да установи не само, че работникът е допуснал нарушение на правилата на безопасност на труда, но и то със съзнанието за възможно настъпване на вредоносните последици и самонадеяното отношение от съществуващата опасност от тяхното настъпване.

Съдът се е позовал на практика на ВКС - решение № 51 от 08.05.2018 г. по гр.дело № 2302/2017 г., ГК, III г.о. на ВКС, решение № 79 от 27.02.2012 г. по гр. дело № 673/2011 г. на IV г.о. на ВКС, решение № 977 от 14.01.2010 г. по гр.дело № 298/2009 г. на IV г.о.; решение № 62 от 24.02.2015 г. по гр.дело № 2798/2014 г. на IV г.о., решение № 348 от 11.10.2011 г. по гр.дело № 387/2010 г. на IV г.о. и др., като е посочил, че грубата небрежност е налице, когато пострадалият е съзнавал, предвиждал настъпването на неблагоприятните последици, но се е надявал, че няма да настъпят или че ще ги предотврати; че не всяко нарушение на инструкциите за безопасност на труда представлява груба небрежност, а само това нарушение, което е в пряка причинна връзка с увреждането и при което работникът не е положил грижа, каквато и най-небрежният би положил в подобна обстановка.

В процесния случай, с оглед установения по делото механизъм на настъпване на трудовата злополука, въззивният съд е приел, че не е налице „груба небрежност“ по смисъла на чл. 201, ал. 2 от КТ и твърдението на ответника, че с поведението си ищеца е съпричинил вредоносния резултат при допусната груба небрежност, не е доказано и че не е налице основание за намаляване на дължимото обезщетение по чл. 201, ал. 2 от КТ.

На следващо място съдът е приел за изцяло неоснователно възражението по чл. 200, ал. 3 от КТ на ответника, че дължимото на ищеца обезщетение за претърпени неимуществени вреди следва да бъде намалено с размера на полученото от НОИ обезщетение за временна неработоспособност. Отбелязал е, че е безспорно обстоятелството, че ищецът е получил като обезщетение за временна неработоспособност от ТП на НОИ-Шумен през периода от 20.02.2021 г. до 16.12.2021 г. /за 296 календарни дни/ сума в размер на 10 733,65 лв. Съдът е коментирал, че само когато обезщетението от общественото осигуряване компенсира загубата на трудовото възнаграждение, то следва да се приспадне от присъденото обезщетение за пропуснати ползи, причинени от трудовата злополука и изразяващи се в неполучено трудово възнаграждение, докато обезщетението за неимуществени вреди компенсира причинените болки и страдания чрез предоставяне на други блага.

Съдът е изложил съображения относно размера на дължимото обезщетение на ищеца за претърпени от него неимуществени вреди - болки и страдания, вследствие на трудовата злополука от 20.02.2021 г., като е посочил критериите за определяне на размера съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, позовавайки се на правните разрешения в т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г.

Решаващият съдебен състав, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, е изхождал от обстоятелства, установени със заключението на приетата по делото съдебно-медицинска експертиза, на приетата съдебнопсихологическа експертиза и събраните в първоинстанционното производство писмени и гласни доказателства, а именно: характерът и естеството на полученото от ищеца травматично увреждане; интензитетът на претърпените от ищеца болки и страдания; продължителността на периода на временна неработоспособност на ищеца, причинена от трудовата злополука; начинът на увреждането и обстоятелствата, при които е настъпило; преживените от ищеца стрес, психотравма и уплаха; възрастта на ищеца към датата на злополуката; промяната на психологическото му състояние в негативен план - емоционален, личностен и социален; обстоятелството, че след физическата травма за вбъдеще ищецът може да има болки и оток при физическо натоварване и необходимост от медикаментозно, физиолечение и балнеопроцедури.

Изхождайки от така посочените критерии и установените по делото обстоятелства въззивният съд е достигнал до извода, че съответно на справедливостта би било обезщетение за неимуществени вреди в размер на 30 000 лева - т. е. приел е, че предявената от ищеца искова претенция по чл. 200 от КТ за обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди от болки и страдания, настъпили в причинна връзка с реализирана на 20.02.2021 г. трудова злополука, е основателна за сумата от 30 000 лв.

Въззивният съд отново е подчертал обстоятелствата, от които е изхождал за достигане на решаващия си извод за размера на дължимото обезщетение, обсъждайки възражението на ищеца за занижено от първоинстанционния съд обезщетение, което възражение е приел за неоснователно, респ. – приел е за неоснователно възражението на ответника за завишен размер на обезщетението.

Определянето на по-голяма от процесната сума от 30 000 лв. като обезщетение за претърпени неимуществени вреди, предвид характера на увреждането, което не е довело до трайно влошаване на здравословното състояние на ищеца и периода на възстановяването му, би довело, според въззивния съд, до несъответстващо на изискванията на справедливостта имуществено разместване.

