Определение № 2031 от 17.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 1059/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ЗД „Бул инс““ АД, [населено място] срещу решение № 147 от 2.03.2023 г. по в. т. д. № 892/2022 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 13 състав, с което е потвърдено решение № 910 от 21.07.2022 г. по т. д. № 520/2022 г. на Софийски градски съд, ТО, VI-18 състав в частта, с която е отхвърлен главният иск на „ЗД „Бул инс““ АД срещу Гаранционен фонд, [населено място] за сумата от 30 000 лв., представляваща половината от изплатеното от ищеца застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, присъдено с влязло в сила решение по гр. д. № 4424/2015 г. на Софийски градски съд, на С. Т. Б. – пострадал пътник в лек автомобил „БМВ“ с рег. [рег.номер на МПС] при ПТП настъпило на 05.07.2014 г., цялото в общ размер на 60 000 лв., причинено по вина на двамата водачи, включително на водача на колесния трактор „МТЗ“ № СТ 03289, както и в частта, с която са отхвърлени осъдителните искове срещу евентуалните ответници В. И. Т., С. И. Т. и Д. И. Т., конституирани в качеството им на законни наследници на първоначалния ответник И. Д. Т., за сумата над 9 000 лв. до 30 000 лв., представляваща съответна част от изплатеното от ищеца застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, присъдено с влязло в сила решение по гр. д. № 4424/2015г. на СГС на С. Т. Б.. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Касационният жалбоподател моли обжалваното решение да бъде отменено. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 ГПК. Касаторът поставя в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК следните въпроси: „1. Какъв е критерият за определяне на „справедливо“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за причинени на пострадалия при ПТП неимуществени вреди и дали обжалваното решение е в противоречие със задължителната практика на ВКС в тази насока, израз на която е ППВС № 4/1968 г.?; 2. Може ли съдът да отхвърли иска въз основа на възражение, което не е направено от ответника в срок и не е посочено в доклада по чл. 146 ГПК като спорен факт, подлежащ на доказване със съответното разпределение на доказателствената тежест?; 3. Вярно ли е, че Гаранционен фонд носи отговорност само пред увредени лица, а не и пред застраховател, суброгирал се в правата на увредено лице след заплащане на обезщетение? Има ли такова ограничение в закона за отговорността на Гаранционен фонд да е само пред увредените лица при наличие на съизвършителство и платено обезщетение в пълен размер от друг застраховател? При съизвършителство /чл. 53 ЗЗД/ от страна на двама водачи, единият от които с „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, а другият – без, и платено обезщетение за причинените вреди от това съизвършителство изцяло от застрахователя на застрахования водач, то платилият целия размер на задължението застраховател има ли иск срещу незастрахования делинквент и Гаранционния фонд за дела от отговорността на незастрахования делинквент или има право на иск само срещу делинквента без валидна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, без право на иск срещу Гаранционен фонд? Въвежда ли законът ограничение, което апелативният съд твърди да съществува, а именно, че претенции срещу Гаранционния фонд могат да предявяват само увредените лица по смисъла на чл. 265, ал. 2 КЗ /отм./? При съизвършителство платилият целия размер на вредата суброгира ли се в правата на увреденото лице /чл. 74 ЗЗД/ срещу неговите длъжници – делинквента и застрахователя му или Гаранционен фонд за дела от отговорността на другия съизвършител? Налице ли са евентуални основания за отговорност по реда на чл. 53 ЗЗД при посочената хипотеза?“ Касаторът поддържа, че въпросът по т. 1 е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, като се позовава на посоченото във въпроса ППВС и на решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, по гр. д. № 43/2010 г., II т. о., т. д. № 619/2011 г., II т. о., т. д. № 486/2012 г., т. д. № 669/2012 г., т. д. № 795/2008 г., II т. о. и др. Досежно въпроса по т. 2 се твърди, че въззивната инстанция не е спазила задължителните указания, дадени с ТР № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и се е отклонила от практиката на ВКС, намерила израз в решение № 53 от 19.02.2014 г. по гр. д. № 4041/2013 г., I г. о. Във връзка с въпросите по т. 1 и т. 2 се въвежда и основанието за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК очевидна неправилност на въззивния акт. По формулираните въпроси по т. 3 от изложението на касатора не се прави позоваване на някоя от допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК и не се излагат конкретни твърдения за съществуването им, като само са цитирани решение № 121 от 18.09.2014 г. по т. д. № 2859/2013 г., I т. о. и решение № 37 от 1.09.2015 г. по т. д. № 1070/2014 г., II т. о. Ответникът по касационната жалба Гаранционен фонд е подал отговор на жалбата, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба. Ответниците по евентуалните искове В. И. Т., С. И. Т. и Д. И. Т. са депозирали отговор на касационната жалба, в който поддържат, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на доводите в касационната жалба на „ЗД „Бул инс““ АД. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че страните по делото не спорят, че с влязло в сила решение от 01.01.2017 г. по гр. д. № 4424/2015 г. на Софийски градски съд „ЗД „Бул инс““ АД е осъдено да заплати на С. Т. Б. сумата от 60 000 лв., представляваща застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди, настъпили в резултат на ПТП на 05.07.2014 г., виновно причинено от водача К. А. И., управлявал лек автомобил „БМВ“ с рег. [рег.номер на МПС], ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на деликта - 05.07.2014 г. до окончателното й издължаване. Съдът е констатирал, че съгласно решението на СГС вредоносният резултат е причинен и от водача И. Т., но тъй като ответният застраховател отговоря в пълен размер е присъдено обезщетение за неимуществени вреди, без да се съобразява обстоятелството, че увреждането е причинено и от водача Т.. Решаващият състав на въззивния съд е установил, че „ЗД „Бул инс““ АД е изплатило на пострадалия главница в размер на 60 000 лв., законна лихва в размер на 18737, 85 лв., 1 638 лв. разноски и 5 401, 04 лв. такси по образуваното за събирането на вземането на Б. изпълнително дело. Въз основа на събраните по делото писмени доказателства решаващият състав на Софийски апелативен съд е установил, че процесното ПТП е настъпило на 05.07.2014 г. на третокласен път 66037 в посока от [населено място] в дясната пътна лента към пътен възел тип полудетелина с второкласен път II-66 и към [населено място]. В решението е посочено, че лекият автомобил, управляван от К. И., се блъснал в трактора, управляван от И. Т., който не спрял на знак Стоп, като съгласно заключението на техническата експертиза, прието по делото, скоростта на трактора към момента на удара била 18 км/ч, а водачът на лекия автомобил се движил с над допустимата скорост от 40 км/ч и при скорост на движение до 95 км/ч можел да избегне удара. По иска срещу предпочитания ответник Гаранционен фонд и спорния въпрос за материалноправната легитимация на застрахователя да претендира от този ответник заплащането на съответна част от заплатено застрахователно обезщетение на увреденото лице, въззивният съд е споделил аргументите на първоинстанционния съд за отхвърляне на иска. Посочено е, че предвид настъпилото на 05.07.2014 г. ПТП, приложим е отмененият КЗ, като липсва законова разпоредба, по силата на която при заплащане на застрахователно обезщетение по застраховка гражданска отговорност застрахователят да се суброгира в правата на пострадалия при произшествието, както и правно основание за възникване на солидарна отговорност между ищеца и предпочитания ответник, който отговаря само спрямо увреденото лице и в изрично уредените хипотези на чл. 288 КЗ /отм./. Решаващият състав на САС е определил като неоснователен довода на ищеца застраховател, че в чл. 265, ал. 2 КЗ /отм./ няма забрана да се предяви претенция срещу Гаранционния фонд от застрахователя, изпълнил неговото задължение по чл. 288 КЗ /отм./. Изтъкнал е, че законодателят изрично е уредил правото на увреденото лице да претендира обезщетение от Гаранционния фонд, при липса на валидно сключена застраховка гражданска отговорност на делинквента, като се касае до императивни норми, неподлежащи на разширително тълкуване и необосноваващи суброгиране в правата на увреденото лице от застрахователя по сключена застраховка гражданска отговорност на единия от виновните водачи. Отречена е и тезата на касатора, че щом Гаранционният фонд има задължение да заплати щетите на увреденото лице, причинено от делинквента без застраховка гражданска отговорност, то застрахователят е платил чуждо задължение за това обезщетение и има право да получи платеното обезщетение от фонда. Изразено е становище, че се касае не до чуждо, а до собствено задължение по договора за застраховка, поради което общите правила по чл. 74 ЗЗД не могат да намерят приложение. Съдът е счел за неоснователни и аргументите на касатора, че липсата на уредена от закона или договора солидарна отговорност между ищеца и фонда, не освобождавала последния от задължението му да заплати процесните суми на основание чл. 59 ЗЗД. С оглед изложеното съдът е счел, че предявеният иск срещу предпочитания ответник като неоснователен правилно е отхвърлен от първоинстанционния съд. Преминавайки към разглеждане на евентуалните искове срещу физическите лица – В., С. и Д. Т., конституирани в процеса като наследници по закон на починалия в хода на делото първоначален ответник И. Т., при съобразяване на доводите на страните и обстоятелството, че първоинстанционният акт е влязъл в сила в частта, с която искът на застрахователя срещу ответниците физически лица е уважен за сумата от 9 000 лв., въззивният съд е счел, че следва да бъдат споделени изводите на СГС, че дължимото обезщетение за причинените неимуществени вреди на Б. възлиза на 30 000 лв., като ответниците са задължени за 30 % от същото, а именно за сумата от 9 000 лв. Основал е това заключение на приетото съотношение на приноса на водача на трактора /наследодателя на ответниците/ и приноса на водача на лекия автомобил, чиято отговорност е застрахована при ищеца застраховател, за настъпване на произшествието, а именно - 30/70, тъй като първият не е спрял на знак Стоп, но вторият е превишил значително максимално допустимата скорост от 40 км/ч. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Доколкото са поставени във връзка с решението на въззивния съд по предявения от касатора срещу предпочитания ответник Гаранционен фонд иск първо следва да бъдат разгледани въпросите по т. 3 от изложението на касатора. Поставените въпроси са свързани и се отнасят до по-общите въпроси дали при действието на КЗ /отм./ Гаранционният фонд е материалноправно легитимиран да отговаря по отношение на застрахователя, заплатил цялото дължимо по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите застрахователно обезщетение на увреденото лице, в хипотезата на съизвършителство и липса на застраховане на гражданската отговорност на делинквент с принос за настъпване на увреждането, както и суброгира ли се платилият застраховател в този случай в правата на увреденото лице по отношение на Гаранционния фонд. Така обобщените въпроси са с обуславящ решаващите изводи на въззивния съд характер и покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не са налице обаче допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК за достъп до касация. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът въобще не въвежда някое от допълнителните основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК във връзка с поставените въпроси по т. 3. Липсва и позоваване на разрешаването на обобщения въпрос в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, както и на значение на въпроса за точното прилагане на закона и за развитието на правото в смисъла, изяснен с т. 4 на Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Доколкото в изложението, без да се поддържа наличието на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, са цитирани две решения на ВКС, а именно решение № 121 от 18.09.2014 г. по т. д. № 2859/2013 г. на ВКС, I т. о. и решение № 37 от 1.09.2015 г. по т. д. № 1070/2014 г., II т. о., само за пълнота трябва да се изтъкне, че не се установява произнасянето на въззивния съд да не съответства на дадените в актовете на ВКС разрешения. В тези постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС е прието, че при действието на КЗ /отм./ при съпричиняване, при условията на чл. 53 ЗЗД, на увреждането от няколко делинквенти, застрахователят по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, сключена с един от тях, отговаря спрямо увреденото лице за пълния размер на вредата до размера на застрахователната сума, а не съобразно приноса за увреждането на застрахования при него делинквент; застрахователят на гражданската отговорност на виновния за непозволеното увреждане водач на МПС, респ. Гаранционният фонд и причинителят на деликта не са солидарно отговорни пред пострадалия, но последният може да иска обезщетяване на понесените от него вреди в действителния им, нелимитиран размер или от застрахователя, респ. от Гаранционния фонд, или от делинквента, като насочи исковата си претенция срещу някои от тях, според своя избор. Изразеното в обжалваното решение становище, че към момента на настъпване на процесното ПТП – 5.07.2014 г., при действието на КЗ /отм./, законодателят не е уредил солидарна отговорност на застрахователя и на Гаранционния фонд в хипотезата на принос за увреждането на застрахован при първия делинквент и на делинквент, чиято отговорност не е застрахована по валидна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, напълно кореспондира с посочените разрешения в практиката на ВКС. Въпросът по т. 1 от изложението на касатора покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК да е с обуславящ решаващите изводи на въззивния съд характер по отношение на иска срещу евентуалните ответници. Не е налице обаче допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като апелативният съд е постановил атакувания съдебен акт в съответствие със задължителната практика на ВС и съществуващата постоянна практика на ВКС. В ППВС № 4/1968 г. и последователната практика на ВКС е прието, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяването на указаните в постановлението и практиката на ВКС общи критерии, които в случай на телесни увреждания са видът и характерът на уврежданията, продължителността и интензитетът на търпените болки и страдания, възстановителният период, психическите и физическите последици от уврежданията, остатъчните загрозявания, възрастта на пострадалия и др. В настоящия случай след обсъждане на доказателствата по делото относно уврежданията на пострадалия при ПТП С. Б., на когото ищецът е заплатил застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди, е мотивирана съвпадаща с тази на първоинстанционния съд преценка за размера на дължимото обезщетение, като са съобразени изяснените в практиката критерии и установените по делото релевантни обстоятелства, имащи значение за правилното приложение на въведения с чл. 52 ЗЗД принцип на справедливост. В съответствие с ППВС № 4/1968 г. и практиката на ВКС въззивният съд е отчел вида и тежестта на уврежданията на Б., данните за проведеното му болнично лечение във връзка с травмите при ПТП, както и пълното възстановяване на здравословното му състояние след 3.09.2014 г. Релевантният правен въпрос е поставен в контекста на доводи, че преценката на въззивния съд за размера на дължимото на увреденото лице обезщетение за неимуществени вреди вследствие ПТП не съответства на извършената такава във влязлото в сила решение на СГС по прекия иск на Б. срещу застрахователя /по този иск на увреденото лице е присъдено обезщетение за неимуществени вреди в размер на 60 000 лв./, като определеното в настоящия процес обезщетение е занижено. Във връзка с тези доводи трябва да се посочи, че наред със съобразяване на общите критерии за определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди, при формиране на изводите на съда относно обезщетението се отчитат и установените по конкретния спор факти и обстоятелства. Наследодателят на ответниците не е бил привлечен като трето лице помагач на страната на ответника – ищец в настоящото производство в производството по прекия иск на увреденото лице, поради което първоинстанционният съд е приел, че Т. и наследниците му по закон, конституирани на негово място в процеса, не са обвързани нито от силата на пресъдено нещо, нито от задължителната сила на мотивите на влязлото в сила решение. Това правно съждение на съда касаторът не е оспорвал във въззивното производство, като не е изразявал несъгласие с него в хода на цялото производство. Въпросът по т. 2 от изложението на касатора не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като формулировката му не съответства на процесуалните действия на страните по делото. С отговора на исковата молба, подаден от починалия в хода на производството евентуален ответник И. Т., е релевирано общо възражение за неоснователност на предявения срещу него иск и конкретни възражения, между които такова, че наказателното производство срещу него е прекратено, поради което той не е извършил престъпление, както и че не е допуснал нарушение на правилата по ЗДвП, съответно не е съизвършител и няма принос за настъпване на ПТП. Конституираните на мястото на починалия ответник Т. негови наследници по закон в производството пред СГС /след обезсилване на предходното решение на първоинстанционния съд поради постановяването му по отношение на починалия Т./ са направили възражения, че наследодателят им няма принос за процесното ПТП, както и че размерът на обезщетението за неимуществени вреди, изплатено на пострадалия от ищеца, е завишено по размер и определено в съдебно производство, в което не са участвали наследодателят им или те. Поставеният процесуален въпрос не отчита и вече изтъкнатото, че Т. действително не е участвал в производството по предявения от увреденото лице срещу ищеца пряк иск. Извън това, в случая не може да се приеме за обоснована и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото съгласно практиката на ВКС – решение № 358 по гр. д. № 1183/2009 г., ІІІ г. о. и решение № 48 от 25.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2410/2013 г., I г. о., преклузията на чл. 133 ГПК, съотв. чл. 370 ГПК обхваща възраженията, които са твърдения за факти относно възникването, съществуването или погасяването на спорното право, тя не обхваща правните изводи, които ответникът прави въз основа на установените по делото факти. Настоящият състав намира, че не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност на атакувания съдебен акт. Очевидната неправилност не е тъждествена с касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Съгласно практиката на ВКС това са случаите на прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното решение не разкрива никой от изброените пороци. Това следва и от липсата на обосноваване на хипотезата по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК отделно от въпросите по т. 1 и т. 2, във връзка с които вече бяха изложени съображения, и от касационните доводи на касатора. По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд. С оглед резултата по делото и на основание чл. 78, ал. 8 вр. ал. 3 ГПК на ответника по касация следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение