Определение № 6037 от 29.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3477/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 1235/04.03.2025 г. по гр.д. № 12410/2025 г., с което Софийски градски съд, изменяйки решение № 20098523/26.07.2023 г. по гр.д. № 12410/2023 г. на Софийския районен съд, е осъдил „Рекон – Р“ ЕООД със седалище [населено място] да заплати на С. С. С. на основание чл. 200 КТ 18 000.00 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от трудовата злополука от 21.10.2019 г., ведно със законните лихви от 21.10.2019 г., отхвърлил е иска до пълния предявен размер за 20 000.00 лв. и е определил отговорността за разноските по делото. Решението се обжалва от „Рекон – Р“ ЕООД с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по следните въпроси – първите два материалноправни, а третият процесуалноправен: 1. Критерият за справедливост, установен в чл. 52 ЗЗД, който съгласно чл. 212 КТ се прилага за обезщетението за неимуществени вреди от трудова злополука, изисква ли при сходство в случаите съдът да определи близки размери на обезщетенията по чл. 200 КТ? 2. След като установи, че пострадалият е допринесъл за трудовата злополука, допускайки груба небрежност, длъжен ли е съдът да намали отговорността на работодателя като отчете конкретния принос на пострадалото лице за вредоносния резултат? и 3. При прилагането на чл. 200, ал. 3 КТ как се разпределя доказателствената тежест между страните по спора по чл. 200 КТ и може ли да се приеме, че искането за намаляване на обезщетението работодателят е следвало да направи в срока по чл. 131 ГПК, когато до изтичането му той не е знаел дали и какво обезщетение от общественото осигуряване е получил пострадалият? Касаторът счита въпросите, включени в предмета на обжалване – общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, и твърди, че решението противоречи на практиката на Върховния касационен съд по чл. 212 КТ, вр. чл. 52 ЗЗД - по първия въпрос, по чл. 201, ал. 2, т. 1 КТ – по втория и по чл. 133 и чл. 146 ГПК – по третия. По същество се оплаква, че решението е постановено в нарушение на материалния закон, включително като последица от допуснатите съществени процесуални нарушения – касационните основания по чл. 281 т. 3, пр. 1 и 2 ГПК. Претендира разноските по делото. Ответникът по касация С. С. възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение. С насрещна касационна жалба повдига и материалноправен въпрос за понятието „груба небрежност“ в смисъла по чл. 201, ал. 2 КТ така както е изяснено в казуалната практика на Върховния касационен съд. Претендира разноски. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел иск за доказан по основание, установявайки следните правопораждащи факти: 1) трудова злополука, настъпила на 21.10.2019 г. - при работата си по трудово правоотношение с ответника като кофражист на обект на ответника докато навива тел за укрепване на кофраж, бормашината, с която ищецът извършва дейността, отрязва малкия пръст на лявата му ръка; 2) неимуществени вреди, изразени в понесените болки и страдания към и непосредствено след инцидента, през 154-дневния период на временна неработоспособност по причина на трудовата злополука, към приключване на съдебните прения и онези, които се очаква да настъпят в бъдеще, и 3) причинно следствена връзка на трудовата злополука с вредите. Размерът на обезщетението въззивният съд е определил, съобразявайки следните обстоятелства: Преживеният шок – непосредствено след настъпилата трудовата злополука ищецът вижда травматично ампутирания си малък пръст паднал в краката му, предпазната му ръкавица обилно се пълни с кръв, а болките са непоносими. Хоспитализиран е по спешност. След изследвания, диагностиране и консултации му е извършена реампутация, оформен е чокан на мястото на малкия пръст на лявата му ръка с локална кожна пластика, назначена е медикаментозна обезболяваща и антибиотична терапия. Тридесет дни след травмата е изписан от болничното заведение с препоръки за 2КП. Конците са свалени на 16-тия ден. Той изпитва болки и страдания с висок интензитет към ампутацията, след операцията, при раздвижването и загрубяването на оформения ампутационен чукан. При подобни инциденти временната неработоспособност е три месеца, но при ищеца тя е продължава повече от пет, т.е. периодът на първоначалното възстановяване е по-продължителен от обичайния. Проведени са периодични рехабилитация и физиолечение, но при оформения ампутационен чукан две години и половина след трудовата злополука ищецът е неспособен да направи пълен юмручен захват, оплаква се и ще продължи да се оплаква при всяко натоварване от болки в лявата предмишница, особено интензивни при претоварване. Причината е в засегнатите вследствие на ампутацията три нерва, изхождащи от шията. Лява му ръка ще остане завинаги загрозена и с ограничени възможности на захват и натоварване, което неминуемо се отразява на самочувствието му на 41-годишен човек. Тези обстоятелства въззивният съд е намерил за доказани, в причинно-следствена връзка с трудовата злополука и като е отчел икономическата обстановка в страната към момента на настъпването й - 19.10.2019 г., е определил сумата 20 000 лв. за справедливия размер на обезщетението. След това е разгледал възражението по чл. 201, ал. 2, т. 1 КТ. От фактическа страна е намерил, че към момента на трудовата злополука с бавнооборотни машини, предоставени от работодателя, всички кофражисти на обекта, включително ищецът, са навивали няколко пъти тел за укрепване и стабилизиране на кофража на обекта. Няма бормашина, която е предназначена да се ползва за такава дейност. Технологичните правила изискват телта за укрепване на кофража да се увива с клещи, направлявани ръчно, а трудовите функции на ищеца като кофражист не включват да работи с бормашина. В деня на трудовата злополука на обекта не са били техническият ръководител – той е виждан от работниците-кофражисти само няколко пъти, нито управителят на дружеството – въпреки че той е имал практиката да идва и да разпределя задачите за деня на обекта. При тези факти и установен механизъм на увреждането – малкият пръст на лявата ръка на ищеца е травматично ампутиран при извършеното укрепване на кофража с опасна машина, което е несъвместимо с технологичните правила, като ищецът е извършвал дейността при липсата на елементарно внимание и е пренебрегнал основни правила за безопасност, за които е бил инструктиран начално и периодично, включително няколко дни преди инцидента, въззивният съд е приел, че ищецът е допринесъл за трудовата злополука, допускайки груба небрежност в смисъла по чл. 201, ал. 2 КТ. Позовал се е на установената практика на Върховния касационен съд, изясняваща понятието - решение № 195/16.07.2013 г. по гр.д. № 757/2012 г., IV-то ГО, решение № 348/11.10.2011 г. по гр.д. № 387/2010 г., IV-то ГО, решение № 62/24.02.2015 г. по гр.д. № 2798/2014 г., IV-то ГО, и е заключил, че по своевременно възражение по чл. 201, ал. 2 КТ следва да намали отговорността на работодателя. След това е пристъпил към определяне степента на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия ищец. Приел е, че превенцията на риска от трудова злополука при работа с опасни машини е отговорност на двете страни по трудовото правоотношение, като водеща е ролята на работодателя. Приел е, че надлежното обезопасяване на работните места и условията на труд е задължение на работодателя, което включва система от мерки, само част от които се свеждат до установяване на конкретни правила за безопасност, прилагани пряко от изложените на риска работници след инструктаж. Видът и броят на останалите мерки, които е трябвало работодателят да предприеме, за да осигури безопасни условия на труд на кофражистите на обекта, е в зависимост от действащата нормативна уредба, естеството на работата и свързания с нея производствен риск. Делът на мерките и значението им за превенцията на риска не изключва прилагането на чл. 201, ал. 2 КТ, ако работникът грубо е нарушил правилата за безопасност, но наред с другите обстоятелства е от значение за степента, в която се намалява обезщетението за вредите от трудова злополука. Отговорността на работодателя се увеличава, когато с оглед превенцията на риска той не е обезпечил конкретния технологичен процес с всички възможни и необходими мерки за обезопасяване, а е разчитал главно на инструкции и механизми, зависещи единствено от самоконтрола, уменията и опита на оператора в неговата практика. Тези изводи въззивният съд също е основал на практиката на Върховния касационен съд, изясняваща как се определя съпричиняването на вредоносния резултат при трудови злополуки, настъпили при работа с опасни машини - решение № 50254/22.12.2022 г. по гр.д. № 1032/2022 г. III-то ГО, решение № 159/15.01.2018 г. по гр.д. № 251/2017 г. III-то ГО, решение № 21/12.03.2018 г. по гр.д. № 1459/2017 г.III-то ГО. При конкретно установените факти е приел, че приносът на ищеца за вредоносния резултат е 10 % и е уважил иска до размер на 18 000 лв. Въззивният съд е добавил, че някакви твърдения за намаляване на обезщетението съгласно предвиденото в чл. 200, ал. 3 КТ ответникът е направил за пръв път в жалбата с оплакването си за неправилно разпределена в доклада на делото доказателствена тежест. Приел е, че след като в срока за отговор на исковата молба ответникът не е въвел твърдения, основани и на предвиденото в чл. 200, ал. 3 КТ, твърденията са преклудирани. Добавил е, че са неправилни като надхвърлящи предмета на делото и дадените с доклада указания за твърдения по чл. 200, ал. 3 КТ, каквито ищецът не е въвеждал. Настоящият състав намира, че в своята практика Върховният касационен съд приема, че сходство в случаите на претендирани обезщетения за неимуществени вреди по чл. 200 КТ има при подобен механизъм на трудови злополуки и вредоносни последици. В решенията на ВКС, на които касаторът се позовава, разрешените спорове не са сходни с настоящия. Достатъчен аргумент за това е, че макар пресъдените с тях обезщетения да са в по-ниски размери от определения с обжалваното решение, те са за трудови злополуки, настъпили години преди релевантния момент – 19.10.2021 г. По първия въпрос е изключена допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, включително поради това, че обстоятелствата, които въззивният съд е приел за релевантни и в причинна връзка с конкретната трудова злополука, включително мотивите, с които е определил размера на обезщетението по справедливост, са съобразени с т. 11 ППлВС № 4/1968 г. Допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е изключена и по втория въпрос. Решението не противоречи, а съответства на установената казуална практика на Върховния касационен съд по чл. 201, ал. 2 КТ, цитирана от въззвния съд, изясняваща „грубата небрежност“ като основание за намаляване отговорността на работодателя, на установената практика, изясняваща при какви обстоятелства съдът определя степента на съпричиняване, когато трудовата злополука е настъпила при работа с опасни машини. Решенията, на които въззивният съд се е позовал, а и тези, на които се позовава касаторът, също я провеждат. В настоящото производство, което е по селектиране на касационната жалба в смисъла, разяснен с т. 1 ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС, не може да се провери дали възприетата в решението фактическа обстановка се действително се базира на събраните доказателства и в частност, дали пострадалият работник/ищецът самоинициативно се е снабдил с бормашината и самоволно я е използвал за извършеното укрепване на кофража с тел – така оплакванията в касационната жалба за постановяване на решението в противоречие със събрани писмени доказателства, останали необсъдени от въззивния съд. И по втория въпрос не са налице предпоставките за допускане на касационния контрол. Подобни са и мотивите, поради които настоящият състав не приема, че като не е процедирал съобразно разясненията в т. 2 ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС, въззивният съд е постановил решението в противоречие с тълкувателния акт, който има задължително за съдилищата действие (чл. 130, ал. 2 ГПК). В настоящото производство не може да се провери дали работодателят е нямал възможност в отговора на исковата молба да въведе и възражението, основано на предвиденото в чл. 200, ал. 3 ГПК, защото до изтичане на срока по чл. 131 ГПК не е знаел дали и какво обезщетение от общественото осигуряване е получил увреденият работник/ищецът. Такъв е доводът, с който касаторът обосновава оплакванията в касационната жалба за допуснати съществени процесуални нарушения от въззивния съд с извършения доклад на делото, но по касационните оплаквания Върховният касационен съд няма правомощие да се произнася в настоящата фаза. Предвид обусловеността на насрещната касационна жалба от касационната, за която не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – общата и допълнителната, за допускането й до разглеждане, настоящият състав не дължи да изследва дали са налице предпоставки за допускане на касационния контрол по насрещната касационна жалба. Въпреки този изход претенцията по чл. 78, ал. 1 ГПК не следва да се уважи. Липсват доказателства за сторени разноски от ответника по касация/от ищеца пред касационната инстанция. При тези мотиви, съдът