С оглед на изложените съображения и поради съвпадане на изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд, съставът на СГС е потвърдил обжалваното решение в съответните му обжалвани от страните части.

При така установените данни касационната инстанция намира следното:

За да бъде допуснато касационното обжалване на въззивното съдебно решение при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТР на ОСГТК на ВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т. т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК.

И в двете касационни жалби (трети въпрос на касатора-ищец и първия и втория от въпросите на касатора-ответник) се поставя процесуалноправния въпрос за задължението на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото да се произнесе по спорния предмет на делото след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения.

Касаторът-ищец твърди, че въззивното решение не е мотивирано в частта на определения размер на обезщетението за неимуществени вреди.

Касаторът-ответник обосновава задаването на този въпрос със становището му, че въззивният съд не се е произнесъл по наведеното от него възражение за съпричиняване на вредоносния резултат.

Въпросът е решаващ за всяко едно производство, поради което е налице общото основание за допускане на решението на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК. По отношение на въведения допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, настоящата инстанция съобрази следното:

Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото подробно са разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. По въпроса е налице трайно установена практика на ВКС, част от която са решение № 91/05.11.2020 г. по гр. д.№ 1040/2019 г. на ІІ т.о.; решение №102/20.01.2021 г. по гр. д. № 4451/2019 г. І г.о.; решение № 35/13.07.2021 г. по гр. д.№ 1783/2020 г., І г.о.; решение №50194/21.11.2022 г. по гр. д. № 4738/2021 г. на ІІІ г.о.; решение №145/05.08.2021 г. по гр. д. №1178/2020 г. на ІV г.о.; решение № 139/11.03.2025 г. по гр. д. № 1137/2024 г. на ІІІ г.о. и др. В същата е прието, че съгласно задължителните указания в т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, запазили своето значение при действието на новия Граждански процесуален кодекс (2007 г.) и доразвити в приетото след влизането му в сила Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд, при самостоятелна преценка на събрания пред него и първата инстанция доказателствен материал, следва да направи свои фактически и правни изводи по съществото на спора и да изготви свои собствени мотиви, което задължение произтича от характеристиката на дейността на въззивната инстанция като съд по съществото на спора. Разяснено е още, че уредбата на второинстанционното производство като ограничен въззив, свързано с обвързаността на съда от доводите във въззивната жалба, при проверка правилността на обжалваното решение и ограничаването на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно.

Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Съдът е длъжен да обсъди всички относими и допустими доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, както и да разгледа в мотивите си всички своевременно заявени доводи и възражения на страните и да даде отговор на наведените в жалбата оплаквания, отчитайки и обективните ограничения (преклузии за въвеждане на нови обстоятелства и нови доказателства в процеса; недопустимост на определени доказателствени средства).

Съгласно задължителната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК, предвидената в чл. 272 ГПК процесуална възможност въззивният съд да препрати към мотивите на първата инстанция, когато потвърждава постановеното от нея решение, не го освобождава от задължението да изготви и собствени мотиви. Той може да препрати към фактическите изводи на първата инстанция, но когато с нея е релевирано оплакване за необоснованост на тези изводи, следва да обсъди това оплакване и да даде отговор защо намира същото за неоснователно. Общият израз, че изводите на първоинстанционния съд се споделят изцяло, без да се обсъдят наведените с въззивната жалба оплаквания във връзка с доказателствата по делото и доводите и възраженията на страните, представлява нарушение на разпоредбата на чл. 236, ал.2 ГПК, която изисква всеки съд да мотивира своя акт, като посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи, които следват от тях. В този са: решение № 68 от 24.04.2013 г. по т.д. № 78/2012 г. на ВКС, ІІ т.о., решение 120 от 04.04.2013 г. по гр. д. № 964/2012 г. на І г.о., решение № 17 от 04.06.2021 г. по гр. д. № 2145/2020 г. на І г. о., решение № 143 от 29.03.2021 г. по гр. д. № 3662/2019 г. на ІV г.о., решение 13 от 12.02.2021 г. по т. д. № 2869/2019 г. на ІІ т.о. и др.

В настоящото производство въззивният съд на няколко пъти е извършил препращане към разпоредбата на чл. 272 ГПК, но това препращане касае основно безспорни факти в производството или правни разрешения, които са установени в съдебната практика и относими към разглеждания случай. Отделно от това препращане, въззивният съд е обсъждал направените от страните възражения, които по същество касаят всички въпроси, включени в предмета на делото, и по повод на същите самостоятелно е установил фактическата обстановка и е извършил цялостна преценка на събрания в хода на производството доказателствен материал. Обсъждайки спорните въпроси в производството, въззивният съд е изтъкнал собствените си съображения относно дадените факти, поради което е спазил задължението си да изрази мотиви, обсъждайки всички възражения и правни доводи на страните. Обсъдени са въпросите, касаещи предпоставките за ангажиране на отговорността на работодателя при трудова злополука, търпените от ищеца болки и негативни преживявания вследствие на травматичното увреждане, критериите за определяне на справедливо обезщетение при конкретните установени обстоятелства, липсата на предпоставки за намаляване на обезщетението поради груба небрежност или приспадане на обезщетението за временна нетрудоспособност при условията на чл. 200, ал. 3 КТ.

В тази връзка следва да се отбележи, че вторият въпрос на касатора-ответник е некоректно поставен, тъй като в първоинстанционното решение, към което въззивният съд е извършил препращане по реда на чл. 272 ГПК, са обсъдени всички въпроси от предмета на делото, вкл. и въпроса дали пострадалият работник е действал в условията на груба небрежност като е посочено, че „в случая не се установява виновно поведение от страна на ищеца, което да доведе намаляване риска на работодателя, тъй като ищецът е нямало как да предположи, че при планов ремонт, при който работниците и служителите са били наясно, че линиите са изключени, някой ще пусне същите без предупреждение.“ От своя страна въззивният съд също е подчертал, че доказателствената тежест по отношение поведението на работника при трудова злополука, представляващо груба небрежност, е именно на ответника-работодател като същият не е доказал това свое твърдение.

Въззивното решение е съобразено с практиката на ВКС по поставения въпрос, поради което не е налице специалния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане му на касационен контрол по този въпрос.

Третият въпрос на касатора-ответник за прилагане на разпоредбата на чл. 200, ал. 3 КТ е решаващ за правните изводи на въззивния съд и е бил основание за спиране на производството във връзка с образуваното тълкувателно дело № 1/2023 година на ОСГК. По същото е постановено ТР № 1 от 05.03.2026 година, с което е прието, че когато съдът присъжда обезщетение за търпени неимуществени вреди по чл. 200 КТ, не следва да приспада от неговия размер полученото от пострадалия обезщетение и/или пенсия по общественото осигуряване съгласно чл. 200, ал. 3 КТ. Решението на въззивния съд е съобразено с това задължително правно разрешение, поради което не е налице специалния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на решението на касационно обжалване.

По отношение на поставените от касатора-ищец въпроси (въпрос първи и въпрос втори) настоящата касационна инстанция приема, че същите са взаимосвързани; касаят прилагането на принципа на справедливост, установен в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, поради което обосновават общото основание за допускане на въззивното съдебно решение в обжалваните му части на касационен контрол съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК.

По отношение на въведения допълнителен критерий (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК) настоящият състав на ВКС приема, че по този въпрос е налице многобройна съдебна практика, вкл. и задължителна такава, която е съобразена от въззивния съд. Въззивният съд е посочил, че понятието „справедливост“ не е абстрактно понятие и следва да се преценява въз основа на конкретно обективно съществуващи обстоятелства; че тези обстоятелства се установяват във всеки конкретен случай, съобразно неговите специфики, но неизчерпателно изброени се свеждат до характера на увреждане на здравето, начин на извършване, обстоятелства на извършване, продължителност на възстановителен период, вид и интензивност на търпени болки, страдания и неудобства, перспективи за усложнения или оздравяване, остатъчни последици и пр. В обжалваното решение са изложени достатъчни съображения за релевантните по спора обективно съществуващи факти, за които са събрани доказателства в хода на съдебното дирене по делото и са изведени мотивирано аргументи за тяхното значение спрямо засегнатото нематериално благо. Така е направен обоснован извод за значението на горните обстоятелства в тяхната съвкупност при определяне на справедливия размер на обезщетението, в каквото се проявява обществения критерий по чл. 52 ЗЗД. Ето защо обжалваното решение не се явява постановено в отклонение, а в съответствие със сочената задължителна съдебна практика, поради което по поставения общ въпрос не е налице основание за достъп до касация.

В касационната жалба като основание за допускане на решението на касационно обжалване е налице позоваване на основанието, визирано в разпоредбата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Настоящата касационна инстанция приема, че обжалваното решение не е очевидно неправилно. Очевидната неправилност, като квалифицирана форма на неправилност, е обусловена от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. За да е налице това основание за допускане на касационното обжалване е необходимо неправилността да е съществена до степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходима преценка на доказателствата по делото. В случая от съдържанието на мотивите на въззивното решение не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Сочените от касатора-ответник негови пороци (липсата на приспадане на платеното обезщетение за временна нетрудоспособност от обезщетението за неимуществени вреди) не могат да бъдат квалифицирани като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС, тъй като предпоставят преценка и обсъждане на събраните по делото доказателства, а и в случая, видно от отговора на третия зададен от този касатор въпрос, такава неправилност, с оглед даденото разрешение в ТР № 1/2023 г. на ОСГК, не се констатира.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение